Posts Tagged ‘събитие’

Ония, които чакат Господа, ще подновят силата си и ще се издигат с крила като орли

понеделник, май 17th, 2021

Денят бе хубав. Въпреки силното слънце, лекия ветрец помагаше на двамата катерачи да не го усещат. Бяха много близо до върха.

Спряха за почивка и се огледаха. Том, както винаги първо се хвана за бутилката с водата. Лицето му бе почервеняло.

– Не бързай, – посъветва го баща му. – Пий бавно, на глътки!

Том му се усмихна и продължи да унищожава водата от бутилката.

Бащата забеляза орел и се загледа в полета му.

Том въздъхна облекчено и хвърли на земята празното шише.

– Виж, – баща му посочи с ръка орела. – Този е от най-добрите в пилотирането.

– Е, всички птици летят, – възрази Том.

– Да, но той има способност да се издига над всяка буря. Докато другите птици дори не могат да излетят заради метеорологичните условия, той се втурва напред.

– Сигурно има нещо особено в крилете, – заинтересовано се обади Том.

– Орловото перо е проектирано по такъв начин, че да се стеснява към края, образувайки прорези. Те служат като амортисьори. Разчитайки на Божия Дух, ние ставаме като орли с амортисьори ….

– Какво? – ококори учудено очи Том.

– Нека обясня, – почеса се бащата по тила. – Когато по пътя ни се появи нещо, което се опитва да ни удари или дори да ни събори, да открадне радостта или мира ни, Светият Дух работи като амортисьор. Благодарение на Него ние не падаме, но оставаме на място и продължаваме да вървим напред. Ти и аз ставаме като орли, ако се надяваме на Господ и приемем в сърцата си корекциите, които Светият Дух прави в живота ни, за да не се отклоняваме от пътя си!

– Колко високо летят, – възкликна Том. – А какви ли им изглеждаме? Сигурно, като малки пълзящи буболечки.

– Орлите виждат пет пъти по-добре от хората, – обясни бащата. – На нас с теб Бог ни е дал духовни очи. Той ни изпълва със своето разбиране и милост в моменти, когато изглежда нормално да отговорим на грубостта с грубост.

– Тогава ние имаме по-добро зрение от орела, – засмя се Том, – защото сме в състояние, да видим нещо по-дълбоко и съкровено.

Бащата потупа сина си по гърба:

– Така е, прав си, – потвърди той.

Двамата седяха и наблюдаваха как орелът се рее във въздуха.

– Някои орли са способни да развият скорост до 320 километра в час, – продължи бащата разказа си за орлите. – Благодарение на уникалните си способности те виждат плячка, която е много далеч от тях, и се втурват към нея, за да я атакуват.

– И лети със същата скорост до плячката си?

– Не, на четири метра от целта, махането на крилата на орела действа като спирачка за намаляване на скоростта на полета. Това е необходимо, за да може да грабне плячка. По същия начин, ако имаме затруднения с хората около нас, идват моменти, когато трябва да кажем „стоп“ на себе си.

– За това „стоп“ не ми стана много ясно обясни ми, – помоли Том.

– Много просто. Всичко върви наред и изведнъж възниква сериозен проблем, който изисква твоето внимание. И в такъв момент трябва да се държиш като орлите, да спреш моментално. Необходимо е да натиснеш бутона за спиране навреме, за да предотвратиш конфликт или неприятно събитие. Господ ни е дал всичко необходимо, за да можем да направим точно това.

Време е да спрем и да освободим място за Господа и то не какво да е, а трона на собственото ни Аз.

Музиката събужда забравените спомени

четвъртък, февруари 18th, 2021

Надя Петрова по професия бе певица, но вече не пееше. Майка ѝ имаше деменция и прекарваше остатъка от живота си в един старчески дом.

Петрова като добра и съвестна дъщеря често я посещаваше нищо, че майка ѝ не я познаваше и всеки път я питаше:

– Ти коя си? Как се казваш?

На Надя много ѝ бе тежко, когато майка ѝ я питаше:

– Виждала ли си дъщеря ми? Отдавна не е идвала да ме види…..

Един път двете стояха една срещу друга и мълчаха.

Изведнъж Надя запя. Стара песен, която майка ѝ пееше, когато бе малка.

Очите на старата жена светнаха. Тя се усмихна на дъщеря си и започна да пее с нея.

След това двете си говориха за минали събития, когато Надя бе още дете.

Музиката бе събудила изгубени спомени.

Радостта от пеенето е дар от Бога.

Пеенето вдъхновява не само нас, но и тези, които ни чуват.

Трудно обяснение

неделя, февруари 14th, 2021

Приятелите на Павел Третяков го наричаха „архимандрита“. Причината за този прякор бе интересна. Павел избягваше да се среща с жени по всякакъв възможен начин и дори не мислеше да създаде свое собствено семейство.

Майка му бе напълно доволна от това, защото цялата любов на сина ѝ принадлежеше.

Съвсем неочаквано в Италия Павел видя Вера Мамонтова в една от пиесите, в която играеше и се влюби в нея. Двамата се запознаха.

