В едно малко селище къщите бяха почнали да се рушат. Мръсотията бе толкова голяма, че края ѝ не се виждаше.

Хората се разхождаха по улиците и не предприемаха нищо. Тегнеше им състоянието, в което се намираше мястото в което живееха, но ….

Един ден всички се събраха заедно да решат съдбата на селището си.

– Какво ще правим по-нататък? – попита млад добре облечен мъж.

– Така повече не може да се живее, – подвикна старица с пискливия си глас.

– Хайде да запретнем ръкави, – предложи един едър и як мъж. – Да изринем боклуците и да си построим нови сгради.

– О, ще се радвам да поработя малко, – отзова се дребен младеж.

Дойде ред и на един разгневен човек, който се мъчеше да си пробие път напред.

– Чуйте ме приятели, – мощният му глас надвика всички останали. – Необходимо е …. Следва да вървим напред… Свобода….. Пазар…. Инвестиции.

Репликите му се прекъсваха от тълпата, която дереше гърлото си в подкрепа на оратора. Чуваха се скандирания на някои от фразите му.

Овации, ръкопляскания и неудържим шум като поток се изливаше от събраните хора.

– Наскоро бях в едно добре стопанисвано място, – продължи мъжът. – Там никъде няма да видиш лопата. А какво да ви кажа за хората? Благоденстваха.

Всички го слушаха и попиваха приказките му.

Но всичко бе само думи, напразни обещания, …… празнословие.

Така става на места, където не искат да работят и не желаят да чуят за каква да е физическа дейност. Там лопатата не се цени, а езика е свещен.

Погребението беше минало. Нямаше песни. Всичко бе потънало в траур, чуваше плач и вопли.

Хората се движеха безцелно. В очите им се четеше страх.

Новината за смъртта на Лазар ги подтискаше и им напомняше за собствената им съдба. Още един от тях не бе между живите, а утре те можеха да бъдат на негово място.

Исус отиде на гроба на Лазар и се просълзи.

Той не скърбеше за този, който бе положен зад големия камък в пещерата, а за живите край Него.

Исус страдаше за тези, които бяха в пещерата на страха.

Сърцето Му бе изпълнено с мъка, за людете, които макар и свободни, бяха затворници, държани в плен от боязънта спрямо смъртта.

Камъните, колкото и големи да са, не биха спрели Господа, нито тогава във Витания нито днес.

Но Исус каза на хората:

– Отместете камъка.

Не защото не можеше да го направи, а поради това, че и ние имаме свой дял, който трябва да изпълним.

Исус извика със силен глас:

– Лазаре, излез вън.

Днес Исус ви призовава от гроба на страха.

Ще Го последвате ли?

Беше есента на 2003 година. Брайян служеше във едно военно поделение в Багдад, столицата на Ирак.

Той заедно със своя отряд бе постоянно уличен патрул. Целта бе да се защитят кварталите и да се изгради мир.

– Това е неблагодарна работа, – негодуваше Робърт, който бе от отряда на Брайян.

– Напълно безплодно назначение, – съгласяваше се Реймънд, техен верен приятел.

Браян често въздишаше и неведнъж се замисляше за положението, в което бяха поставени. Той бе забелязал, че не само отряда му, но и останалите военнослужещи ежедневно се бореха с проявите на нисък морал.

Но един ден нещо се промени. Бяха се натъкнали на вярващи, които провеждаха своята църковна служба.

Мястото бе изпълнено с арабско говорещи коптски християни. Вярващите не изпитаха страх, когато видяха въоръжените мъже да нахлуват в помещението.

Сред тях се изправи един възрастен мъж и ги покани:

– Елата да вземете Господна вечеря с нас.

Така се случи, че тази част от войниците, които откриха коптите бяха посещавали църква, затова не отказаха на поканата.

След като си тръгнаха Брайян отбеляза:

– Честването на Господната вечеря и напомнянето за жертвата на Исус за нашите грехове, беше най-важният строител на мостове и разрушител на стените, които бихме могли да преживеем.

– Да, – съгласи се Реймънд, – строител на полуразрушени и изоставени мостове и стени, които сами сме си изградили по една или друга причина, отделящи ни от Спасителят.

Те бяха „се отдалечили“ от Него, но тази среща ги приближи към Христовия кръст и те бяха отново радостни и щастливи на едно тягостно и мрачно място.

Повечето хора са щастливи, когато отслабнат, получат много пари, намерят половинката си или открият съдбата си. Но това е един широк път към щастието, съпътствано от доста крехка радост. Когато духнат ветрове настъпват разочарования и се появяват неудовлетворени очаквания.

Има и друга възможност. Тя не изисква кредитна карта, заем или неочакван късмет. Възрастта и етническата принадлежност не са фактори за отваряне на неочакваната врата към радостта.

