В Китай се е появил нов начин за печелене на пари, чрез използването на чуждото нещастие. Фалшиви линейки са се появили по китайските улици.
Веднъж на един китайски жител на град Венчжоу му потрябвала бърза медицинска помощ, Съпругата му позвънила в службата за бърза помощ. Скоро дошла кола, която не принадлежала на нито едно медицинско заведение. Така измамниците изпращали фалшиви линейки и печелели пари от нечия беда.
По пътя за болницата в линейката се счупил вентилаторът и мъжът едва не се задушил. Когато получил силно кръвотечение, мнимите лекари не могли да му помогнат. Тези линейки имат обозначение, каквито имат и обикновенните.
В Китай „Бързата помош“ е платена. Китайските медии са съобщили, че през януари в градовете са се появили псевдолинейки за „Бърза помощ“. За пари мошениците купуват информация от центровете за повикване. За сега са открити 7 „продавачи на повиквания“. Те са спечелили няколко хиляди юана за сметка на чуждото нещастие.
Независимо от това, че линейките са били в лошо състояние и медицинския персонал не е бил достатъчно подготвен, за обслужване на пациента взимали голяма такса.
През февруари е пострадал от мошениците жител на град Лиян. След автомобилна катастрофа със своя двегодишен племеник, който бил сериозно наранен, той звъннал в службата за спешна помощ.
За да закарат детето до болницата на мъжа са поискали 3600 юана, около 574 долара, но на издадената квитанция била написана по-малка сума, само 1600 юана. Когато истинската сума, но без печат.
Оказването на „Бърза помощ“ в Китай е лицензирано. Различни агенции контролирате своята натовареност. Министерството на транспорта определя изискванията за превозните средства за „първа помощ“. Министерството на здравеопазването отговаря за медицинското обслужване. Други институции, определят цените на услугите. Но досега никой не се е заел да реши проблема с фалшивите линейки.

Живяла някога една стара жена. Тя продала парче земя, което притежавала, а с парите си купила четири златни гривни, по две за всяка ръка.
Носела ги с голямо удоволствие и се разхождала по улиците, горда със своята придобивка. Но един ден тя се почувствала разочарована. Никой в селото не се обръщал след нея, не ѝ обръщали внимание.
Цяла нощ тя не могла да заспи, измъчвало я равнодушието на околните. Най-накрая ѝ дошла блестяща идея. Тя била уверена, че ще успее и хората ще забележат нейните скъпи гривни.
На следващия ден, след изгрев слънце, тя подпалила къщата си.
Когато пламъците се издигнали високо нагоре, хората се втурнали към жената. Тя седяла пред горящата къща и силно ридаела.
При вида на изплашените хора тя започнала театрално да извива ръце, така че гривните да звънят и блестят на червения фон на пламъците. При това силно викала:
– Уви! Домът ми е в пламъци! О, бедната аз! О, Боже, няма ли да ми помогнеш?
При всеки възглас тя силно тръскала ръцете си и хората не могли да не забележат нейните гривни. Тя не обръщала внимание на горящата къща. Сградата изцяло била обхваната в пламъци, но тя се радвала, че хората са видели златните ѝ гривни.

Хора всякакви. Едно пъстро множество пъплеше и изпълваше улиците, особено днес, когато времето реши да се усмихне.

Дядо Слави и дядо Иван бяха седнали на пейката и си бъбреха. Множестото млади „изрисувани“ и наконтени, дадоха насока на разговора им. Те бяха възрастни хора, много видели и препатили, но държаха на морала и чистотата в обществото.

– Човешкото тяло е създадено така, че да не се нуждае от допълнителни корекции за съществуването си, – каза дядо Слави, като погледна намръщено червенокосата красавица с извити мигли, като на кукла, която мина край него.

Дядо Иван уловил погледа му тупна с ръка по коляното си и каза:

– А ние какво правим? Използваме козметика, парфюмерия, пластична хирургия, генетика, силикон…

Дядо Слави често обичаше да поучава. Намести се добре на мястото си и започна да говори, сякаш голяма тълпа от хора се бе събрала да го слуша:

– Човек от ранна възраст започва да корегира това, което му е дадено. За него то не е достатъчно добро.

