Класът бе притихнал.

Учителката говореше:

– Има много теории за това какво не е наред в света. А вие как мислите от какво се нуждае света? От образование, равенство, …..

– Светът е болен, – бързо изстреля Пенко.

– Това си е явно подценяване, – възпротиви се Ева. – Светът е мъртъв поради греховете си, следвайки владетелят незаконно узурпирал земята.

– По-скоро светът е в плен на подчинението на своите желания и страсти, – възрази Емил.

– Добре, – съгласи се учителката, – Никаква образователна реформа или кампания за граждански права, не може да реши проблемите на този свят. Причини за това са: нашата фатална зависимост от недобрите ни желания, пристрастяването ни към греха и подчинението ни на управлението на дявола. Тогава какво би спасило този свят?

Децата си зашепнаха тихичко едно на друго, обсъждайки проблема.

– Може би ако можехме да проведем правилната програма.

– Не, по-добре да променим законите на страната.

– А ако накараме хората да се променят и да се държат по определен начин?

Недю плахо вдигна ръка.

– Кажи, какво мислиш за това, – подкани го учителката.

Ученикът смело се изправи и заяви:

– Само смъртта и възкресението на Исус Христос могат да ни направят живи. Така ще се избавим от смъртта поради греха ни и подчинението ни на дявола. Само Исус спасява.

Павел бе напрегнат. Той бе споделил с приятели, че видял как ескимоси убиват вълк.

Когато някои от тях чуха това, настояваха:

– Разкажи ни. Изглежда, да е доста интересно.

Павел потръпваше при спомена, но не можеше да се отметне.

За да се освободи от натрапчивото желание на приятелите си с неохота започна:

– Ескимосът намазва ножа си с животинска кръв и го оставя да замръзне. Добавя се още един слой кръв, след това още един, докато острието се скрие напълно.

Всички мълчаха и слушаха внимателно, само Симо, както винаги бързаше:

– А после?

– Остави го да разказва, – сръгаха Симо.

– Ловецът забива ножа си в земята с острието нагоре. Вълкът следва миризмата, намира източника и ……. започва да ближе, – продължи Павел, виждайки неприятната картина пред себе си. …… Възбудено от вкуса, той облизва окървавеното острие прогресивно по-бързо и по-силно. ….. Не забелязва откритото острие, което пронизва собствения му език, …… нито че сега консумира собствената си топла кръв.

– Е, той жадува за още повече, – отново се обади Симо.

Този път никой не се обади, нито реагира на думите на бързака.

– …… и така, докато падне мъртъв, – завърши с тъга Павел.

Всички мълчаха потресени.

Мълчанието бе нарушено от бай Манол:

– Жалко за вълка!

И малко по-спокойно разясни:

– Това е една ужасна история, но трогателна илюстрация за това как ние също сме в опасност да бъдем погълнати от собствените си страсти.

Младежите се съгласиха.

Каква нощ! Марин се въртеше неспокойно в леглото си.

Сънуваше кошмар, ……потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в някаква непрогледна яма.

Марин се напрегна в съня си … и изплува от дъното в реалността.

След като се събуди, чувстваше се гадно и му бе все още страшно от преживяното.

Целият бе в пот. Сърцето му биеше лудо, а кошмарът все още бе пред очите му.

– Все пак съм жив, – въздъхна дълбоко Марин.

Изведнъж усети лек полъх . Чу тих и нежен глас:

– Краят наближава. Стани, ти, който спиш. И възкръсни от мъртвите и ще те осветли Христос.

Марин се изненада и падна на колене.

Опитът от съня, който потопи нашият герой в смъртта, разруши илюзията му за сладостта на греха. Разкри му кое е черно и кое бяло.

Ние не само трябва да се събудим, но и по призива на Бога да се откъснем от страстите и покварата, които ни измъчват, за да получим вечен живот.

Христос ни дава тласък за да се пробуди душата ни. Какво чакаме още?!

Нескончаем дъжд се изсипа на земята. Небето проливаше огромните си сълзи, а те като че ли нямаха край.

Старите хора казваха:

– Щом вали има нужда от това.

Младен бе седнал на дивана в хола. Бе облегнал лактите на краката си, а дланите му обгръщаха главата и разрошваха косата му.

Тежки мисли като буреносни облаци измъчваха младият мъж.

Влезе баща му и като го видя, попита:

– Какво е станало? Изглеждаш ми нервен, дори гневен.

– Татко, той бе ми приятел, един от най-добрите, – изстена младежът, а ме предаде по най-долния начин.

