Археолози от Свободния университет в Амстердам са потвърдили събитията от Галската война, по време на която Юлий Цезар е унищожил, според различни източници, от 150 до 400 000 воини от старогермански племена.

До тези заключения учените са достигнали след радиовъглеродно датиране на артефактите от битката, която се е провела в района на град Keссел в южната част на Холандия.

В продължение на 30 години учените са откривали на това място много стрели, мечове и шлемове, чиято възраст се датира от първото столетие пр.н.е.

– Успяхме първи да докажем присъствието на Цезар и войската му на холандска земя, – сподели археологът Нико Ройманс.

Племената на тенктерите и узипетите са дошли от източната област на река Рейн в 55 г. пр.н. е. и се обърнали към Цезар с молба за съюзничество.

Римският пълководец им отказал и изпратил своя войска да унищожи и двете древногермански племена.

През 1987 г. в Бирма към обичайните банкноти били прибавени доста страни по стойност от 35 и 70 кият.

Въпреки това, управляващият У Не Вин сметнал това за малко, за това заповядал да се изземат всички банкноти със стойност 25, 35 75 кият, без компенсации за населението и въвел нови 45 и 90 кият, тъй като тези числа се делели на девет.

През това време икономиката на Бирма била в криза. Тази реформа препълнила чашата на търпението и предизвикала бунт на студентите.

Недоволството се разраснало, което довело до общонационална акция на гражданско неподчинение.

Това вълнение влязло в историята под името „Въстание 8888“, тъй като неговите ключови събития започнали на 8 август 1988 г.

Ако ти е тъжно тъгувай, ако те боли поплачи си. Защо трябва да насилваш чувствата си?

Но знаете ли, че и ужасните неща, които са ви се случили, могат да станат начало на нови ярки събития?

Преди няколко години бабата на Таня почина. Всички от семейството съжаляваха, че са прекарвали много малко време с нея.

Но в това семейство се появи традиция. Веднъж в седмицата лели, чичовци, братовчеди, родители, братя и сестри и всички от семейството се събират на „семейна вечеря“.

Тази прекрасна традиция се роди от болката им по починал човек. Така те се научиха да се ценят един друг.

Денят беше слънчев, но в сградата беше ледено студено. Красимира усещаше студа чак до мозъка на костите си. Струваше ѝ се, че усеща дори как детето в нея трепери.

Красимира таеше мисълта или по-скоро надеждата, че е бременна с момиче. Друго красиво момиченце, което да заеме мястото на починалата дъщеря на Любомир.

Вярно е, че Надя бе доведена дъщеря, но Красимира я обикна веднага щом я видя. Двете много бързо се сближиха. Надя ѝ помагаше много,  особено след като роди първия път, после я утешаваше, когато загуби второто си дете.

Един ден Надя се прибра в къщи пребледняла. Беше се заразила с незнайна болест. Лекарите не можаха нищо да направят и след три дена тя почина.

Красимира много плака за Надя, нищо, че не ѝ бе истинска дъщеря. Любомир беше съкрушен, за него вече нищо не бе важно. Той много обичаше дъщеря си и болката му бе голяма.

„Ако е момиченце, това ще отвори сърцето му и той ще преодолее по-лесно мъката си“, – помисли си Красимира.

Тя се поколеба, дали да се помоли детето да е момиче. Но ако не е? Тя от месеци мислеше, че отново носи момче. за това с молитвата си не искаше да обижда нито бебето, нито Господа, Който винаги взема правилните решения.

Ами ако разгневи Бога, като постави под въпрос преценката Му какво дете точно да ѝ даде?

Преди да забременее отново, Красимира се бе молила второто ѝ дете да е момче, но Бог ѝ бе отнел детето само на два месеца.

– Съжалявам, – прошепна тя на бебето, като докосна с премръзналата си ръка корема си. – Не искам да пожелая нещо, което може да ти навреди. Обичам те, без значение какво си, момче или момиче. Нямам търпение да видя приятното ти личице, да докосна мъничките ти ръчички и да чуя нежния ти глас.

Появата на нов живот е невероятно и прекрасно събитие. То не бива да бъде помрачавано от егоистичните желания на, който и да е. Животът е дар и трябва да се приветства с радост.

Само преди двадесет и четири часа всичко беше лесно и просто. Животът на Мая течеше без произшествия. Събитията следваха едно подир друго и тя не се замисляше много за нещата. Училище, колеж, университет. И оттам в област, която обичаше толкова много.

Преди осем месеца в живота и се бе появил Иван и макар да не ѝ бе направил официално предложение, въпросът дали ще се оженят, беше предрешен. Тя взимаше лесно решение, без да разсъждава за последиците.

Точно на трийсет и втория си рожден ден Мая получи това, за което мечтаеше – кариера, кауза и сродна душа. Но изведнъж всичко се промени.

Отговорността плашеше Мая повече, отколкото искаше да си признае.

Всичко се обърка, когато Филип дойде на събирането у тях. Той имаше стройно и атлетично тяло. Косата му беше буйна и гъста. Очите ми бяха шеговити и подкупващи, а усмивката цяло предизвикателство, на което никоя жена не можеше да устои.

Мая прекоси всекидневната и излезе на балкона. Това беше едно от любимите ѝ места. Отсреща непрекъснато се мяркаха хора. Тя стоя там дълго. Накрая се върна в стаята, която имаше климатик и затвори вратата.

Апартаментът бе обзаведен с някои оставени мебели от баща ѝ. Харесваше единствено старото кресло. Купила го бе от магазин за мебели втора употреба, когато беше в колежа.

Мая се грижеше за него като за домашен любимец. През годините креслото беше ремонтирано много пъти. От оригинала бе останало съвсем малко. Но за нея си оставаше същото кресло, в което потъваше през онези безгрижни дни, когато учеше в колежа. И сега се отпусна с благодарност в прегръдката му.

Мая знаеше, че Филип е в списъка на гостите, но се надяваше той да не се появи, а в същото време ѝ се искаше да дойде. Тя бе слушала много за неговите успехи, тайно си бе мечтала за среща с него.

Когато Филип влезе в трапезарията и момичешкото ѝ увлечение се завърна, тя отново се почувства неловко, както когато го видя за пръв път. Безгрижният и живот изведнъж се усложни. В съзнанието и се въртяха нови мисли, нови идеи и нови възможности за избор.

„Защо отидох в дома му вечерта след събирането?“ Тази мисъл я измъчваше непрекъснато.

От мига, в който влезе в къщата му, Мая не помисли за Иван. Чувствата ѝ към Филип бяха категорични, без съмнение и това я измъчваше. Не ѝ се бе случвало да изпита подобен прилив от емоции, дори когато за пръв път видя Иван.

Не трябваше да ходи при Филип, но като пристрастен наркоман, не можа да се откаже. Мая беше влюбена в Иван и щеше да стане негова съпруга.

„Това ли искам? Иван представляваше всичко, което уважавам в света. Защо да го зарязвам заради мъж, който е далече от мен в много отношения?“

Мая дълго мисли по този въпрос, но не можа да намери отговор. Не можеше да прецени добре, какво означава това нахлуване на друг мъж в живота ѝ.

„Винаги ли ще бъда толкова невярна и ще се впускам в случайни връзки всеки път, когато някой привлече погледа ми? И все пак Филип беше много по-различен от другите“.

Той бе голямата ѝ любов. Преди да разговаря с него и да го опознае по-отблизо, тя не се съмняваше в себе си.

Но имаше и друг, несъмнено по-важен въпрос, който не и даваше покой. Всеки път, когато се замислеше за това, страхът от отговора я караше да си го избие от главата.