Дядо Иван се усмихна:

– Каквото и да направи човек, то не остава безнаказано в живота. Аборт, евтаназия, …и какво става след това?

Дядо Слави продължи „словото“ си:

– Всички корекции, които си прави сам човек понякога са болезнени или водят до болести и увреждания.

Дядо Иван махна с ръка.

– Погледни, за всички тези „украси“ се хвърлят много пари. Ем си бъркат в джоба, ем не става тая дето са я решили.

Дядо Слави тъжно заключи:

– От всичко това човек не умира, но бавно и постепенно се унищожава.

Двамата старци си седяха на пейката, приказваха, но кой ли ги чуваше? Хората минаваха край тях, всеки устремил се нанякъде, без да се интересуват от нечии съвети и терзания.

Преди 25 години на мястото на Дубай е било пустиня
Днес този град се е изменил до неузнаваемост. Превърнал се е в един от най-гъсто населените и икономически развитите места на Обединените арабски емирства.
Фантастичната трансформация на този мегаполис, не е единственият пример, как един град може да се измени до неузнаваемост за няколко десетилетия.
Такива градове са и Шанхай, Ню Йорк, Бостън, Париж, Токио, Джакарта…..
За съжаления в историята е известно, че някога в процъвтяващите градове настъпава упадък и по някаква причина те изчезват от лицето на Земята.
В това нагледно можем да се убедим при прегледа на градовете, по улиците, на които вечв не се ходи, но все още можем да се запознаем с тях.

Елена много искаше да поговори с някой за това, което я тревожеше. Видя Донка и се запъти към нея, но тя беше заета с други проблеми. Нейна позната имаше семейни неприятности. Съпругът на тази жена преживявал кризата на седната възраст. Горката, едва издържала, а Донка гледала да я подкрепя.

– Накупил си цял гардероб нови дрехи, – разгорещено започна да обяснява Донка.

– Може би иска, да промени малко начина си на обличане, – предположи Елена. – С теб не сме ли го правили?

Донка поклати глава.

– Но тези дрехи са за много по-млади от него, в тях изглежда като оглупял човек – каза с тъга Донка. – Освен това се шляе по улиците, слуша музика, която обича съвремената младеж и се мъкне по разни заведения.

– Добре де, какво толкова, – каза Елена опитвайки се да успокои приятелката си. – На колко годи ни е?

– На 45, – ядосано изфуча Донка. – Казват, че била опасна възраст за  мъжете.

Елена се замисли сериозно, но какво може да се  направи в този случай?

– Присмях му се в лицето, – каза  ядосано Донка. – казах му направо, че изглежда смешен и съвсем не му подхожда да се облича като хлапе.

– И?

– Каза ми да си гледам работата, – очите на Донка святкаха яростно. – Каза, че аз вече може и да не ставам за нищо, но това не важало за него. Да го питаш ти него, за какво не ставам?

– Ужас, – отбеляза Елена.

– Горката Меги, седи си в къщи и се страхува за него, да не се забърка в някоя каша. Не можех с нищо да помогна, но му дадох оная книга..

– Каква книга? – скочи Елена.

– Как беше заглавието ѝ? Нещо от рода, …., съвети … за тийнейджарите, сещаш ли се?

Елена избухна в смях. Донка никога не го усукваше, казваше направо нещата.

– Добре си го наредила! – запревива се Елена от смях.

– Меги не може без него, – продължи тъжно Донка. – Точно това я притеснява, че мъжът ѝ на тези години е тръгнал да се доказва като мъжкар. Държи се като глупав наперен петел.

– Да им се чудиш на мъжете, – каза спокойно Елена, – какво им става на тези години? Излежда на тази възраст мъжете съвсем оглупяват. Лошото е, ако това се проточи за по-дълго време.

Двете замълчаха. Знаеха, че ако човек сам не се вразуми, нещата щяха да загрубеят.