Когато тухлите бяха разтоварени, дърводелците и строителите седнаха на масата. И започнаха обичайните разговори в такъв момент:

– От къде си?

– Колко изкарваш?

Разговорът изведнъж премина към гъбите. За селския човек тази тема е неизчерпаема. Като хванеш от майсторски приготвени гъби и стигнеш до темата, как да ги запазиш, когато падне снега.

По едно време  започна да разказва най-старият от дърводелците. Той беше около 70 годишен. На тези години мъжете оставят брадвата, но този  не беше я зарязал. Всички го слушаха внимателно, явно имаше авторитет в групата.

– За всяка гъба е нужен подход, – започна старецът.  – Например, когато отивам за медни агари не взимам чанта. В противен случай няма нищо да набера. Виж, празния чувал влиза в работа.  В гората се натъкнах на пънове. Те стърчаха на метър от земята, явно някой е сякъл тук. На дънерите като гроздове бяха накацали медни агари. Обрах само едно от отсечените дървета и напълних чувала. Имаше много, но нали трябваше да ги отнеса до селото.

Излязох от гората, а до селото оставаха още три километра. Вървях и усещах, че този товар не е по силите ми. А да хвърли толкова гъби просто е жалко. За беда заваля и дъжд. Чувалът натежа още повече.

Изведнъж чух зад себе си шум на кола. Обърнах се – червен „Москвич“.

– Е, – казах си, – слава на Бога.

Сложих чувала на рамо и помахах с ръка. Шофьорът спря и отвори прозорчето.

Той  беше як младеж с кожено яке.

Казвам му:

– Мили човече, закарай ме до селото, уморих се.

Той погледна чувал, после мен, а после недоволно кресна:

– Ти какво, дядо? Целият си мокър, ако седнеш вътре всичко ще намокриш.

Затвори прозорчето и потегли. Какво да се прави, нарамих чувала и отново закрачих под дъжда. Е, има и такива хора по света.

С малки почивки се добрах до селото. Наближавам и гледам червеният „Москвич“ спрял напряко  на пътя пред дома ми.

Приближих и попитах младежа:

– Какво се е случило?

– Как да ви кажа, ….. бензина свърши – и наведе засрамено глава. – Да знаете някой тук наблизо, който може да ми услужи с три литра бензин, за да мога да стигна до бензиностанцията.

– Аз имам бензин, – казвам му. – Сега ще донеса тубата.

Оставих чувала с гъбите и тръгнах към гаража. Когато се върнах младежът крачеше притеснено под дъжда.

– На вземи и наливай! – и му подадох тубата.

– Много ви благодаря. Аз… там на пътя …

– Няма значение, наливай.

Наля бензина, благодари ми смутено и потегли.

Всички се бяха смълчали . Всеки от тях поне веднъж е преминавал край човек в беда и не му е протегнал ръка за помощ. Грешките са си грешки, важно е човек да не таи злоба и огорчение. В такива случаи трябва да намери сили и да помогне на този, който го е пренебрегнал и отхвърлил.

В парка бе тихо. Сякаш хората се бяха изпарили. Времето беше хубаво и създаваше условия за размисъл.

Пламен седеше на пейката зареял поглед във високите дървета. До него седеше Цветан и чоплеше с маратонката си дребния чакъл край пейката.

– Разбери не мога повече, – каза Пламен. – Никога не съм предполагал, че такъв проект ще стигне до задънена улица, а колко обещаващо изглеждаше от начало.

– Нали каза, че е имало хора, които са се отдръпнали по-рано, ти защо не го направи? – попита Цветан.

– Надявах се……, очаквах….. – махна с ръка Пламен.

– Знаеш ли при нас има един много интересен начин за ловене на раци, – усмихна се Цветан.

– Каква е връзката, с моето положение? – намръщи се Пламен.

– Има много общо, – каза Цветан, – сега слушай. Закачаме парче месо, в повечето случаи пилешко на дълга връв и я хвърляме във водата. Когато ракът започне да дърпа връвта, започваме бавно да я изтегляме. Раците се хващат здраво за месото и попадат в капан.

– Е, и? – нетърпеливо се обади Пламен.

– Този метод действа безотказно, – започна убедително Цветан, – само защото раците не знаят кога да се откажат. И с нас се случва така. Хващаме се здраво за някой тежък товар в този свят и полагаме огромни усилия, за да го задържим.

– Да, вярно е, – съгласи се Пламен, – често се вкопчваме в проблемите и се опитваме сами да ги разрешим.

– Тогава губим хоризонта – плесна с ръце Цветан – и не проявяваме достатъчно мъдрост, за да се пуснем и освободим от примката.

– Лесно е да се каже, – измърмори Пламен.

– Трябва да признаем своето безсилие и да възложим проблемите си на Бога …..

– Да, но ….., – Прекъсна го Пламен.

– За да го направим, – каза възторжено Цветан, – трябва да се откажем от желанието си да контролираме неговото решаване. Тогава Господ ни дарява с мир, който надхвърля нашите разбирания и ни извежда от мрака.

– Да, прав си, – съгласи се Пламен. – Трябва да се пусна от проблема, в който съм се вкопчил и да ги възложа на Бога.

Рано сутринта директорът на една компания открил, че са го ограбили и извикал полиция.

–  Изглежда някой е извадил ключа за моя малък сейф в стената, – директора се оплака на детектив. – Но аз не мога да разбера как може да вземе ключа, когато той винаги стои на връзка у мен.

– А вие давали ли сте на някого тези ключове? – попитал детектива.

– Да. На двамата от работниците ми Джон и Тед, които докараха на моя камион товар, но после ми ги върнаха. Освен това, аз винаги затварям кабинета си и те никога не са били тук.

Когато Джин и Тед се появили на работа, детективът говорел със всеки от тях поотделно, като им казал едно и също нещо:

– Вчера сейфа на шефа ви е бил разбит. Вие знаете ли нещо за това?

Тед казал:

– Той заключва кабинета си. Понякога той ми дава връзката с ключове, но аз не съм разбил сейфа му.

А Джон казал:

– Какво говорите?!Смятате, че съм направил копие на ключа и съм влязъл в кабинета, снощи късно през нощта? Погледнете тази връзка. Аз дори не знам от кой ключ трябва да направя копие, за да отворя сейфа.

Детектива бил доволен, защото престъпника сам се е издал.

Сега е ваш ред. Как детективът е открил, кой е престъпника?

Отговор: Сейфът е отворен с ключ от връзката, но детективът  специално е казал на обвиняемите, че сейфът е бил разбит. Първият казал: „аз не съм разбил сейфа“, а вторият казал: „Аз дори не зная кой ключ да взема от връзката, за да отворя сейфа“.

Слоновият крак отвън изглежда като масивен стълб с плоска подметка.

Въпреки това, можем да кажем, че в действителност слонове ходят на пръстите си като кучета или коне.

Целият товар при тези огромни животни пада на предните пръсти.

Петата на слона е силно повдигната, а стъпалото е образувано от дебел слой мазнина.

Робот със звучното германско име „Торвалд“ е много способен. Той може свободно да се движи между културите, без да ги поврежда.

Оборудван е с модул за превоз на тежки товари.

В „Торвалд“ са вградени датчици за наблюдение, анализ и оценка на културите и почвата, както и ултравиолетов пистолет, с който могат да се изолират поразените растения и да се унищожат плевелите.

Замисленият като помощник на учения агроном в лабораториите на „Торвалд“ той ще може в близко бъдеще да замени фермера в повечето рутинни работи и ще повлияе на заплащането на труда на селскостопанските работници.