В Москва Павел започна редовно да посещава къщата на Вера.

Две години Третяков не смееше да обясни чувствата си към Вера, но почти всяка вечер прекарваше у Мамонтови.

Всички в този дом очакваха с нетърпение по-решителни действия от страна на Павел.

Една вечер Третяков се обърна към възлюбената си:

– Госпожице, ще ви задам един въпрос, на който трябва ми да отговорите откровено – и моментално Павел се изчерви.

Лицето на Вера също се обагри в червено.

Всички наоколо тръпнеха от очакване. Някой съвсем тихо, едва чуто каза:

– Най-после.

Павел погледна Вера смутено, след което бавно и притеснено попита:

– Искате ли да живеете с майка ми или би било по-приятно за вас да живеем сами?

Наоколо леко се усмихнаха. Очакваха обяснение, но то излезе някак по-различно.

– Е, по-добре така, – казаха си те, – отколкото нищо.

Не след дълго бе извършено бракосъчетанието. Вера избра да живее в жилище отделно от майката на Павел, която бе настанена в друг дом. Като добросъвестен син Третяков посещаваше майка си всеки ден, но не вечер, а сутрин.

Трябва да се отбележи, че Павел имаше невероятен късмет с избраницата си. Вера прие увлечението на мъжа си по живописта, предаността му към галерията и неприязънта му към светските събития.

На двамата им се родиха шест прекрасни деца.

След години, когато Вера се парализира Павел призна:

– През целия си живот не можех да реша кое е по-скъпо за мен – галерията или тя. Сега виждам, че тя ми е по-скъпа.

През декември 1898 г. Павел Третяков почина, няколко месеца по-късно Вера го последва.

Всеки ден

петък, февруари 5th, 2021

Лекторът говореше за излизането на израилтяните от Египет. Слушателите бяха прочели нещо по въпроса, но въпреки всичко внимателно слушаха.

Говорещият започна да описва събитията свързани с появата на небесната манна:

– И Господ изпрати хляба Си на земята. Той бил вкусен, като медена пита. Този хляб бил достатъчен за един ден. От него не трябвало да остане нищо за другия ден с изключение на петъка, когато събирали за два дена. Когато слънцето започвало да напича, манната се стопявала …..

– Това е нерационално, – прекъсна го един от слушателите. – Защо само за един ден? Не трябваше ли да ги снабди с такъв хляб за цяла година? Това ще отнеме по-малко усилие.

Лекторът се изкашля и каза:

– За да разберете това по-ясно ще ви разкажа една притча. Един цар имаше син, който се обучаваше прилежно, защото в бъдеще му предстоеше да поеме царството. По закон царят можеше да вижда сина си само веднъж в годината. Двамата се обичаха много и искаха по-дълго да бъдат заедно, но закона бе безмилостен. Така баща и син постепенно се отчуждиха.

В залата настъпи тишина.

– Може би сега ви е ясно, защо Бог е изпращал своя дар всеки ден, – продължи лекторът. – За това и ние се молим ежедневно. Така връзката ни с Господа е постоянна.

Има само един път

петък, януари 15th, 2021

Дойде края на работния ден и всички се готвеха да си тръгват.

Телефона иззвъня.

– На кого сме потрябвали по това време, – недоволно измърмори Петров и натисна бутона:

– Да, моля.

– Татко, – Петров позна гласа на Милена, неговата по-голяма дъщеря, – когато тръгнеш към къщи на излизай на магистралата ……

Връзката прекъсна.

– Какво ли е станало? – изтръпна той, но чувството за безпокойство премина бързо.

Въпреки предупреждението Петров тръгна по магистралата. Бързаше по-скоро да се прибере у дома.

По пътя за в къщи трябваше много пъти да спира по една или друга причина. Опита алтернативни маршрути, но пак попадаше в задръствания.

– Така до в къщи ще пътувам цяла нощ, – раздразнен удари с ръка по волана.

Изведнъж му хрумна нещо, засмя се и продължи в противоположната посока.

– Днес има спортно събитие, в което участва внучката ми. Като ме види ще ми се зарадва.

Подтиснатостта и отчаянието бяха заменени с радост.

Разсъждавайки по въпроса, че че никакви пътища няма да го доведат до дома, го накара да се замисля за хора, които казват, че всяка път водят до Бог.

– Някои вярват, че пътят на добротата и доброто поведение ще ги отведе дотам, – размишляваше на глас Петров. – Други избират пътя на религиозните дела. Разчитането на тези пътища води до задънена улица. Има само един път към Бог. Не напразно Исус каза: „Аз съм пътят, истината и животът. Никой не идва при Отца освен чрез Мен“.

Когато Христос умря на кръста, Той отвори пътя към дома на Неговия Отец, към Неговото присъствие и реалния живот, който Той осигурява днес и във вечността.

Пропуснете блокираните пътища, които не водят до Бог. Вместо това се доверете на Исус като Спасител, защото „всеки, който вярва в Сина, има вечен живот“. А за тези, които вече вярват в Него, следват пътя, който Той е подготвил.