Тази сутрин персонала на църквата бе сериозно напрегнат. Бе им съобщено:

– Ще бъдете „обучавани“ как да реагирате, ако хора с оръжия нахлуят в църквата. Един полицай известно време ще ни говори, как да защитаваме себе си и околните в такива ситуации.

– Мисля, че това е отлична идея, – подхвърли Николай.

– Не очаквам, че някога такива хора ще нахлуят в църквата или ще попаднем в подобна ситуация, – изказа съмненията си на глас леля Дора.

– Надявам се това да не стане, – примирено добави Николай, – но защо да не бъдем подготвени? Да си готов в подобно затруднение, е необходимо от наша страна и трябва да се действа навреме.

– Ние трябва да сме уверени, че нашата система за сигурност е каквато трябва, – добави без много емоции Христо, – за да можем да защитим всеки ако се наложи.

– А какво ще кажете за нашето духовно същество? – усмихна се загадъчно Продан. – Как да осигурим защита на нашата духовна система?

– Исус ни показа пътя към духовната сигурност, – отбеляза Максим. – Единственото, което трябва да направим, е да го следваме. Да правим това, което Той е правил, да обичаме с Неговата любов, да живеем и служим подражавайки Му.

– Когато изберем Исус, животът ни не винаги ще бъде лесен, – обади се Митко, младо голобрадо момче, – ще имаме борби и стълкновения.

– Да, но това е живот, в който почитаме Бога, – възрази Стоян.

– В света всеки от нас разчита на определена система за безопасност, смятайки че тя е включена към мощен източни на енергия, който в същност е съвсем нищожен, – намеси се Георги, един от дяконите в църквата.

– Какво искаш да кажеш с това? – неразбирайки повдигна рамене Митко.

– Припомни си историята за богатия младеж, който смяташе, че „всичко е опазил от младостта си“ и с това си е обезпечил вечността.

– Към какъв източник на енергия и как да се включим тогава, за да бъдем в духовна безопасност? – попита Митко.

– Исус каза: „Елате и Ме следвайте!“ – поясни Георги.

Вероника отново закъсняваше. Вместо да се облече бързо и да тръгне, още стоеше пред компютъра и напористо викаше:

– Хайде давай по-бързо, че закъснявам вече ….. Няма да се оставя да ме победиш.

Играта не се забърза, затова Вероника силно пухтеше и нервничеше още повече.

След няколко минути, тя остави мишката и въздъхна с облекчение:

– Най-после, …., сега мога да се сейфна.

Момичето погледна часовника и изтръпна. Набързо облече дрехите, които майка ѝ още сутринта, преди да иде на работа, бе приготвила на стола. Нахлузи в движение обувките си и тръшна силно външната врата.

Затича се. Усещаше как сърцето ѝ лудо бие, но какво да прави, закъсняваше?!

Докато тичаше Вероника се молеше:

– Господи, помогни ми, закъснявам. Трябва да успея. Знам, че трябваше по-рано да стана от играта, но не можех да я зарежа по средата. Моля те помогни ми ……

Докато тичаше, на няколко пъти падна, но се изправяше бързо, поотупваше си и продължаваше да бяга. Блъсна една баба и вместо да ѝ се извини изкрещя:

– Ти пък къде се вреш!

Затича се отново. Този път се спъна сериозно и обели коляно. Вероника се вбеси и измърмори недоволно:

– Господи, помолих Те, да ми помогнеш, защото закъснявам, ….., но бъди по-внимателен, не ме тласкай толкова силно.

Вероника погледна нараненото си коляно, изохка, но бързо се изправи и пак хукна.

За известно време Николай прекрати тренировките си. Ако го познавахте малко по-добре, щях те да знаете, че за него е необичайно дълго време да не тренира. В крайна сметка упражненията бяха първото му увлечение, но за кратко време той охладня към тях.

Чувстваше се виновен за това и много завиждаше на хората, които продължаваха да бягат рано сутрин. На Николай не толкова му харесваше тренировката, а чувството, което изпитваше по време на нея.

След дългата почивка той реши:

– Време е да започна отново!

Зае се с бягащата пътека. Очевидно не можеше да поддържа темпото, с което бе навикнал. Когато започна отново силовите тренировки, не можа да достигне количеството тежести, които преди вдигаше.

– Ето това е! Използвай или изгуби всичко! – каза си Николай. – Няма да се безпокоя, ще се върна там, където бях, но това ще ми отнеме доста време.

