Агнес влезе в стаята. Видя как децата страхливо се бяха скупчили на групички  и ѝ дожаля за тях. Те нямаха вина, защо трябваше да преживяват толкова ужаси и тормоз.

Шайма бе вперила поглед в прозореца и предизвикателно мълчеше. Таклеф реши, че не може повече да мълчи и заговори:

– Страх ме е, че мама и татко могат да умрат и да останем сами. Плаша се от това, че доста хора от семейството ни  ще бъдат убити. Изпитвам ужас, че ще ни застрелят. Или че ще използват оръжие, което заразява с опасни болести.

Агнес погледна момчето с болка.

– Има такова оръжие, – каза Таклеф. – Първоначално нищо не усещаш, а после ти става лошо, боли те някъде по тялото, а после умираш.

– Кой има такова оръжие? – попита Агнес.

– Воените и онези, които искат да властват над хората, – каза ожесточено Шайма.

Едно от момиченцата непрекъснато обикаляше и си бъбреше само.

Няколко момчета се бяха скучили край масата и се бяха притиснали едно до друго, явно бе, че изпитват страх.

– Понякога не мога да заспя нощем, защото си мисля за бомбите, които падат върху къщата ни, – каза смутено Реем.

– Сънувах, – започна да разказва Хинд, – че всички сме си в къщи и не можем да избягаме. Бомбите падат върху нас, всичко пламва и се събуждам.

– Мама каза, че много хора върху, които са падали бомбите са изгорели живи, – изплака Алия.

– Не вярвам да ви убият, – каза насърчително Ана, – та вие сте деца.

– Ще ни бомбардират, – каза тъжно Хамза, – нали гледах по телевизията. Но за всички тези войни, те ще съжаляват.

– Войната е страшно нещо, – смръщва вежди Сахар, – Оръжията са станали по-мощни и убиствени. Няма как да се защитаваме от тях. Ще ни избият до крак.

Децата не споделяха за това, което са чули по телевизията или от разговорите на възрастните, а го трупаха в себе си. А когато останеха нощем сами, ги застигаше тревога и отчаяние. За тях най-големият ужас бе да останат сами след войната.

Според изследователите, успокоителното средство бензодиазепин е едно от най-популярните лекарства в САЩ. Практически всеки 20-ти жител на страната получава рецепта за покупка на лекарства за борба с психични заболявания, депресия или нарушаване на съня.

Става дума за валиум и други препарати от подобен тип.

Учените твърдят, че смъртните случаи от тези лекарства са се увеличили 4 пъти за последните 20 години.

Според статистиката, лекарите в САЩ увеличават изписването на дози антидепресанти. Така в страната се е появил полулегален пазар за тези препарати и нелегален пазар за опиоидни обезболяващи.

Тази епидемия може леко и почти напълно да се спре, тъй като хората, които приемат тези лекарства за борба със стреса и страха, могат да се справят с тях чрез терапевтични разговори.

Имайки предвид, че доста хора, дори и в нашата страна страдат от тревожни разтройства, трябва да се намери друга стратегия за борба с тях,  не бива хората да се „заливат“ с планини от таблетки.

През април 1918 г., стотици пруските войници видели мистериозен бял батальон в близост до Бетуни, Франция. Това се случило, когато един офицер разказвал на своята част, с приповдигнато настроение, че британците са победени.

Изведнъж за ръката го хванал лейтенанта и казал:

– Погледнете, капитане, голяма група конници идват към Бетуни от другата страна. Защо са облечени в бяло и яздят бели коне? Какво може да е това?

Пруските войници се обърнали да видят, как се приближава кавалерията излизаща от дим. Те ясно виждали фигурите на слънцето. Снаряди разтърсили земята, интензивна стрелба покосявала хората, а конниците облечени в бяло се придвижвали бавно.

Най-отпред яздел открояваща мъж, който имал меч на кръста си, а ръцете му били опрени на коня.

Изведнъж ужас и страх нападнал пруската войска и хората побегнали. Пруският капитан казал по-късно:

– Когато се появи тази тайнствена войска на страната на британците, аз разбрах, че сме загубили войната.

Хоуп Прайс, който описал тази история от Първата световна война, отбелязал, че британското правителство по време на военния конфликт постановило национални дни на молитва.

Именно тези молитви изиграли своята роля и ангелите да се намесят на страната на британските войски.

