Вечерта спусна тъмния си воал. В апартамента бе тихо.

Станчо седеше сам на масата пред две чинии с ядене, които сам си бе приготвил.

В съседния апартамент също вечеряха. Смехът и гръмките им разговори раздираха тишината, която цареше около Станчо.

Така ден след ден той вечеряше, обядваше и закусваше сам, тъй като жена му бе починала преди известно време.

Станчо се бе свикнал със самотата си, а пронизващата болка, че не може да чуе веселия смях и говор на жена си се бе притъпила.

Тази вечер смехът зад стената го прониза дълбоко.място

Преди да си легне Станчо си прочете Псалм 23. Той бе любимият му. Най много му харесваше 4-я стих, особено мястото, където се казваше, че Бог е с него.

Станчо знаеше:

– Присъствието и любещия поглед на Пастира се усеща във всеки детайл от живота ми….

И успокоен от такива мисли той заспа.

Ако знаем, че Някой е с нас, това би донесло утеха, особено ако сме самотни.

Бог ни е обещал, че Неговата любов ще бъде винаги с нас. Той няма да ни изостави.

Когато се чувстваме самотни и незабелязани, независимо дали сме в кухнята, в автобуса, прибиращ се от работа или дори в претъпкания супермаркет, ние знаем, че погледът на Пастира е винаги върху нас.

Какво успокоение:

– Той винаги е с нас.

Не бе летял отдавна на самолет. Покрай тези ограничения, бе позабравил как се лети, но вчера шефа му го извика и се разпореди:

– Взимаш Петров и отлитате за Будапеща.

За Симеонов не оставаше нищо друго освен да осигури билетите и да се качи на самолета.

За беда в последния момент Петров се разболя и той замина сам.

Погледът му се рееше над облаците, които закриваха изгледа отдолу.

Внезапно самолетът попадна в силна турбуленция.

Симеонов затегна още по-здраво колана си, а ръцете му яко се вкопчиха в подлакътниците.

Почувства се малко неспокоен. Все пак бе във въздуха и това не бе шега работа.

Гледаше в книгата, която бе отворил, но четеше един и същи ред отново и отново. Явно бе дестабилизиран от турбуленцията.

Пилотът съобщи по високоговорителя:

– Попаднахме в турбуленция, така че ще коригирам височината и ще се опитам да намеря по-спокойно пространство.

Да, но проблемът на Симеонов не бе изчезнал. Той, независимо от спокойния глас на пилота, все още усещаше турбуленцията.

Симеонов пое дълбоко въздух, отпусна се и се върна към четенето. Почувства се много по-спокоен.

Простичко нещо, но върши работа. Спря да се концентрира на турбуленцията и се съсредоточи върху съобщението на пилота. Това му донесе успокоение и го откъсна от притесненията.

Когато преместиш фокуса си от това, от което се страхуваш и го пренасочиш към Бог, Този Който управлява живота ни с увереност, ще усетиш, че страховете ти отшумяват

Васил бе млад човек. Той бе напълно безразличен към християнството. Смяташе го за заблуда на повечето хора. Дори твърдеше:

– Това е за успокоение на бабичките, които със страх очакват да минат в отвъдното.

Един ден Васил се разхождаше из полето. Видя един селянин и приближи към него. Двамата разговаряха известно време за сезона, реколтата и какво се очаква за следващата година.

Изведнъж селянинът се изправи, погледна младежа и каза:

– Млади момко, какво мислите за християнството?

– Ами…., – запъна се Васил, – нямам мнение по въпроса. Духът ми е чист лист хартия относно това.

– Тогава гледайте, дяволът да не напише името си там, – усмихна се селянинът.

Васил продължи разходката си, но тези думи дълго звучаха в сърцето му. Той се замисли сериозно и реши:

– Ще отида в църквата, за да проверя как точно стоят нещата, а после ще видим.

Той влезе в храма, чу Евангелието и намери мир с Бога, преди дяволът да успее да запише името си в неговия дух.

Светият Дух изписа Името на Исус Христос върху плочите от „плът“ на неговото сърце. Това даде нов смисъл в живота на Васко и той бе изпълнен с мир и радост.

А чие име е записано във вашия дух на Божия Син или на дявола?

Мартин страдаше много. На лицето му бе изписана безмерна мъка.

Видя го дядо Георги и го попита:

– Защо си толкова тъжен, младежо?

– Не знам какво ще стане с мен, – каза Мартин. – Повече от хиляда пъти се заричам да живея благочестиво и никога не спазвам обещанията си. Сега вече не го правя, защото не мога да изпълня дадената дума.

