Всеки от нас знае какво представлява един бездомен човек. В повечето случаи, това не са приятни на вид хора, стигнали дъното заради личните си проблеми, изглеждат,  сякаш съвсем не ги вълнуват това.

Независимо от предубеденото отношение от страна на обществото, сред тях попадат и такива, които заслужават нормален живот.

Мариус бе бездомен. Той се появи една сутринта пред едно малко заведение. Негов собственик бе 30 годишният Григоров.

– Моля ви, господине, дайте ми няколко лева – каза Мариус на Григоров –   или поне нещо за ядене.

Григоров се замисли, много му се искаше да изрита бездомника далеч от заведението си, но изведнъж се обърна към Мариус и му каза:

– Защо да не ти дам работа?

– Аз живея на улицата от 16 години, – наведе глава Мариус. – Заради криминално престъпление, никой не иска да ме вземе на работа. Трябва да крада или да прося, за да мога да преживявам.

Този разказ на скитникът, още повече затвърди желанието на Григоров да му помогне.

– Добре, – каза собственикът на заведението, – ела да миеш съдовете в кухнята за два часа.

– Готов съм само за храна да ви работя, – съгласи се скитникът.

Мариус сложи престилка, изми ръцете си и започна работа.

Когато собственикът предложи сандвич на Мариус, скитникът го раздели на две и едната половината занесе на една бездомна жена на улицата. След това се върна и продължи да мие съдовете.

След двата часа работа Григоров заплати на Мариус няколко лева. И двамата се разделиха. На другия ден Мариус отново дойде, да мие съдовете в заведението. Това продължи няколко седмици.

Накрая Григоров повика Мариус и му каза:

– Ти заслужаваш да работиш в заведението ми на постоянна работа…

Мариус прошепна:

– Благодаря ви…

А очите му се насълзиха.

Не трябва да съдим за човека по външния му вид. Ако някой не помогне на изпадналия, проблемите му няма да се решат.

Наскоро Петров нае дърводелец, който да ремонтира вратите, прозорците и всяка мебел, която съдържаше дърво на вилата му.

Първият работен ден на Илия, така се наричаше дърводелецът, не тръгна много добре. Спука му се гума. Счупи се електрическия му трион, а старият му пикап изобщо не поискаше да тръгне.

Петров му предложи:

– Ще те откарам до вас.

Илия само кимна с глава. През целия път дърводелецът не каза нищо. Седеше вглъбен и дълбоко умислен.

„Явно неуспехите днес, яко са го разтърсили,  – каза си Петров“.

Когато пристигнаха, Илия покани Петров на гости.

Двамата тръгнаха към уютен двуетажен дом, но преди това минаха през добре поддържана градина.

Изведнъж дърводелецът се спря пред малко дръвче и погали с ръце клоните му. Внезапно той се преобрази. Изобщо не приличаше на умисления и изпълнен с тревоги мъж, какъвто беше преди минути.

Илия тръгна към дома си усмихнат, радостно приветства семейството си. Прегърна децата си и целуна съпругата си.

По-късно, когато Илия изпращаше Петров и минаха отново край малкото дръвче, гостът не се стърпя и попита:

– Какво направи с това дърво, преди да се отправиш към дома си?

– Това дърво наричам „дървото на проблемите“, – започна да обяснява Илия. – На работата ми често възникват неприятности, но аз не мога да ги занеса в дома си, където спокойно живеят жена ми и децата ми. Затова, когато си дойда, мислено окачвам върху това дърво проблемите си и се прибирам у дома,  а сутрин отново ги забирам със мене на работата си.

Петров го изгледа изненадано, всичко това му се струваше доста странно.

– Може да ви изглежда забавно и налудничаво, – каза Илия, – но сутрин, когато стигна до дървото, проблемите на него се оказват много по-малко, в сравнение с тези, които съм оставил вечерта.

„Всеки се сблъсква с проблеми, – помисли си Петров, – но не трябва да им позволяваме да пречат на живота ни в семейството. Илия чудесно го е измислил, не е лошо и аз да пробвам“.

Този въпрос може да ви изглежда странен, но ви насърчавам да помислите върху него.

Твърде често след като получаваме спасение и живота ни малко се изчиства, ние губим състрадание към тези, които все още са изгубени в този свят.

Гледаме пияницата как се олюлява на улицата, колега, който мами началника си и разказва мръсни вицове, и вдигаме презрително духовния си нос.

Но ако наистина разбирахме сърцето на нашия Небесен Отец, никога не бихме постъпили така.

Исус е разказал една притча, която много добре разкрива Неговото сърце. Това е притчата за блудния син.

Навярно сте слушали много пъти тази история. Въпреки, че синът се разбунтувал, баща му с радост го приел обратно, когато той се покаял.