Действията на управниците на всеки народ могат да привлекат Бог и ангелите му на помощ за благословение и съд.

Страхил стоеше на края на детския басей и се страхуваше да скочи. Той беше само на три години и половина.

Майка му беше във водата и го подканяше:

– Хайде, скачай. Няма нищо страшно. Да знаеш колко е хубаво във водата.

Страхил се дърпаше и бе отстъпил една крачка назад. Уплашено гледаше водата и не мърдаше.

– Трябва да те бутне някой, за да направиш нещо рисковано, – започна да натяква майка му. – Нямаш никаква решителност и активност. Ако бе някое друго дете, отдавна да бе скочило.

Подканянията и увещанията продължиха тридесет минути. Най- накрая Старахил скочи във водата. Той усети, колко е хубаво във нея и раздвижи даже ръце и крака.

Това не бе единствения случай, в който Страхил проявяваше несигурност и страх. Родителите му постоянно мърмореха след него:

– Ако не бъде подтикван непрекъснато, нищо няма да направи сам. Отглеждането му  е толкова трудно.

Страхил растеше, а това се повтаряше отново и отново. Трябваше да бъде убеждаван и подтикван, за да ходи на училище, да тренира някакъв спорт, да бъде с приятели на празниците и да отива на купони.

Минаха години. Страхил беше младеж на двадесет години, но още живееше при родителите си и нищо не правеше сам. Очакваше хората да му кажат какво да направи.

Дядо Петър реши сериозно да се заеме с младежа. Често говореше с него. Насърчаваше го сам да взема решения, да си поставя задачи за деня и седмицата. Страхил много се ентусиазираше, но всичко приключваше веднага, щом се разделеше със стареца.

Забравяше какво са си говорили или загубваше листа, на който бе записал някои „важни“ неща.

– Всъщност нищо не мога да направя самостоятелно, – оплакваше се Страхил на дядо Петър. – Все някой трябва да ме тика и да ми напомня, какво е нужно да направя.

– Но ти правиш толкова много други неща, за които никой не ти казва нищо, – възрази веднъж дядо Петър. – просто не си ги забелязал.

Страхил го погледна изненадано и се замисли. Почеса се по главата и попита:

– Ясно, а сега кажи ми как да се преборя с това?

– Много просто, – засмя се старецът, – започни да записваш нещата, които правиш, без някой да те кара.

– Ще пробвам, – засмя се младежът, макар че не беше сигурен до колко може да му помогне това.

Всяка вечер Страхил започна да отчита нещата, които бе направил самостоятелно, без „напътствия“. След една седмица броят на тези действия започна да расте.

Младежът започна да се чувства по-самоуверен.  Откри нови заложби в себе си. Започна да усеща, че и той е способно човешко същество.

След хаотичен и напрегнат ден Боряна сложи две годишната си дъщеря да спи в леглото. Тя затвори вратата на детската стая и се отпусна на фотьойла да си отдъхне.

След това включи телевизора и са настрои да гледна поредния сериал по него.

Двадесет минути по-късно вратата се отвори и се показа една рошава малка детска главичка. Вени, така я наричаше майка ѝ, бе  сложила ръка пред устните си и весело се кикотеше. Детето пристъпи с босите си крачета в стаята и …..

– Какво правиш, – скара се майка ѝ. – Нали те сложих да спиш. Кога ще се научиш да лежиш в леглото и да се държиш както трябва? Не ми даваш минутка спокойствие.

Боряна бе извън себе си от яд, тя не можеше вече да контролира нервите си. Напердаши малката палавница и отново я заведе до кревата. Нямаше прегръдка, мили думи и усмивка, а само разплакани детски очи и свито от страх малко сърце.

А нещата можеха да се развият и по друг начин.

Когато Вени влезе хихикайки в стаята, Боряна плесна с ръце и се усмихна:

– Охо, станала си сама от кревата. Наистина си пораснала и действаш вече самостоятелно. Искаш ли да станеш още по-голяма и да  правиш неща, които и мама прави?

Вени хитро я погледна и кимна с глава.

– За да стане това, сега трябва да си легнеш в креватчето и да заспиш.

След това прегърна малкото телце и го занесе отново в кревата.

Това не са два различни случая, а две различни отношение на майката към детето. Не съм против наказанията, но мисля, че  в случая по-силно би въздействала любовта.

Изборът е ваш.