Пролет. Малчуганите са изкарали велосипедите си и ги гонят надолу нагоре по пътя.
На кръстовището светофарът подава червен сигнал. Пред него спира автомобил „Нива“. По пътя се носи седем годишно момче, което яко натиска педалите на велосипеда си. Устатата е леко отворена във възторг.
Изведнъж очите му се събраха от удивление, накратко, както беше подгонил велосипеда силно се вряза отзад в „Нивата“.
Естествено велосипеда се разби. Момчето се отърва само с няколко драскотини. И както винаги на мястото на произшествието пристига полиция и „Бърза помощ“.
Лекарят мацва със зелено наранените части, а малчугана реве с цяло гърло. Медицинската сестрата, за да го разсее му задава въпроси:
– Къде работи майка ти? ……..
Накрая го попита:
– Когато пораснеш какъв искаш да станеш?
Момчето между сълзи и сополи заявява възторжено:
– Шофьор на КамАЗ.
Шофьорът на „Нивата“ въздъхна дълбоко и каза:
– Да не даде Бог да доживея до това!

Тя беше дребна женица и преподаваше на децата в една църква. Те бяха буйни и палави. Сред тях имаше едно момиченце с две плитки, което постоянно ги премяташе ту отпред, ту отзад. То живееше в сложна обстановка, която го бе превърнала в срамежливо и свито дете. Слушаше винаги внимателно, но си оставаше безмълвно.
Днес учителката и разказа за небето, където няма да има сълзи и смърт. Момиченцето попиваше всяка нейна дума. Накрая вдигна ръка и без да дочака разрешение да говори, бързо каза:
– Госпожо, а там има ли място за такива като мен?
Гореща сълза издайнически се изплъзна от окото на учителката и опари бузата й. Този спонтанен вопъл на детето докосна нежните струни на сърцето й. Това беше вик за помощ…..
Сърдечна усмивка се разля по Божието лице и Той изпрати мъничко благодат, която се отрони през пукнатината на небосвода и напои едно страдащо, самотно, малко сърчице……

Бащата беше толкова ядосан, че строго наказа своето тригодишно мъниче. Проблемът с парите отново го беше стиснал за гърлото, а тя без разрешение нарязала цяло руло хартия за опаковане. И за какво е направила всичко това? За да украси някаква безполезна кутийка.
Без да се обиди на следващия ден момиченцето дошло с подарък за баща си:
– Татко, това е за теб! – казало детето.
Обезкуражен бащата започна да съжалява за вчерашната си невъздържаност. Той отново се ядоса, когато забеляза, че дъщеря му подава празна кутийка.
– Би трябвало да знаеш, че когато правиш подарък, в кутията трябва да сложиш нещо, – каза назидателно бащата. – А ти си ми донесла празна кутийка!
Сълзи замъглиха очите на детето:
– Тя не е празна, аз догоре я напълних с целувки за теб, татко!
Щедростта и любовта на дъщерята поразиха бащата. Той падна на колене, прегърна я и я помоли да му прости. Този безценен подарък той запази. В най-трудните минути на живота си, той си спомняше за целувките и любовта на дъщеря си. Това е по-важно от всички богатства на света, по-значително от всички проблеми и неуредици.

Една девойка от село пожела да отиде да живее в града. Въпреки сълзите и молбите на възрастната си майка да не я изоставя, тя напусна селото.
Неопитна и неподготвена за съблазните, и изкушенията на големия град, тя скоро падна и започна да слиза още, и още по-надолу, затъвайки в калта. Накрая се разочарова от „прелестите“ на градския живот и реши да се върне у дома.
Изпълнена със срам и страх тя пристигна в селото през нощта. Разтреперана от вълнение приближи вратата на родния си дом. Побутна я и тя се отвори, не беше затворена.
Майката се събуди и видя дъщеря си. Хвърли се на шията й с радостни сълзи. Прегърна я и я целуна.
– Майко, – каза момичето, вече успокоена, – защо не си заключила вратата, нощ е, опасно е?
– О, дъще, откакто ти тръгна, не заключвах изобщо. Исках като се върнеш свободно да влезеш  в дома си. Държах отворена вратата за теб.
Точно така постъпва и Бог, когато човек се отдалечи от него. Той оставя вратата отворена и зове хората:
– Ела те при Мен всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя. Вземете Моето иго върху себе си и се научете от мен, защото съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си, защото моето иго е благо, и моето бреме е леко.
Ние трябва да отидем при Него, такива каквито сме. Той обещава да ни утеши, да ни даде мир и радост. Побързайте, Той ви чака!

На един кораб веднъж избухнал пожар. Той плувал по канадските езера. Сред пътниците настанала паника. Един златотърсач от Калифорния се връщал с този кораб у дома си. Той вързал съкровищата си на кръста, сложил спасителния пояс и така се надявал да доплува до брега.
Когато се готвел да скочи във водата към него притичало момиченце и отчаяно завикало:
– Спасете ме! Нямам баща, който да ми помогне. Аз съм сама и не мога да плувам. Моля ви, спасете ме!
Прекрасното детско лице било обляно в сълзи. Две уплашени очи гледали умолително златотърсача. Той погледнал товара си и нежната детска ръка, която се протягала към него. В главата му засвяткали, като светкавици в буря, противоречиви мисли:
„И двете не мога да спася! Трябва да оставя златото или детето!“
Решително хвърлил товара си в езерото и хванал момичето за ръка.
Скок. Неимоверни усилия и отчаяна борба. Накрая доплувал до брега. Излязъл на брега и изпаднал в безсъзнание.
Когато дошъл на себе си, момиченцето стояло до него и му разтривала гърдите. Сълзи се стичали по нежното му личице. Колко скъпо му било сега това дете. Той го бе спасил с цената на съкровищата си,  които изгуби, а те са събирани с тежък труд, в течение на много години.
В света се чуват милиони гласове, вопли на наранени сърца, гинещи в греха и множество пороци. Чувате ли ги? Те молят!
– Помогнете ни! Спасете ни!
Изхвърлете вашите временни съкровища, човешките души са много по-скъпи! Покорете се на Господа и Той ще ви направи оръдие за спасение на хората.