Исус е пътят към трайното щастие. Той създава надеждна радост през всеки сезон от живота.

Дамян имаше двама сина Недю и Добри, но те бяха толкова различни, че той се чудеше как да се оправя с тях.

Недю бе краен песимист, постоянно се оплаква от живота:

– Все на мен ми се случват такива лоши неща!

Или непрекъснато намира в другите недостатък:

– Погледни го пак си бърше носа с ръкава! Не можа да се научи, преди ядене да си мие ръцете, погледни ги целите са в кал…..

Добри, бе негова противоположност. Той бе винаги оптимист. В живота всичко му се струваше прекрасно:

– Погледни колко е красиво! – Той гледаше една смачкана хартийка, която в неговите очи имаше прекрасна форма.

А когато защитаваше някого, от когото баща му бе огорчен, умоляващо казваше:

– Той съвсем не е имал в предвид това, не му се сърди….

И в живота му всичко се нареждаше добре.

Веднъж Дамян реши:

– Трябва да направя нещо, не може така. Бих искал да им помогна да уравновесят своето отношение към живота. Но какво да сторя?

Изведнъж му хрумна блестяща идея и той се залови веднага да я осъществява.

Дамян купи много електрони джаджи и ги постави в стаята на Недю, като си каза:

– Нека да осъзнае, че животът, въпреки мъчнотиите, все пак е прекрасен.

А в стаята на Добри постави голям куп конски изпражнения.

След това Дамян излезе от дома си и остави синовете сами, да размишляват за случилото им се.

След около три часа се върна да види, докъде са стигнали нещата.

Недю седеше сред стаята и оплакваше съдбата си:

– Татко, защо си постъпил така с мен?! Толкова много електронна техника! И сега не мога да избера, с кое от всички тези неща да се захвана. Чувствам се много зле. Заболя ме главата.

Дамян отиде в стаята на Добри и го завари с една лопата да изгребва лайната и да се радва.

– На какво толкова се радваш, Добри? – попита го недоумяващ баща му.

– Щом тук има толкова много конски изпражнения, навярно наблизо има поне пони!

Какъв урок може да извлечете от тази история?

Когато някой не е съгласен с вас, не обръщайте внимание на екскрементите, те винаги са много, по-добре потърсете понито!

Решението и изводите се променят с времето, но взаимното уважение е необходимо.

В предградията на един град живееше Владимир. Той бе художник. Обичаше да гледа как слънцето се скриваше зад хоризонта.

Владимир или Влади, както го наричаха, мечтаеше да изобрази света, който му изглеждаше прекрасен и разнообразен, върху платно с четката си.

Съдбата се оказа благосклонна към него. Той стана известен художник не само в своята страна, но и в много други. Картините му се продаваха на баснословни цени.

Веднъж Таня, красиво момиче, срещна Влади. Шеговитият ѝ поглед и руменината ѝ го плениха и художникът реши в сърцето си: „За нищо на света няма да я пусна, докато не предам образа ѝ на платното“.

И Влади започна да рисува портрета ѝ вдъхновено, забравяйки всичко около себе си. Нарисуваното момиче разкриваше всеки детайл дори и най-малкия намек за красотата на Таня.

Девойката погледна платното и каза:

– Доста добра четка! Много сполучлив портрет!

Влади се разсмя на наивността на момичето:

– Каква връзка има тук четката? Това е дело на моя талант. Дори с въглен мога да изобразя целия свят, а нощта мога да направя светла и прозрачна.

Таня се усмихна и без да се смущава ни най-малко каза:

– Струва ми се, че вие сте като четка в Божията ръка. И за да разберем красотата, премъдрият Творец, чрез вашите платна, ни открива Своя свят.

Лицето на Влади помръкна, усмивката му се стопи мигновено. Огорчен художникът каза малко раздразнено:

– Не творец, аз го нарисувах! Чуваш ли ме добре, аз го направих! Грешиш, като си мислиш, че аз съм четка в нечии ръце.

Влади отново размеси боите си и сложи ново платно на статива. С уверена ръка започна да нанася с четката нови щрихи.

Един час по-късно нямаше по-нещастен човек от Владимир. Работата му върху платното изглеждаше като нацапана от бездарен художник.

Той смени платното, отново смеси боите, но всичко бе напразно.

Влади счупи четките си, започна да се търкаля по пода и безпомощно да вие. Той се чувстваше нещастен и безполезен. Нямаше и следа от майсторската ръка на художника, който бе известен в цял свят.

Владимир заживя в един мизерен килер.  Гледайки към поредния залез, той обичаше да казва:

– Всичко е нетрайно на тази земя и хората не са по-големи от четка в Божията ръка.