Дядо Георги съчувствено го погледна, а Мартин продължи:

– Ако Бог не бъде милостив заради любовта на Христос, то няма да има за мен щастливо отпътуване, когато ще се разделя с този свят. Няма да стоя пред Него със всичките си обещания и добри дела, ще погина.

Мисълта за Божия съд ужасяваше Мартин.

Дядо Георги знаеше къде да намери спокойствие и го посочи на притеснения младеж:

– Защо се измъчваш от тези спекулации?…. Погледни на раните на Исус, на кръвта Му, която е пролял за нас, там ще откриеш Божията благодат.

Мартин въздъхна дълбоко, а старецът продължи:

– Вместо да се измъчваш от греховете си, остави се в ръцете на Изкупителя. Вярвай в Него, в праведността на живота си и в изкуплението чрез Неговата смърт. Не се свивай отзад. Бог не ти се сърди, просто слушай Божия Син.

– Но как мога да го направя? – попита озадачен Мартин. – Къде мога да чуя, как Божият Син ми говори?

– В Библията, – каза дядо Георги.

Така Мартин започна да изучава Свещеното Писание. Той размишляваше върху думите в текста и истината започна да му се открива.

Накрая Мартин разбра и възкликна:

– Праведността, от която се нуждаем, за да застанем пред светия Бог, не е праведност, която можем да постигнем чрез собствените си усилия. Всъщност това изобщо не е човешката праведност, а божествена и тя става наша в резултат от Божията благодат. Нашата роля е, просто да я получим чрез вяра и да живеем с увереност в Божиите обещания.

Воден от тази светлина, Мартин откри, че пасажите от Библията, които преди това го тревожеха, сега го водеха до успокоение.

В една ранната юнска утрин Нона се събуди и усети нещо необичайно край себе си. Чаршафите имаха друг цвят, шкафът не беше на мястото си.

– Това не е моята пижама, – възкликна Нона, когато се погледна. – И какъв е този непознат часовник на масичката ми.

Тя започна да обръща внимание и на най-малките несъответствия.  Някои от обичайните предмети бяха изчезнали.

– Какво ли ме очаква днес на работното ми място? – изтръпна Нона.

Слава Богу, компанията се намираше на същото място и за нейна радост работата, която извършваше беше същата, но отделът ѝ бе преместен в другото крило.

Когато Нона се прибра, завари в кухнята Дичо, с който отдавна се бе разделила, а той се държеше така все едно нищо не се бе случило.

Готвеше вечеря за двама и като че ли нямаше представа, че никога е имало раздяла помежду им.

У Нора настъпи паника. За да уточни нещата, тя бързо повика сестрата на Дичо. Пристигането ѝ не донесе никакво успокоение.

Белегът върху рамото на Каля, следствие от една операция липсваше.

– Къде ти е белегът от операцията, Каля? – попита Нора.

– Какъв белег? Каква операция? – погледна я недоумяващо Каля.

„Това не е нито настоящето ми, – помисли си Нора, – нито миналото ми. Какво става тук?“

На другия ден Нора посети лекаря си, който за щастие бе същия и го помоли:

– Моля да ми се направят всички тестове за наличие на алкохол, наркотици, лекарства, … в тялото ми.

Изследванията ѝ бяха направени, но нищо от изброените неща не бе открито в нея.

Когато Нона отиде при психиатъра, той се опита да и обясни:

– Тази необичайна реакция на тялото ви, е навярно от преживян стрес.

– Какъв стрес? – възмути се Нора. – При мен всичко бе наред. Имах работа, приятели, любовник и изведнъж всичко изчезна …

Нора нае детектив, който да открие мъжът, с който тя бе живяла през времето преди „произшествието“. Така се надяваше да възстанови предишните си отношения със своя любим.

– Дори да ме е забравил или у него да не възникне спомен за мен, възможно е отново да възникне любов между нас, – успокояваше се Нора.

Но в неговият апартамент живееха съвсем други хора. Те дори нямаха деца.

На телефона му отговаряше непознат мъжки глас.

След половин година Нора се примири със случилото се. Престана да си мисли за заговори и грешки.  Запозна се с „новото си минало“ и се опита да живее в новосъздалата се за нея реалност.

Тя често заставаше на прозореца и се вглеждаше нагоре към звездите.

– Много ми се иска да се върна в моя си свят, – шепнеше тя. – Не мога да убедя никого, че миналото ми е било друго. Всичко около мен ми е познато, а същевременно се чувствам тук като чужденка.

Тя въздишаше тежко, а от очите ѝ се отронваше издайническа сълза.

– Какво ли прави другата Нора, с която сме си разменили местата? Надявам се и тя като мен да е успяла да преживее този кошмар и да свикне с другия свят. Какво друго ни остава – и тя безпомощно повдигна рамене.