Дора и Милчо бяха напълно противоположни личности.

Той бе спокоен и дружелюбен. Винаги гледаше на светлата страна на нещата.

Тя бе силно мотивирана, а понякога ставаше твърде сурова и безчувствена.

Дора очакваше от съпруга си да е по агресивен, като нея, но ….

Веднъж тя изкрещя в лицето му:

– Защо си толкова пасивен!?

Милчо се разстрои и каза:

– Дора, радвай се, че съм такъв, защото в противен случай нямаше да правиш, това, което искаш.

Посланието бе повече от ясно.

Оттогава тя осъзна опасността от заяждане със съпруга си за нещата, които възприемаше като негови слабости.

Един ден Дора си каза:

– Ако Милчо трябва да се промени в дадена област, Бог е единственият, Който може да направи това. Когато се опитвам да променя съпруга си, аз се фокусирам само върху слабостите му и това, което не харесвам в него.

Тя въздъхна и продължи:

– Все пак Милчо е прекрасен съпруг. Рядко имам повод да се оплаквам от него. Не бива да гледам към малките неща, които ме дразнят у него….. Ако не се съобразявам с това и двамата ще бъдем нещастни.

И Дора все окончателно решение:

– Ще се фокусирам върху всичко добро в Милчо.

От тогава у нея се породи желание да благодари, да обича по-силно и да се радва, а лошите неща станаха по-маловажни.

Никой от нас не е съвършен. Само Бог е единственият , Който наистина може да даде мир и разбирателство.

Елена бе млада съпруга и майка. Тя нямаше много опит в кухнята.

Единственото нещо, което беше приготвила сама, преди да напусна дома си, бе сандвич и пържени яйца.

В началото тя се опитваше да готви, но нещата не се получаваха.

Елена и Максим знаеха за нейните „неумения“ и често се смееха, но всяко:

– Скъпа, не си много добър готвач.

Оформяше отрицателни убеждения в нея относно способностите ѝ да готви.

А това водеше и до съответни действия.

Елена вярваше, че не може да готви и за това не го правеше.

Ядяха готова храна от магазина, която само я притопляха.

Много често излизаха навън да се хранят, а това се отразяваше зле на финансите им.

Така минаха доста години.

Накрая Максим повярва във възможностите на Елена.

Тя започна да практикува и скоро стана много добър готвач.

Има области, в които сме слаби и такива, в които сме силни.

Нито силните ни страни, нито слабостите ни могат да бъдат единственият определящ фактор за това кои сме като личност, като съпруг или като родител.

В Христос Бог казва, че сме добри и ние трябва да вярваме в това.

Тази година Слави продаваше Новогодишни елхи. Погледът му бе привлечен от една странна двойка.

Съпругът бе слаб, а жена му бе доста привлекателна, но носеше дрехи втора употреба.

Двамата оглеждали скъпите елхи, но бързо преминаваха нататък.

– Виж тази е добра от едната страна, но от другата няма листа, – жената посочи с ръка една от елхите.

– Тази също не е в добро състояние и има същия дефект, – отбеляза мъжът.

Двамата тихо се съвещаваха известно време, след което мъжът се обърна към продавача:

– Тези две елхи можете ли да ни продадете на цената на едната.

Слави не се двоуми. Той добре разбираше, че трудно би продал тези елхи, за това се съгласи.

Няколко дни по късно Слави премина покрай дома на тази двойка.

Елхата им изглеждала пълна и имаше добра форма.

Той почука на вратата и попита:

– Как го направихте?

Мъжът се усмихна и обясни:

– Завързахме двете елхи заедно, като оставихме голите им страни да се докосват. Така клоните на дърветата се пресякоха едни в други, правейки ги да изглеждат едно цяло.

– Значи това е вашата тайна, – почеса се по главата Слави. – Купихте две дървета с недостатъци, които никой не би взел. Събрахте ги заедно и така създадохте нещо красиво.

Същото важи и за брака.

Не бихме могли да намерим перфектен съпруг или съпруга. Всеки от нас има толкова много несъвършенства.

Ако може двамата да се подкрепят и приемат несъвършенствата си, могат да изградят един красив брак.