Ако не прекарваме време, използвайки инструментите, които Бог ни е дал, за да израснем и укрепим връзката си с Него, като изучаваме Библията, молим се, поклоня Му се , служим на другите, даваме дарения и т.н., губим много повече, защото имаме значително свръх заложено от загубата на малко мускули.

Ако съвсем съзнателно не се заемем с духовното си трениране и ходене с Бога, ще загубим връзката си с Него. Колкото повече се отдалечаваме от Господа, толкова по-лесно ще го свалим от престола и там ще настаним нашето собствено аз.

Окажете ли се в такава ситуация не чакайте, потърсете отново Бога. Той ще се радва да ви посрещне в отворените Си обятията с любов, прощавайки ви.

Джордж едва се държеше на краката си. Тъмните сенки под очите му красноречиво говореха, че е вече на предела на силите си.

– Господине, по-добре си легнете и почивайте, вместо да проповядвате, – посъветва го спътникът му Кларк.

Освен умората Джордж бе измъчван и от асма, но сутринта трябваше да проповядва в поредния голям град. Той имаше достатъчно воля да се изправи и да продължи. Никаква умора или астма не можеха да го повалят, когато толкова много души чакаха да чуят благата вест за спасение чрез Христос.

Джордж не се колеба дълго, падна на колене и извика към Господа:

– Исусе, помогни ми. Позволи ми да ида и говоря за Теб още веднъж, след това нека се върна у дома да умра.

Сутринта, когато пристигна с Кларк в града, се бе събрала тълпа, която молеше Джордж:

– Говори ни! Искаме да чуем за Исус.

Джордж трудно се изправи, но когато заговори, Светия Дух дойде върху него и следа не остана от немощта му. Малко след това хората започнаха да падат на колене и да плачат, искайки прошка от Бога.

Проповедникът стоеше слаб и немощен, но устните му тихо мълвяха:

– Ще чакам благодатната Божия помощ, защото вярвам, че Той ще ми помогни да говоря още веднъж за Него.

След обяд Джордж бе още повече смазах от умората. Беше решил малко да полегне, но на стълбите пред гостилницата го очакваше друга група жадна да чуе Божите думи. Той ги увещаваше дълго, да изоставят греховете си и да последват Христос.

Стъмни се. В спалнята Джордж чете от Словото, помоли се и се отпусна на кревата. Подпря се с две възглавници за да облекчи дишането и се унесе.

В полунощ се събуди и трудно дишайки каза:

– Асмата идва отново!

– Нали това ви говорех, – укори го Кларк, – не трябва толкова често да проповядвате. Нужна ви е почивка.

– Предпочитам да се износвам и да губя силите си, отколкото да ръждясвам, – усмихна се Джордж.

След което се помоли за нова проповед и напътствие къде да върви в утрешния ден, отново се заспа, но скоро задъхвайки се събуди.

– Хората ме чакат, – едва говореше Джордж, – длъжен съм да ги събудя…..

На сутринта бе мъртъв.

Радослав всяка сутрин ставаше рано. Разсъждаваше върху Библията и се молеше. Той беше предан на Господа и не забравяше сутрешните си срещи с Него. Това беше най-хубавото време за него.

И това бе докато е се запозна с Боб, куче породата немска овчарка. Красиво и стройно животно, човек не може да му се нагледа.

Радослав бе очарован от него и всяка сутрин рано го извеждаше на разходка. Кучето и човекът бяха станали неразделни приятели. Съвместната разходка в ранните утринни часове разсънваше и двамата. Разхождайки се така те срещаха утрото.

Една сряда на молитвеното богослужение се случи нещо интересно с Радослав.

По време на молитвата Божият Дух проговори на сърцето му:

– Христос е първият!

Радослав трепна. Той знаеше, че Христос трябва да бъде първият му фокус за деня, но ….. заради Боб това се бе нарушило. Боб се бе превърнал в нов фокус за него.

Радослав промени отправната си точка и каква огромна разлика се получи. Щом съмнеше Боб започна да размахва опашка, да подскача, да тича до вратата и обратно, показвайки желанието си да излезе навън.

Да, кучето бе радостно и щастливо, но Радослав бе изгубил това чувство. Не, че харесваше по-малко Боб, но нещо му бе тягостно, усещаше някаква празнота в себе си.

И младежът реши:

– Ще търся първо Божието царство! Христос е първият!