Владо бе много щастлив. Баща му натовари в колата цялото семейство и потеглиха.

Братята и сестрите му весело шумяха отзад, те предвкусваха неочаквани приключения и посещение на места, където не бях ходили.

Майка им ги смъмряше от време на време:

– По-спокойно, деца. С вашите лудории ще попаднем в канавката.

Те временно се укротяваха. Никой не искаше да пострада и то от катастрофа. Но след това отново започваха със закачките и боричканията си.

Тресящата се кола от смехове, писъци и закани изведнъж спря.

– А сме толкова близо до бензиностанцията, – разочаровано бащата удари волана с ръка.

– Вземи някаква кутия и иди за бензин, – посъветва го съпругата му.

Всички започнаха да ровят и търсят подходящ съд за горивото. Настана голяма суматоха. Стърчаха ръце и крака отвсякъде.

– Ето, намерих, – извика Владо и вдигна нагоре едно бебешко гърне.

Бащата въздъхна, но го взе и потегли към бензиностанцията. Навярно там са се посмели на странния съд, но нали все пак бяха му налели бензин.

Когато се върна бащата внимателно взе да излива скъпоценната течност в резервоара. Беше почти свършил, когато усети, че някой любопитно го наблюдава.

Наблизо бе спряла кола. От нея бе подал глава равин. Той гледаше с интерес работата на бащата.

– Никога не съм споделял вярата ви в Христос, – каза равинът, – но съм изненадан от такава увереност и упование.

Горкият, той не знаеше че в детското гърне наистина имаше бензин.

Провеждаше се поредния търг. На това място човек можеше да открие прекрасни картини, антични съдове, майсторски изработени вещи и какво ли още не.

Човекът, който водеше търга вдигна една цигулка. Тя беше надраскана. Струните ѝ бяха разтегнати и провесени.

Търговецът не вярваше, че ще вземе много за нея, но се усмихна и каза:

– Колко ще дадете за нея? Да започнем от четиридесет лева.

– Четиридесет и пет.

– Петдесет.

– Петдесет и пет.

– Шестдесет.

– Шестдесет лева веднъж, шестдесет лева втори път, шест ….

От края на залата се изправи мъж с посребрена коса и се приближи до водещия търга.

Взе цигулката от ръцете му. Избърса корпуса ѝ с кърпичка. Опъна струните и енергично ги докосна с лъка.

Прозвуча прекрасна музика, сякаш ангели пееха.

Когато спря, търговецът попита:

– Сега колко предлагате за тази цигулка?

– Десет хиляди.

– Двадесет хиляди.

– Петдесет хиляди.

– Сто хиляди.

– Сто хиляди веднъж, сто хиляди втори път, сто хиляди трети път. Продадена.

Хората започнаха да ръкопляскат.

Някой попита:

– Какво измени стойността на цигулката?

Чу се отговор:

– Докосването на маестрото.

Всички ние сме като стари, прашни и износени инструменти. Но можем да свирим прекрасни мелодии само с едно докосване от Господа.

Дамян бе съкрушен. Той бе смачкан от трудностите, с които се срещаше в живота си. Бе се отчаял, защото не намираше изход от положението си.

Отиде при престарелия си баща и му каза:

– Тате, не издържам повече! Животът ми е непоносим ….

Баща му взе пръст от земята и я сипа в току що налятата кана с вода.

– Ето, – бащата се обърна към сина си, – това представлява твоето страдание.

Водата в съда се размъти, стана кална и възрастния човек я изля на земята.

Бащата се надигна, излезе от двора и се насочи към реката, която минаваше край дома им. Синът му го последва.

Старецът отново взе пръст от пътя и я хвърли в реката.

Водата се размъти за малко, но след това се избистри.

– Видя ли какво стана? – попита бащата.

Синът вдигна рамене. Той не бе разбрал нищо.