Симо бе напълно сериозен, когато попита Таньо:

– Вие напълно ли се допълвате с жена си?

Въпросът му не бе изненада, очакваше се скоро да сключи брак с едно много красиво момиче.

– Завършеността идва само от Христос, – поклати глава Таньо. – Това, от което бракът наистина се нуждае, не е завършеност, а безкористност.

– Безкористност? – Симо тръсна глава неразбиращо.

– Спомням си времето, когато с жена ми тепърва се опознавахме, – започна да разказва Таньо. – Трябваше да купя билети за опера. Дори нямах представа, какво е това. Чувствах се като слон в порцеланов магазин.

Симо леко се усмихна, но не каза нищо.

– Същата вечер задавах твърде много въпроси, – продължи невъзмутимо Таньо.

– Искал си да я впечатлиш? – попита Симо.

– Не, – отрече Таньо, – по-скоро се опитвах да я опозная. Исках да науча какво обича, какво я стимулира да върви напред и какво е важно за нея.

– Интересно, – Симо наклони главата си на една страна.

– Това е безкористност в действие, – уточни Таньо. – Оттогава тя прави същото за мен. Разпитва ме за марки мотоциклети. Ходи с мен на състезания по мотоциклетизъм. Интересува се от конски сили, както и аз.

– Май трябва и аз да го приложа, – повдигна вежди Симо.

– Открих следното, – Таньо замълча за малко, а след това добави. – Бракът става по-силен, когато спрем да гледаме навътре и започнем да обръщаме поглед навън. Тогава се освобождаваме от „Какво печеля аз от това?“ и се съсредоточваме върху „От какво има нужда съпругът или съпругата ми?“.

Симо само тежко въздъхна.

– Не винаги е лесно, – засмя се Таньо, – но си заслужава.

На света трябва да гледаме като място, за което да питаме: „Къде мога да служа?“, а не „Какво мога да получа от него?“ Тогава ставаме по-съгласувани с Божието намерение, а семействата ни стават по-здрави и устойчиви.

Търсенето на това какво мога да направя, за да направя този брак по-пълноценен за моя партньор, има способността да даде невероятни плодове.

Рени бързаше. Режеше продуктите като луда. Дори не вдигна поглед, когато Тони влезе в кухнята.

Тя бе обезумяла и стресирана.

Всички са много гладни, а тя закъсняваше с приготвянето на вечерята.

И всичко стана заради едно счупено стъкло, кавга между двете ѝ деца и като капак спешно телефонно обаждане.

Тони се приближи. Плъзна ръце около кръста ѝ и се наведе над нея.

Това само раздразни Рени.

„Как не разбира, че това ме забавя“ – помисли си тя.

Веднага усети разочарованието му.

Ръцете му се отпуснаха.

Без да престава да режи, тя се опита да му обясни:

– Извинявай, но закъснявам. Вечерята още не е готова, а вие сте гладни. Днес бе кошмарен ден за мен. Счупи се стъклото …трябваше някой да го смени. Децата се скараха, ако не бях ги разделила, щяха да стигнат до бой и накрая Марта се обади с безкрайните нейни проблеми …

– Да, разбирам, – Тони поклати глава.

Той разбра:

„Сега морковите имаха предимство пред мен. Толкова е заета и задачите ѝ са толкова важни, че не може да ми обърне внимание. Дори не се обърна да ме погледне“.

Рени внезапно изтърси:

– Просто не съм готова за любов в този момент.

Нещо трепна в нея и мислите ѝ запрепускаха като необяздени коне:

„Това ли трябваше да кажа? Тони и децата се нуждаят от вечеря, но от какво се нуждае повече мъжът ми? От топла, приветлива съпруга. Бях толкова притеснена да напълня стомаха му, че забравих да се погрижа за сърцето му“.

Ами ако бе направила нещо по-различно?

Да избута морковите и целината настрани. Да се обърне и обвие ръце около врата му……

Тогава двамата можеха да запалят малък огън в кухнята.

И така от какво се нуждае един съпруг?

Той има нужда очите на жена му да светят, когато влезе в стаята. Нека усети колко тя е радостна, че се е прибрал у дома и отново са заедно.