Синът бил много непослушен. Довел майка си буквално до сълзи.

Майката се разплакала и започнала да се моли …..

Синът сложил ръка върху рамото ѝ и казал:

– Поплачи си, мамо. Навярно Святият Дух те докосва.

Веднъж на един параход възникнал пожар. Сред пътниците настъпила паника. Един златотърсач от Калифорния се връщал с този кораб у дома. Той привързал своето съкровище на кръста си, надянал спасителния пояс и се надявал така да доплува до брега.

Когато се готвел да скочи във водата към него изтичало момиченце и с отчаяния започнало да вика:

– Спасете ме! Аз нямам баща, който да ми помогне. Не мога да плувам. Много ви моля, спасете ме!

Мъжът виждал пред себе си прекрасно детско лице, обляно в сълзи и две уплашени детски очи. Какво да прави? Погледнал към чантата си със златото, а след това към нежната детска ръка, хванала се за него.

В главата му се завъртели противоречиви мисли: “ Не мога да спася и двете. Трябва да оставя златото или детето“.
Мъжът решително хвърлил златото във водата и хванал детето за ръка. Последвал скок. Неимоверни усилия, отчаяна борба, но двамата благополучно стигнали до брега. Стигайки до брега, мъжът паднал в безсъзнание.

Когато златотърсачът дошъл в съзнание, усетил, че момиченцето разтрива гърдите му. Нежното лице на детето било покрито със сълзи.

Сега това дете му било много скъпо. Той го е спасил, но е загубил съкровището си, което е събирал с много труд, в продължение на много години, дори с цената на живота си.

В света се чуват милиони гласове, стенанието на измъчени сърца, погиващи в греха и множеството пороци. Те викат: „Помогнете ни, спасете ни!“

Хвърлете вашите временни съкровища, човешките души са много по-скъпоценни! Предайте се на Господа и той ще направи от вас инструменти за спасение на хората.

Спасението на душата винаги е била и винаги ще бъде най-висшата цел на човешкия живот. Всеки християнин трябва да счита за своя основа цел спасяването на погиващите, а всичко останало – средство към тази цел.

Меги каза всичко, от което Таня се боеше, че ще чуе, а и самата тя го мислеше. Ако приемеше предложението за работа едното от децата ѝ, именно Меги, щеше да я намрази, а след това и останалите.

Мъжът ѝ да не изглеждаше разстроен. Другата ѝ дъщеря Ели ведро и с великодушно сърце прие новината, но Меги недвусмислено заяви:

– Няма да ти простя, ако приемеш тази глупава работа и заминеш.

Таня ѝ повярва. Мъжът и Петър я убеждаваше:

– Ще го преодолее. Аз ще се грижа за нея, докато отсъстваш.

– Не мога да причиня това на семейството си, – унило отбеляза Таня, – Децата никога няма да ми простят, а и ти може би след време ще ме намразиш.

Очите на Таня се напълниха със сълзи. Мъжът ѝ я прегърна и каза:

– Гордея се с теб!

Като го чу, Меги изхвръкна от стаята и затръшна вратата.

– Никой няма да те намрази, скъпа, – окуражаваше я Петър. – Ние ще намразим себе си, ако пропуснеш тази възможност.

– Не мога да пожертвам децата си, колкото и привлекателно да изглежда всичко това.

– Те нямат право да ти пречат, – възмути се Петър. – Това е важно за теб, трябва да те разберат. Нали аз ще съм тук и ще се грижа за тях. Те няма да усетят дори, че те няма у дома. И без това повечето време прекарват навън с приятели.

– Не ме насилвай. Оценявам усилията и подкрепата ти, но не мога да изоставя нито теб, нито тях. Обичам те, двете ни деца също. – и Таня прегърна мъжа си.

– Чуй ме внимателно! – Петър погледна Таня в очите. – Ако пропуснеш този шанс, ще намразиш живота си. Не позволявай децата да решават вместо теб.

– Реших, – вдигна глава Таня, – ще остана у дома и ще живея с хората, които най-много обичам.

– Ние ще те обичаме, дори да си далече от нас, – упорстваше Петър. – Меги ще ти прости. А по-късно ще се гордее с теб, аз и Ели също.

– Не, – каза Таня. – Понякога човек трябва да се отказва от мечтите си, защото така е по-правилно. Заслужава си, ако го прави заради хората, които обича.

– Искам да приемеш тази работа, – извика Петър.

– Ами ако това разбие брака ни? Всичко това може да се окаже много по-трудно отколкото очакваш. Ако замина, много ще ми липсвате, – една сълза се търкулна по бузата ѝ.

– Ти също ще ни липсваш, – възкликна Петър, – но трябва да бъдеш смела. Няма да те обичам по-малко, ако го направиш. Не се отказвай от мечтата си.

Таня го погледна и видя, че и неговите очи бяха пълни със сълзи.

– О, мили, толкова много се страхувам!

