Малкият Тони тичал след врабчетата и ги замерял с камъни, а те преди да замахне с ръка отлитали. Това много забавлявало момчето.
Изведнъж Тони забелязал момиче с къса рокля и износено палто. Гъсти кичури руса коса падали на раменете му. Краката й били боси и прашни. Момичето носело в ръката си кошница.
Тони дошъл до момичето и казал:
– Ти си просякиня, навярно искаш хляб, протегни ръка.
Момичето доверчиво му подало малката си ръка.
– На вземи, – извикал палавникът и сложил камък в ръката й.
Момичето нищо не казало. Погледнало камъка, а после със сълзи  в очите погледнало момчето. Навело глава и продължило по прашния път.
Тони се засрамил от постъпката си. Той не бил зъл, само правел понякога пакости. Искал да се пошегува, но шегата му излязла много лоша.
Тони се завтекъл към кухнята, отрязал голямо парче хляб и изтичал на улицата, но момичето го нямало. Той тичал напред, поглеждал тук и там, но не я намерил.
Горещи сълзи започнали да се стичат по лицето му. Той искал вече да даде на момичето всичко, което има, но тя изчезнала безследно и отнесла камъка, вместо хляб.
Ако човешката съвест не позволява да се дава камък вместо хляб, то колко повече Бог не би ни дал нещо лошо, ако искаме благо от Него. Неговата любов и милост ни дава всичко, което ни е потребно за живота.

Според повечето хора „умствено увредените“ са непродуктивни и черпят единствено от ресурсите на обществото. Те са скъпи само за семействата си.

Изглежда обществото ги търпи поради либерални убеждения, а не защото притежават някаква стойност като личности. Такива твърдения можеш да чуеш от почти всеки, без каквито и угризения на съвестта да има.

Лесно е да категоризираш хората. Да ги определяш като бавноразвиващи се или увредени. Да им даваш оценка, като ги подвеждаш под един и същ знаменател.

Тази човешка склоност не е ли сърцевината на всички предразсъдъци?

Като че ли всичко изброено до тук е много по-лесно, отколкото да приемеш, че всеки човек има нужда да бъде обичан и е способен да дари любовта си на някого.

В Рим има два древни храма, единият бил посветен на добродетелите, а другият на славата. Това били две отделни здания, но архитектът ги построил така, че не можеш да попаднеш в храма на славата, ако преди това не минеш през храма на добродетелите.
Така и християнина не може да види Божията слава, ако преди това не е придобил добродетелност. Добродетелта води към славата. Всяко дело, мисъл или думи на добродетелния човек е в синхрон с Божието Слово. Добродетелта е като скъпоценна вещ, най-силно ухае, когато се мачка и стрива с ръце. Просперитета разкрива пороците на човека, а бедствията добродетелите му.
Основа и същност на всяка добродетел е любовта. Тя е наблюдателна, мъдра и проницателна. Любовта е търпелива, независтлива, смиренна, спокойна, неегоистична, доверчива, справедлива, не лицемерна, великодушна, покорна. Тя с готовност прощава, поддържа слабия, утешава малодушния, не отговаря на злото със зло.
Там, където има любов, там има спокойна съвест, мир и радост.

Няма нищо справедливо в един объркан свят, пренаселен с увредени хора. Правосъдието се опитва да е справедливо, но се проваля всеки път.

Няма нищо справедливо в милостта и прошката. Наказанието никога не възстановява справедливостта. Изповедта също не води до справедливост.

Животът не осигурява справедлива награда за правилните постъпки.

Договори, адвокати, болести, власт…., нима има справедливостост у тях?

По-добре е да изхвърлите мъртвите думи и се съсредоточете към живите, като милост, доброта и състрадание.

Може би е по-добре да спрете да се тревожите за своите права и все да обмисляте, кое  е справедиво и кое не.

Просто действайте според съвестта си, дано не е прегоряла, защото в нея е заложено да правиш добро……

Немският мистик, проповедник и учен Йохан Таулер срещнал веднъж един просяк.
– Бог да ви даде добър ден, приятелю, – обърнал се той към него.
– Слава Богу, никога не съм имал лош ден, – казал просяка.
– Нека Бог да ви даде щастлив живот, – казал Таулер.
– Благодаря на Бога, – отговорил просяка, – Никога не съм бил нещастен.
Стреснат Таулер казал:
– Какво искаш да кажеш?
– Е, – казал просякът, – когато времето е хубаво, благодаря на Бога, когат0 вали пак Му благодаря. Когато има достатъчно храна, благодаря Му от все сърце. Докато Божията воля е моя и това, което Той харесва, харесвам и аз,  нима мога да кажа, че съм нещастен?
Таулер погледнал изумен просяка:
– Кой си ти?
– Аз съм цар, – отговорил просякът.
– Но къде е твоето царство? – попитал Таулер.
Просякът отвърнал:
– В сърцето ми.
„Защото Божието царство не е ядене и пиене , а правда, мир и радост в Святия Дух „.  Божието царство, която се вселява в сърцето на истинския християнин е просто живот, според словото на Бога. Мирът  и спокойствието на съвестта, идва само от Господа. Радостта е плод на спокойната съвест и това, че ние живеем в и с Христос.
Божието царство имат в сърцето си не гордите, завистливите, раздразнителните, сприхавите, отмъстителните, а измитите в кръвта на Исус Христос, смирени, нищи по дух, съзнаващи собствената си духовна бедност.