– Ти всеки ден трябва да избираш, – бащата го погледна изпитателно, – къде да хвърлиш трудностите си, в каната или в реката…..

Делян, който бе само на две години, бе само с майка си в къщи. Тази сутрин тя отново го сложи във ваната и го наблюдаваше от страни.

– Мамо, мога ли да си поиграя с корабчето, което вчера татко ми подари?

– Да, – каза майката.

Дялан добре се забавляваше във ваната. Крещеше и се смееше.

Майка сънливо отпиваше от кафето си. След това се зае със спиралата.

Делян каза нещо за играчката си, но майка му съсредоточена в грима си, отвърна:

– О, да, това е страхотна лодка …

Делян бързо я поправи:

– Това е кораб.

– Да, точно така, – съгласи се майката, без да осъзнава разликата между двата плавателни съда.

Няколко минути по-късно Делян нещо пак бърбореше за играчката си. Майка му мислейки за съвсем други неща каза:

– Хммм … да, това е хубава лодка.

– Разбери, това е кораб, – недоволно я погледна Делян.

Майка му се оглеждаше старателно в огледалото и само промълви:
– О, да, така е.

Делян възторжено наблюдаваше плаващата си играчка и я награди със всичките похвали, за които се сещаше.

Майка му разсеяно реагира:

– Това е страхотна лодка …

Този път Делян изкрещя:

– Мамо!

Тя се обърна бързо и видя сина си да държи играчката, гледайки я разочаровано:

– Мамо, можеше ли да кажеш кораб?

Това не бе кой знае какъв сблъсък, но като си помисли човек, колко огнени бури предизвиква само с няколко думи.

Неправилно казаните слова водеха до война на две и повече държави, двойките се развеждаха, приятели се разделяха, ….

Езикът е оръжие, не може да се отрече. Небрежна или не на място казана дума може да предизвика виртуален пожар.

Чрез нашата реч можем да съсипем взаимоотношенията си с другите, да превърнем хармонията в хаос, да хвърлим кал върху репутацията на приятел, да обърнем всичко в дим и пепел край нас. Това е страшно.

Думите ми могат да бъдат суетни, дразнещи, прибързани, непочтени, неискрени, горди и злонамерени, а могат да бъдат и скромни, полезни, искрени, уважителни, смирени и мили.

Може да не успеете да укротите перфектно езика си, но е необходимо да подбирам думите си. Решението да запазите сърцето си, ще ви попречи чрез думи безразсъдно да раздухвате пламналия огън.

Вие сте съдът и езикът ви е острието, което регулира посоката ви. Можете ли да кажете на езика си стоп, до тук беше всичко?!

Дейвид Уинстън бе добър в професията си. Той работеше предимно в Африка, където организира няколко болници. В тях лекуваше всички болести и травми, за които можете да се сетите.

Много от неговите пациенти бяха излекувани и се спасиха от смъртта, благодарение на компетентните му грижи, …… но Дейвид задоволяваше само физическите нужди на хората.

И ако това бе цялата му дейност, то усилията му щяха да бъдат безполезни.

Уинстън бе мъдър човек.

Един ден си каза:

– На човека му е дадено веднъж да умре, а след това настава съд. За тези хора, които лекувам трябва да се предприеме и нещо друго.

Той доста мисли по въпроса, как точно трябва да постъпи. Помоли се на Бог за мъдрост и един ден в Дейвид разпореди:

– Всички мои пациенти трябва да посещават параклиса в болницата. Там ще слушат библейски урок и ще се запознават с Евангелието на Исус. За тези, които не могат да стават от леглата си, да се изпраща човек, който да споделя Благата вест с тях.

Така стотици и хиляди мъже и жени приемаха Исус за свой Господ и Спасител. В болницата научаваха за любовта и милостта Божия.

Можем да спомогнем за изцелението на тялото, но ако не се погрижим за духовните нужди на човека, начинанията ни ще бъдат напразни.