– Няма от какво да се боиш, скъпа.

Това бе най-щедрият жест, който бе правил до сега за нея. Таня не каза нищо. Разплака се още по-силно и се вкопчи в Петър като уплашено дете…..

Тежка бе годината за семейство Димитрови. Безпаричието ги стягаше за гушата ежедневно. На всичкото отгоре на най-малкия член в семейството Йонко му се налагаше спешна операция.

Датата бе определена. Нужен бе кръводарител. За голяма изненада на семейството съседката им Николина , която често им досаждаше с проблемите си, каза:

– Аз ще дам. Кажете само кога да отидем. – Когато видя изненаданите погледи на родителите добави, – Съвсем не се шегувам, имам достатъчно кръв, ще дам колкото трябва за Йони.

Това бе спонтанно бликнало чувство. Гено бащата на Йонко се трогна, а майка му Маргарита  притисна силно до себе си Николина и развълнувано каза:

– Благодаря ти, Николина!

Занизаха се дни и нощи на безпомощност и болка. Родителите на Йонко бяха много притеснени, а той ги окуражаваше:

– Престои ми вълшебно пътуване до приказен остров. После ще видите как ще тичам отново.

С добрината си и желанието на всеки да помогне, Йонко грабна сърцата на лекарите и обслужващия персонал в болницата.

В деня на операцията три часа майката и бащата се мятаха в мълчалива борба с връхлитащите ги кошмари. Куцукащите и количките с болните, които минаваха край тях им напомняха, че и други хора страдат, но всички те таяха надежда към лекарите, че ще им помогнат отново да се движат нормално.

Накрая доктор Тинчев излезе и каза:

– Не се притеснявайте. Операцията мина успешно, даже надмина очакванията ми.

Старшата медицинска сестра им се усмихна и добави:

– Имате много добър син. Когато го поведохме към операционната, той ми каза: „Майка ми е отвън. Облечена е в син костюм. Моля кажете ѝ, че съм добре и да не се безпокои за нищо…. Всичко ще бъде наред…“

Маргарита се разплака, а Гено едва удържа сълзите си.

Когато се върнаха от болницата Николина ги пресрещна на стълбите, набута няколко банкноти в ръката на Маргарита и прошепна:

– За Йонко, знам, че сега сте в нужда.

Когато Гено опита да възрази, Николина сложи ръката си върху ръката на Маргарита и добави:

– Знам, хора сме, всеки се нуждае от подкрепа и помощ – и продължи към вратата на апартамента си.

Добрината у хората не е изчезнала. Тя се проявява в най-трудните моменти на човека. Живи сме и човещината още не е умряла у нас.

Тържеството беше свършило и хората се пръснаха. Тогава Лидия жената на Здравко приближи до Петър. В последно време тя не пропускаше подобни инициативи. Мъжът ѝ скоро беше починал, но тя бе преодоляла мъката и самотата и търсеше своето място в създалата се обстановка.

Тя наклони глава към Петър и тихо каза:

– Искам да говоря с теб.

Петър посочи с ръка напред и двамата тръгнаха към близкото заведение. Веднага щом седнаха на една маса тя подхвана:

– Намерих това, което е писал през последните си дни….. Голяма е била мъката му, а за нея и аз не бях се досетила. Години наред е страдал, а тази болка го е гризяла отвътре. Разбрал е грешките си, ходил е да се извини, но не са го разбрали….. те за това по-рано го пенсионираха.

– За лични грешки ли става дума?

– Всичко най-подробно е описал. Цели 20 страници. Много неща е виждал и усещал, но е бил с вързани ръце.

– Днес всички така се извиняват, – засмя се Петър.

– Не си справедлив спрямо него, знаеш, че винаги е бил честен …… не е могъл да си прости за голямата вила, която построихме ….

– „Палата“ в Бояна ли? – попита Петър.

– Тогава му виках, за какво ние, а той настояваше, за децата, за внуците да ги подсигурим. Когато е осъзнал грешката си, е искал да я предостави за детски дом или болница, но….смъртта го изпревари, – тежко въздъхна Лидия.

– Но нали това е било неговото желание,  – каза Петър, – защо не го изпълни?

– Няма нищо официално като документ, само записки, които всеки адвокат би изтълкувал като плод на болно съзнание, писани в последните му дни. – въздъхна Лидия. – А сега синовете искат да продадат вилата и да си поделят парите.

Тя наведе глава надолу, за да скрие сълзите в очите си. Дълго мълчаха. Като преодоля напиращия плач Лидия каза:

– Тя и моята свърши, но защо синовете хванаха по кривия път? Уж давахме всичко заради тях, а накрая какво излезе? Душата ме боли, сякаш напразно сме живели …..Толкова сили, ентусиазъм и за какво? Алчността е отровила всичко край нас. Ние ли я посяхме? Каква е тази лудост? … Жестоко е да остарее човек, това е цяло наказание …….