Петър познаваше това чувство. Той не веднъж бе минавал през подобни ситуации и разбираше напълно сина си.

Петър седна до отчаяния млад човек и заговори успокоително:

– Това е започнало много отдавана ….

– И защо не е изчезнало, а мъчи хората? – раздразнено реагира Младен.

– В началото не е било така, – продължи кротко Петър. – За Адам доверието и предателството не са били проблем за Адам. Той се е разхождал в градината, която Бог му бе поверил, за да се грижи за нея.

Младен само повдигна вежди, но продължи да слуша.

– Въпреки тревогите, съмненията и страха ни, ние сме сигурни, че земята наистина е под краката ни и че слънцето утре ще изгрее и няма да падне върху нас. Бог е направи този свят и в него е постави човека.

– Да, но ние не сме изобщо в тази градина, – размаха неспокойно ръце Младен. – Ева сложи край на това.

– В историята на човечеството има много предателства. Като започнем от Каин и Авел, преминем през Яков и Исав, спомни си как Йосиф бе продаден от братята си и така нататък, докато стигнем до предателството на Юда.

Младен се бе поуспокоил малко и слушаше по-внимателно баща си.

– Нашият грях ограничава живота ни, – тежко въздъхна Петър. – Лишен от вяра и морална преценка, човек е заменил свободата си с разврат, бунт, сплашване и дори поробване.

– Грехът е нещо повече от нарушаване на правилата и заповедите, – откликна бързо Младен. – Той е съзнателно отхвърляне на личната връзка с живия Бог.

– Чувал съм много млади хора като теб, да се присмиват и подиграват казвайки: „Грях, ха, ха, ха, това било отричане от Бога и загуба на небето. Къде е Този Бог? Къде е това небе?“

– С много от тях съм спорил за това, – призна си Младен.

– Те са съблазнени. Отвлечени и пленени са душите им от дявола чрез гордост и необмислени удоволствия. Те не осъзнават, че грехът превръща светлината в тъмнина.

– Да, така е, – съгласи се Младен.

– Да съгрешиш означава да пропуснеш своето призвание. Грехът носи объркване. Той намалява живота ни тук на земята. Превръща най-чистите и благородни части на нашата природа в изкривени и покварени страсти.

– Много боли, когато те предават, – тъжно се усмихна Младен.

– Исус е знаел, кой ще го предаде и въпреки това даже на кръста каза: „Отче, прости им, те не знаят какво правят“. Той стана човек и изпита всичката горчилка на живота ни, която си бяхме причинили чрез греховете си и все пак ни прощаваше. Така направи и ти. Прости на приятеля си и се моли за него.

– Напълно си прав, ще го направя, – отзова се с готовност Младен.

Слънцето отдавна бе надигнало глава и даряваше щедро топлината си.  Дядо Стоян бе седнал на пейката пред дома си и приемаше с радост този дар, напичайки изпосталяло си и смачкано под тежестта на възрастта тяло.

Дотича внукът му Станислав и се намести до него на пейката. Старецът погали момчето и продума със стържещия си старчески глас съпроводен с лека кашлица:

– На Земята се е отворил един-единствен източник на жива вода, призован да напои цялата жадна вселена.

– Извор с жива вода? – Станислав се оживи. – Къде е той и защо е само един?

– Защото Бог е един и пътят към Него може да бъде само един, така че жадните да знаят къде да отидат. А тези които имат тази вода, да я дадат на нямащите, които без да се съмняват и колебаят я приемат с радост.

Дядо Стоян говореше не за обикновена вода, а за онази, от която човек пиейки не ожаднява, а в него тя се превръща в „извор на вода, която извира за вечен живот“ .

И тъй като внукът му го гледаше неразбиращо, старецът продължи:

– Тази вода е семе, пълно с животворяща сила. То ще порасте и ще принесе плода на Божия Дух.

– А ние трябва ли да правим нещо, за да го получим? – и на Станислав му се дощя да отпие от тази чудновата вода.

– Трябва да поработиш малко върху „земята“ на душа си, за да не е толкова студена и суха, каквато си е, – усмихна се старецът.

– Това сигурно е голямо и безценно съкровище, което навярно си заслужава труда! – възкликна Станислав.

– Но изисква и голяма отговорност, – въздъхна дълбоко дядо Стоян.

– Колко ужасно ще бъде, ако дарът на Божия Дух си остане така, а ние затъваме в своите страсти и суети?! – тъжно констатира Станислав.

– Тогава земният живот ще отлети, а небесния няма да започне…..