Динка растеше. Пожелаваха ѝ да стане лекар, адвокат, певец, инженер, ….

Тя осъзнаваше ясно:

– Ако кариерата ми носи много пари, ще бъда включена в този списък.

Динка бе тинейджър и искаше да знае:

– Коя съм аз? Какво трябва да правя на земята? Каква е моята цел? Къде точно трябва да бъда?

Тя отчаяно се нуждаеше от отговори. Питаше родителите си, приятели, някой член на семейството, учителите, …

Те и даваха някакъв отговор според техните разбирания.

– А дали са сигурни в това, което ми казват? – повдигаше вежди Динка. – Не мога да отговоря на този въпрос сега.

Търсим отговори на въпросите си на грешни места.

Как може глината да пита друга глина за причината на съществуването си? От къде тя ще знае? Всъщност глината нищо не знае.

Единственият, който има правилния отговор за глината, е Грънчарят!

Той е създал глината. Представил Си как ще изглежда, нейната функция, нейното предназначение и цялото ѝ съществуване.

Исус знаеше кой е Грънчарят и Той отиваше при Него за всеки въпрос, който Му хрумваше.

Заради доверието Си, Той можеше да застане с увереност и да каже:

– Трябва да проповядвам Божието царство и на другите градове, защото за тази цел съм изпратен.

Намерихте ли своята цел?

Никога не е е твърде късно.

Спрете да тичате към глината и бягайте към Грънчаря. Той има всички отговори, които някога бихте могли да поискате.

Виктор израстна без баща. Майка му работеше на няколко места, за да се грижи за него и сестра му.

Той често имаше проблеми. Сбиваше се с други момчета. Взимаше чужди вещи. Лъжеше и обвиняваше някой друг, за стореното от него.

От училище го изгониха за изнудване.

Отведоха го в съд за непълнолетни.

Там той говори със съветник. Всички очакваха той по някакъв начин да сплаши това непокорно момче.

Но съветникът само препоръча:

– Настанете го в младежка група, която работи с „проблемни“ тинейджъри.

Групата се събираше всяка седмица.

Донякъде се наблюдаваше подобрение в отношението и поведението на Виктор, но той все още се чувстваше сам.

Независимо, че бе отхвърлян, майка му го обичаше безусловно.

Тази любов го развълнува и Виктор пожела:

– Искам да науча за Бог, на когото тя служи. Искрено желая Неговата любов.

Като посланик и представител на Царството майка му работеше за разпространяването на Божията любов и благодат към всички и то безусловно.

За да бъдем светлина, трябва да светим за всички и по всяко време.

Нищо не трябва да мотивира вярващия повече от това да отразява Христос в живота си.

Човешкият стандарт е да се гледа на любовта през мръсни лещи, пълни с болка, отхвърляне и непростителност. Наранените хора, нараняват околните.

Любовта на Бог достига до небесата и нейната вярност до облаците.

За да обичаме така, както Бог обича, трябва да прекарваме повече време в Неговото присъствие.

Бе хладна утрин. На Марин изобщо не му се ставаше от кревата. Той не искаше толкова бързо да се разделя с топлите завивки.

Накрая, въпреки нежеланието си, стана. Чувстваше се празен и немотивиран.

– Колко монотонен може да се окаже един живот, – измърмори той недоволно, – работа, ядене, спане и пак работа …

Качи се в колата си и потегли към офиса си.

Включи радиото и чу:

– Пиян шофьор прегази тинейджър, ….

– Отново нещастен случай, – сбърчи нос Мартин, – подобни изобилстват в новините.

Изведнъж той осъзна:

– Да се събудя тази сутрин и да отида на работа, това за мен е благословение. Вярно е, че животът не винаги е лесен, но трябва да ценим всеки ден. Колко съм бил сляп до сега за благословенията, които получавам. Само знам да мърморя и да съм недоволен от всичко.

Мартин пристигна на работата си обновен.

Той вече знаеше:

– Работата ми е призвание да служа на другите.

От този ден нататък Мартин взе да благодари за всичко, което Господ е направил в живота му.

Марк бе на средна възраст и като добър християнин, той редовно четеше Библията си.

Тази сутрин съпругата му надникна през рамото му и изрази загрижеността си:

– Марк, много непристойни материали четеш.

– Какво говориш, Диди? – възрази Марк. – Чета „Песен на песните“, за да изуча духовните метафори в нея.

– Знам аз за какво я четеш? – размаха ръце Диди.

– Скъпа, чета го само за доктрината. Прескачам всички неща за… ами… ъъ… нали знаеш.

– А защо си подчертал пасаж, сравняващ любовта на автора „с кобила сред колесниците на царя“ …….

Когато Марк бе притиснат, той започна да уверява съпругата си:

– Просто изучавам любовта, която Бог проявява към децата на Израел и определено не разглежда нито един от…хм… непристойните пасажи.

През вековете множество тинейджъри са откривали в „Песен на песните“ много от нещата, които не са знаели. Например, че Библията съдържа израз за мъже, които прескачат по хълмовете като газели или пък „най-отбраните плодове“ на жените.

Тази книга в Писанието е много отдавна спорна. Мнозина поставят под съмнение нейната духовна достоверност, докато други твърдят:

– Ние я разглеждаме, за да си напишем статиите.

Диди продължаваше да натяква на мъжа си:

– Кого заблуждаваш?! Мигар не те знам ….

– Рядко чета „Песен на песните“, – взе да се оправдава Марк. – Надзърнах в нея само този път, за да видя дали има някакви добри евангелски аналогии, които съм пропуснал при предишните разглеждания. Не съм гадняр. Какво? … Не съм.

Диди попита съпруга си:

– Би ли настроил съдържанието в Библията, така че да се ограничи изкушението по време на бъдещи ти сесии за изучаване?

Марк се почеса по глава, а след това бавно отговори:

– Ще си помисля за това, но определено нямам проблем. Мога всякога да спра да чета „Песен на песните“, когато пожелая.

Настъпи, поне за сега, примирие.

Това може да не е характерно за повечето църкви, но в тази за беда се случи.

Нямаше достатъчно доброволци за различни дейности и ето какво направи ръководството на църквата.

Обърнаха се към близкия център, произвеждащ роботи по поръчка.

На следващата неделя хората бяха посрещнати на вратата на църквата от армия роботи.

Те бръмчаха с причудлива, изкривена интонация:

– Приветстваме ви човешките форми на живот, които се покланяте.

– Надяваме се да намерите радост във вашия Създател чрез усилване на звука.

– Наслаждавайте се на дългите речи на люде, които идеално са контролирали космените си фоликули.

Всеки влизащ в църквата бе поздравен не само с думи, но и с ръкостискане.

За съжаление късите разговори с роботите се оказаха доста трудни.

След богослужението повечето хора гледаха да се измъкнат през задната врата, но там бяха посрещнати от любвеобилни хуманоиди направени от въглеродни влакна, които им пожелаха:

– Благословена седмица.

– Пак заповядайте в тази църква.

Въпреки, че повечето се смутиха от посрещането и изпращането на внедрените машини, притокът на любопитни в църквата се увеличи.

Тинейджъри предложиха нова възможност, с която очакваха да привлекат повече от връстниците си:

– Нека следващата неделя да ни поздравяват динозаври на вратата.

Възрастните клатеха уморено глави и си казваха:

– Май сега е нашият ред, да стоим на вратата, да посрещаме и изпращаме хората.

Е, така става като не на място се внедряват съвременните технологии.