Там има една интересна фраза: „А когато бе още далеч, видя го баща му, смили се, и като се завтече, хвърли се на врата му и го целуваше“.

Този израз много ясно разкрива сърцето на един любящ баща. Тя ни казва, че преди синът му да се покае, баща му вече чакаше и се надяваше, че той ще се върне у дома.

Всяка сутрин бащата гледаше към хоризонта, надявайки се да види силуета на сина си. И в края на деня той правеше същото … устремил очите си с надежда нататък.

Той винаги мислеше за сина си, и сърцето му бе изпълнено с любов към него. Такава искрена любов, че в деня, когато синът му си дойде у дома, той изтича да го посрещне, и го целуна.

Това е сърцето на нашия Небесен Отец относно грешниците.  Така Той се е отнесъл и към нас, когато ние се скитахме изгубени в този свят. Неговото сърце ни прие с отворени обятия, когато бяхме окаляни от греха.

Този свят е пълен с уморени хора, които се лутат безнадежно и не знаят за тази Бащина прегръдка.

Те не са „грешници“, а наши потенциални братя и сестри, които са изгубени и отчаяно се нуждаят от любящия Небесен Отец.

Не трябва да гледаме на тях от високо. Нека Бог ни помогне да ги върнем у дома.

Петър Петров се събуди сутринта към девет часа и се огледа. Главата силно го болеше. Явно снощи пак бе прекалил с алкохола.

– По дяволите, нищо не си спомням, – измърмори Петър и разтърка очите си.

Надигна се от кревата, погледна в какво бе облечен и се изненада. Започна да се опипва напрегнато ….

– Това е пижама, – каза Петров. – Никога до сега в живота си не съм обличал такова нещо.

Погледа му попадна на нощното шкафче.

Там имаше чаша с вода, аспирин и бележка от жена му:

„Мили, закуската е на масата. Прибрах и почистих всичко. Твоя за винаги Лена“.

Петър нацяло се обърка. Изпи аспирина и отиде в банята … Докато още се клатушкаше неуверено, забеляза, че домът му не просто бе почистен, той лъщеше от чистота.

Синът Му Васил седеше в стаята и си учеше уроците.

– Васко, какво се е случило вчера? – попита Петър.

– Ти си дойде пиян, както обикновено. Омаза целия коридор. Напълни тоалетната с повърня. Изпочупи чиниите в кухнята. Удари мама и ѝ посини окото.

– И какво се случи с майка ти, с нашия дом? – попита Петър, като оглеждаше всичко наоколо и не можеше да забележи никакъв белег, че това, което разказва синът му, наистина е станало.

– А, за това ли, – засмя се Васко. – Когато мама взе да те слага в кревата и посегна да ти свали панталоните, ти се развика: „Махай се от тук, курво, такава, …. аз съм женен“.

В къщата беше тихо. Меги слезе полека по стълбите и седна пред пияното. Изсвири съвсем предпазливо няколко етюда на Шопен, като се стараеше да не вдига много шум, за да не събуди някого.

Изведнъж усети, че Венелин е зад нея. Той бе застанал на вратата. Въпреки, че долови присъствието му, тя се стресна от гласа му:

– Това беше любимата музика на майка ми. Постоянно я свиреше. Сутрин, обед, вечер ….

– Извинявай, не знаех, – каза виновно Меги. – Може би е по-добре е да спра.

– Не, продължи, моля те. С удоволствие ще послушам.

Меги се подчини и засвири отново. Надяваше се изпълнението ѝ да не изпъква със самодоволство и показност. Искаше да трогне, а не да се изяви или натрапи.

След това стана и се обърна към него. Венелин беше блед и тъжен. Може би музиката бе събудила скръбта по майка му.

– Баща ми вярваше, че музиката е гласът на Бога, – каза тихо Меги, тя искаше да го успокои и утеши. – Той беше мисионер и пътуваше по целия свят, за да разпространява Божието Слово. Почина в Индия. Използваше музиката, там където не разбираха езика му. Вярваше, че тя е универсална и беше убеден, че Господ разговаря чрез нея с хората.

– А свиреше ли? – попита Венелин.

– Свиреше и пееше много добре. Трогвал бе хората с изпълненията си на непознати и далечни места, а после им бе проповядвал. Разказваше, че хората докато го слушали как свири, били докосвани от Божия Дух и приемали християнската вяра.

– Навярно много души, така са били спасени от ада, – каза Венелин.

Меги само кимна с глава, а после отново седна на пианото.

Под ръцете ѝ се разляха опияняващи звуци, които достигаха до най-тъмните кътчета на душата. Това ѝ бе останало като наследство от баща ѝ …