Вечерта беше невероятно топла, а небето изпъстрено със звезди. Срещата на Ваня и Митко продължи доста дълго, но въпреки че тъмнината беше погълнала умореното слънце, двамата искаха да останат още малко заедно. Митко предложи:

– Хайде да отидем до близката закусвалня.

Избраха си по една пържола с малко гарнитура и седнаха на една маса, почти незабележима за хората, които влизаха,  притисната в ъгъла на заведението.

Ваня взе едно от хлебчетата и го разчупи на две, но Митко грабна ножа и разряза своето на две равни части.

Ваня погледна ножа в ръцете на Митко и се засмя:

– Знаеш ли едно време в Германия не е било прието да се реже картоф с нож.

– Много странен обичай, – каза Митко, за него това беше съвсем неразбираемо.

– Обичаят датира още от 19 век…, – започна Ваня, но после спря.

– От къде си сигурна, че това е истина? – с насмешка каза Митко.

– Попитах за това един мой приятел германец, който ми даде много странно обяснение, – каза Ваня неуверено.

– Вероятно е някоя дивотия, щом и ти се съмняваш в нея, – захили се Митко.

Много сериозно Ваня продължи:

– Той предполагаше, че ….. тъй като лицето на императорът приличало на картоф, рязането на картоф с нож напълно е било възможно да се приеме като обида на величеството.

– И ти повярва на това? – все още с присмех я наблюдаваше Митко.

– Тогава и аз се засмях, но по-късно попаднах на портрета на императора и си казах, че е възможно, обяснението да е вярно.

– Лицето му наистина ли приличаше на картоф? – ококори очи Митко.

– Да наистина беше като на картоф, въпреки че поне на мен ми заприлича на прасе.

Митко се хвана за корема и започна да се тресе от смях. Когато утихна каза съвсем сериозно:

– Представи си, на този император сутринта му сервират бекон. Той оставя настрана вилицата и ножа и казва с леко съжаление: „Не, просто не мога….“.

Изведнъж неудържим смях заля и двамата. Те се потупваха по раменете  и сочеха чиниите си, където ги чакаше по една златиста пържола, като не преставаха да се смеят.

Не знам дали смехът е здравословен преди ядене, но лицата на Ваня и Митко сияеха. Те излъчваха подкупваща радост, която те кара да се присъединиш към веселбата им.

Веднъж в средата на петербугрските академици, в които се намирал тогава и Ломоносов, княз Михаил Курагин решил да се похвали, че и той е „голям“ човек.
– Моето родословно дърво датира от Владимир Червеното Слънце. Кой може да каже нещо подобно за себе си тук? Ето ти, Михаиле, син на Василий можеш ли да кажеш нещо за своите деди?
– За съжаление нищо не мога да кажа, – тъжно отвърнал Ломоносов. –  Работата е там, че всички записи на нашето семеиство са пропаднали по времето на потопа.

Скръбта, радостта и кафето имат еднакво въздействие върху клепачите. Александър Велики, който спял толкова дълбоко в навечерието на не знам коя си битка, надали през нощта след победата е можел да заспи.
Но защо да търсим сън и сънища, когато самата истина, или действителността, както казваме днес, е по-сладка от всеки сън?
Кой би могъл да си спомни без съжаление и вълнение за безсънната нощ, която е прекарал, след като е спечелил по-голяма сума пари, победа в надпревара или първата целувка от  любимата си?