За всекиго по нещо

Ако някой бе казал на Николета, че бракът ѝ ще бъде изпълнен с борби и спорове, тя изобщо нямаше да се съгласи.

Двамата със съпруга си много се различаваха по отношение към нещата и хората. От там произлизаха и разногласията им.

Например, тя обичаше всичко да си е на мястото, а Васко не забелязваше бъркотията, която оставяше след себе си.

Николета бе общителна. Лесно запомняше имената и лицата на хората.

Васко живееше почти като отшелник. Не обичаше шумните компании и събирания. Ако някой го поздравеше, той се чудеше дали изобщо е срещал някъде този човек.

Един ден след седмици и месеци в напрежение и битки, предизвикани от тези различия, двамата седнаха да си поговорят сериозно.

Те внимателно разгледаха това, което дразнеше единия и другия.
И откриха нещо неочаквано за тях.

– Виж, ние имаме различни дарби, – забеляза Николета.

– Да, така е, – съгласи се Васко, – това, което го няма у мен е у теб и обратно.

– Нека се приемаме един друг и да ценим баланса между нас, – предложи Николета.

– Няма да е лесно, – призна Васко, – но нека опитаме.

След време и двамата бяха благословени. В семейството им цареше мир, а любовта по между им нарастваше.

И то само защото бяха последвали мъдрите напътствия на Създателя на разнообразието в брака.

Нямаше друг начин, Вероника трябваше да замине. Съпруга и почина при автомобилна катастрофа и сега тя сама отглеждаше дъщеря си.

Сестра ѝ разбра за затруднението ѝ и предложи:

– Доведи малката Пепи при мен. Моите момчета много я обичат, няма да я оставят сама.

Вероника въздъхна тежко, прегърна сестра си, а в очите ѝ изби влага.

– Благодаря ти, Стела. Бях готова да се откажа …. знаеш, че за Пепи всичко бих дала.

– Върви и не се безпокой, ще се грижим за нея.

– Пепи взима витамините си, но само ако получи шоколадов бонбон и …. не забравяй, че е малко срамежлива, …..страхува се от тъмното. А колкото до братовчедите си, тя също много ги обича …..

Младата майка изреждаше правилата и забраните за дъщеря си, а по-голямата ѝ сестра я слушаше внимателно и кимаше с глава.

Когато седна в самолета, Вероника затвори очи и се помоли:

– Господи, никой не познава дъщеря ми повече от мен. Тя е скъпоценна за мен. Аз не мога да бъда с нея, но Ти можеше …

Когато се тревожите за някого, поверете го на Бог. Той го познава най-добре и много го обича. Няма да го остави и ще се погрижи за него.

Мария ровеше в бараката. Бе оставила семената на лавицата, но не ги намери там и започна да преобръща всичко.

Трябваше да ги открие. Ако не ги намери, с какво ще направи разсада?

Изведнъж попадна на една кутия от сода пълна с нещо. Подуши го, но така и не разбра, какво е сложил съпруга ѝ вътре.

Взе кутията и се насочи към дома си.

– Тошо, какво е това?

Мъжът ѝ хвърли небрежен поглед към кутията и каза:

– Това е препарат за унищожаване на плевелите.

– Защо си го оставил тук? – Мария предизвикателно сложи ръце на кръста.

– Е, какво толкова е станало? Кутията беше празна, – реагира кисело Тодор.

– Това е силна отрова, потенциално смъртоносно вещество, – започна назидателно Мария. – Такива трябва да бъдат етикирани, за да не ги вземе някой по грешка.

Тодор се сконфузи, но знаеше, че жена му имаше права.

– Колко често фалшиви идеи, които се представят като добри, идват с надпис: „Токсични, дръж се настрани от тях“? – измърмори под носа си Тодор.

– Надявай се, – усмихна му се заядливо Мария.

– А знаеш ли колко такива идеи са съпътствани със духовен стрихнин?

Мария само въздъхна и нищо не отговори.

– Ако тези токсични идеи останат неоткрити дълго време, – продължи разсъжденията си Тодор, – те неизбежно ще доведат до духовна болест, а симптомите ѝ ще бъдат съмнение, обезсърчение, отчаяние, цинизъм и в някои случаи дори загуба на вяра във абсолютно всичко.

– Продължавай да си играеш с отровите и занапред, – саркастично отбеляза Мария.

– Всички жадуваме за истината, но когато тя се разпространява по неверни начини, става силно токсична, – Тодор започна да развива мисълта си по-нататък. – Трябва да търсим любовта, радостта, мира, търпението, добротата, вярността и самоконтрола като първа проверка за токсичност.

Елена бе добра готвачка. Тя винаги изненадваше домашните си с вкусна храна.

Днес тя, съпруга ѝ Тотьо и малкият и син ѝ Дени бяха седнали да обядват.

Малкият погледна сложеното в чинията му, намръщи се и каза:

– Няма да ям това, дайте ми шоколад.

Елена не за първи път се сблъскваше с капризите на сина си, затова реши да го насърчи:

– Много е вкусно опитай го. След като го изядеш, ще получиш шоколад.

– Не, – недоволно поклати глава малчугана, – такова ядох в детската градина и не ми хареса. Искам шоколад.

Намеси се и Тотьо:
– Няма значение какво си ял в детската градина, майка ти готви много хубаво.

Дени продължи да упорства:

– Искам шоколад.

– Разбери, – раздразнен каза Тотьо, – сега най-важната ти работа е да се храниш, за да пораснеш и да станеш силен.

Малкият сбърчи нос и обърна гръб на чинията.

Тотьо въздъхна и продължи вече малко по-меко:

– Това е здравословна храна особено за деца. Приеми изяждането на тази храна за работа, а шоколада за награда. Така, както аз отивам на работа и получавам заплата.

– А ако не искам да свърша работата си? – попита закачливо Дени и хитро погледна баща си.

– Да, но ще искаш заплата, а тя не се полага за несвършена работа, – наблегна Тотьо на думите си. – За това по-добре си изяж сипаното в чинията.

Дени взе с неохота вилицата, откъсна малко парче от храната в чинията. Лапна го и се усмихна.

– Вкусно е, – призна малчуганът.

Нямаше нужда повече от увещания. Чинията бързо бе изпразнена.

След като приключиха с обяда, Елена извади голям шоколада от хладилника и го подаде на Дени.

Той го взе, повъртя го в ръцете си, а след това каза на майка си:

– Мамо, подарявам ти този шоколад за вкусната работа.

Даниела и съпругът ѝ имаха две деца. Едва свързваха двата края с парите, които получаваха като социални помощи.

Повече от половината ѝ пари отиваха за плащането на наем, ток и вода. Затова средствата им свършваха малко преди да свърши месеца.

Но един ден нещата се влошиха нацяло. Даниела нямаше с какво да купи сапун. Нямаше с какво да изпере и умие децата си.

Нищо друго не и оставаше освен да коленичи и да се помоли и тя побърза да го стори.

– Господи, до сега не сме закъсвали до такава степен. Нямам пари дори да купя сапун, за да изпера гащичките на малките си деца…..

Изведнъж звънеца на входната врата звънна.

– Кой ли може да е? – попита притеснено Даниела.

Когато отвори вратата на прага видя промоционален образец сапун.

Тя се усмихна.

Някои биха го нарекли съвпадение, но мога да ви кажа, че това бе „Божието съвпадение“.

Когато страхът почуква на вратата, отговаря му вярата.