Един млад монах изсипал парите от кутията за даренията на масата. Събрала се била доста голяма сума.

Монахът се засмял доволен и казал:

– Сега не можем да кажем като Петър: „Сребро и злато нямаме …“

Един стар монах не се стърпял и се обадил:

– Да, от „стани и ходи“ също се отучихме…..

През 1965 г. 90-годишната французойката Жана Калмън продал апартамента си на 47-годишният адвокат на принципа на обратната ипотека – купувачът е длъжен да изплаща месечната вноска до смъртта на собственика на имота, а сумата за плащане е била определена от изчисляването на пълното погасяване на цената на апартамента.

В резултат на това Калмън получавала пари от адвоката повече от 30 години и го надживяла. Освен това 2 години продължила да ѝ плаща вдовицата на адвоката.

Умирайки на 122 години Калмън установила официално потвърден рекорд за дълголетие.

Жана Калмън пушела до самата си смърт, а тайната на дълголетието си обяснила  със специалната си диета: почти всеки ден тя употребявала зехтин, портвайн и шоколад.

В залата се усещаше напрежение. Някои стояха със зяпнали уста, а други си шушукаха.

Мери бе успяла до сега да отговори на всичките въпросите в играта и бе спечелила 500 хиляди евро.

– Вие играхте страхотно, – каза водещият на играта, – а сега ще се изложите ли на риск да загубите досегашната спечелена сума, която никак не е малко или …. сте решили да си тръгнете от тук с един милион?

Мери дъвчеше устните си от напрежение. Ръцете ѝ бяха свити в юмрук.

Тя поглеждаше водещия, после забиваше поглед в пода и леко потрепваше.

– Ще вземете ли досега спечелените пари или ще играете по-нататък, където ви очаква голямата награда?

Предизвикателството бе голямо.

– Разбира се, – набра смелост Мери, в гласа ѝ се усещаха нотки на тържество. – Ще играя по-нататък.

– Внимание, въпрос за 1 милион евро, започна бавни и тържествено водещият. – Коя от тези птици не прави гнездо: а) врабче, б) дрозд, с) сврака, d) кукувица.

– Бих искала да използвам и последната подсказка, нека да позвъним на Павел Иванов.

На Мери ѝ връчиха слушалката и тя повтори въпроса на Павел.

– По дяволите, Мери! Това е много просто! Кукувица!

– Сигурен ли си?

– Разбира се.

Мери се обърна към водещия и смело каза:

– Моят отговор е кукувица.

– Това окончателният ви отговор ли е? – попита водещият.

– Да!

Настъпи дълга продължителна пауза. Изведнъж водещият извика:

– Кукувица, това е правилният отговор! Мери поздравявам ви, вие спечелихте един милион.

На следващия ден Мери покани Павел, за да отпразнува с него победата.

– Интересно, Павле, от къде бе сигурен, че точно кукувицата не си прави гнездо?

– Защото тя живее в кутията на часовника, глупачето ми ….

Наталия я придвижваха поетапно от Далечния север до М. Беше война. Навсякъде глад и страх.  Дългите етапи на прехвърляне застрашаваха всеки от затворниците със смърт.

Някъде по пътя Наталия бе заведена в някакъв лагер, в който на няколко дни се сменяше конвоя.

Наталия я изпратиха да мие пода в трапезарията. Зимата бе студена. На мръсния под водата много бързо замръзваше. А Наталия бе останала без сили от дългото пътуване. Освен това, тази работа я накараха да я върши през нощта.

Мие, търка, залива с вода, разбива леда и пак почва отново. Безсмислените действия се повтаряха, а умората я смачкваше. Обикновено Наталия не се предаваше лесно и издържаше на всичко, но това бе много повече …. Човек трудно би го понесъл, независимо дали е мъж или жена. Искаше ѝ се да зареве от безсилие и умора.

Изведнъж в столовата  влезе някакъв човек. Той беше от затворниците.

– От къде си? – попита я той.

– От Далечния север, – Наталия отговори тихо и уморено.

– Имаш ли пари и продукти за такъв страшен и дълъг път?

Наталия само поклати глава.

Мъжът излезе, а след това се върна и ѝ донесе възглавница, чувалче със захар и 100 рубли, това бе доста голяма сума за затворник.

Наталия недоумяваше: „И всичко това дава на мен, съвсем чужд човек?“

– Как се казвате? – попита Наталия – Като стигнем до мястото, ще пиша на мъжа ми и той ще ви върне „дълга“.

Мъжът срещу Наталия бе висок и слаб, но с весели и живи очи.

– Моето име  вие ще забравите през този дълъг път. Дори и да не го забравите и пишете на мъжа си. Ако ми “ върне дълга“, – засмя се затворникът, – то паричния превод няма да ме намери. Сега съм тук, а сутринта там. Всичко ще бъде напразно и безполезно.

– Но как така, – възмути се Наталия. – На кого да върна дълга? Аз не мога просто така да взема.

– Когато вече имате възможност, – обясни мъжът, – „върнете“ на този, който се нуждаеше, както вие сега. А той на свой ред ще даде на някой друг и т.н. …Благодарение на това издържаме, мило момиче. Така живеем.

Мъжът ѝ целуна ръка и си тръгна, завинаги.

Наталия така и не научи, кой беше този човек, но тя десетки пъти бе давала и ще продължава да дава, докато бъде жива.

Възглавницата е цяла и до днес, а захарта и парите ѝ спасиха живота в продължение почти на три месеца, докато я прехвърляха „поетапно“.

Истинските приятели се проявяват в скръб, а не в радост.

Боряна имаше добра приятелка и тя не се страхуваше да се опре на нея в трудно време.

Тя имаше шест деца, грижеше самоотвержено за тях. Те бяха радостта на живота ѝ.

Но бедите идват неочаквано. Боряна заболя от рак на гърдата. Нейната приятелка Поли усети, че трябва да бъде близо до нея през тези дни.

Третият съпругът на Боряна, когато разбра, че жена му е болна от рак, напусна семейството и се скри.

– Нищо не може да ме накара да живея и да се боря с тази болест, – казваше Боряна на приятелката си. – Има ли смисъл?

Болестта ѝ напредваше. Въпреки подкрепата и насърченията на Поли, Боряна бе все по-отчаяна.
Тя поглеждаше към шестте си деца, които никому не бяха нужни и тъгуваше още повече.

Един ден Боряна с насълзени очи каза на приятелката си:

– Ако аз умра, ще прибереш ли моите дечица? Моля те, направи това за мен!

– Разбира се, не се притеснявай, – отговаряше Поли без да се поколебае.

Задачата на Поли съвсем нямаше да бъде лека. Двамата със съпруга си имаха три деца. Но мъжът и прие този зов за помощ. А когато Боряна почина, Поли се притесняваше:

– Дали децата ще искат да дойдат у дома да живеят?

– Попитай ги, – усмихна се топло съпругът ѝ.

Децата нямаха нищо против и заживяха в новия си дом.

Така Боряна умря спокойна, че шестте ѝ деца ще попаднат в добри ръце.

Още преди съда да реши, дали да даде попечителството за шестте деца на това семейство, състрадателни хора събраха голяма сума пари, за да подпомогнат семейството в отглеждането на прибавилите се деца.

По-късно Поли споделяше с приятелите си:

– Сега чувствам, че животът ми е станал по-пълноценен. Грижата за толкова много деца ми доставя радост и ме прави щастлива.