Живял един старец в колиба в подножието на планината. Една нощ, когато той се молел, в колибата му проникнал крадец. Заплашвайки го със нож поискал всичките му пари. Старецът спокойно казал:
– Всичките ми пари се намират на рафта в една чаша. Вземи ги, но ми остави пет монети, защото трябва утре да заплатя данъците си.
Крадецът взел всички пари, а след това върнал в чашата пет монети. Взел със себе си красивата ваза стояща на масата.
– Бъди внимателен с вазата, – казал старецът, – тя лесно се чупи.
Непознатият огледал празната колиба и решил да си тръгне, когато старецът му казал:
– Ти забрави да кажеш „благодаря“.
– Благодаря, – казал крадецът и си тръгнал.
На следващия ден селото бръмчало от негодувание. Някои хора заявили, че са ги ограбили. Един човек забелязал, че в хижата на стареца липсва красивата ваза.
– И теб ли те ограбиха? – попитал той стареца.
– Не, – казал възрастния човек, – Аз дадох на непознатия вазата и малко пари. Той ми благодари и си тръгна. Добър човек е, само малко небрежно размахваше ножа си.

Юноша помогнал  с малка сума пари на един старец. Веднъж излизайки от дома си, старецът видял, че същия юноша водят на бесилото за извършено престъпление.
Изведнъж старият човек се развикал:
– Краля умря!
Стражите се объркали и докато дойдат на себе си, осъденият избягал. Старецът бил арестуван и го отвели при краля. Владетелят го попитал:
– Защо постъпи така? Защо си искал да бъда мъртъв?
Старецът отговорил:
– Моите думи, че ти си мъртъв не са причинили на никого беда, но спасиха един живот.
Кралят бил толкова изненадан, че заповядал да пуснат стареца.

Вдигна глава и започна да наблюдава втренчено нощните пеперуди, които се виеха над пламъчето на свещта и падаха в него.
— Глупачки! Глупачки! — каза той. — Къде летите? — Той стана и с дебелите си пръсти започна да пъди пеперудите.
— Ще изгориш, глупаче, ей тука хвъркай, място много, — бъбреше той с нежен глас, като се мъчеше да я улови внимателно за крилцата с дебелите си пръсти и да я пусне. — Ти сама си дириш смъртта, а пък на мене ми е жал за тебе.
Той се замисли, слезе от чардака, сложил ръце на гърба си и тръгна из двора.
— Ти какво си мислиш, че животното е глупаво? Не, то е по-умно от човека, макар да се казва свиня. То всичко знае. Например, човек ще мине по следите на животното, но няма да ги забележи, а свинята, щом подуши твоята следа веднага ще смени посоката. Ти не усещаш своята миризма, а тя я усеща. Ти искаш да я убиеш, а тя иска да си ходи жива из гората. Твоят закон е такъв, нейният е друг. Тя е свиня и все пак не е по-лоша от тебе, тя също е творение божие. Ех! Глупав е човекът, глупав, глупав! — повтори няколко пъти старецът, после наведе глава и се замисли.

Слънцето едва преваляше планината, когато по пътя се зададоха двама мъже. Единият небръснат с изпито лице, държеше ръцете си отзад заключени с белезници. Зад него вървеше човек на средна възраст с пушка в ръка. Веждите сключени враждебно на ниското му чело  подсилваха яда и омразата искрящи от очите му. Крачеше самоуверено като се оглеждаше надменно наоколо.
Към групичката приближи сгънат на две старец. Лицето му съсухрено и почерняло леко се обърна кум групичката. Беззъбата му уста едва отрони:
– Къде те водят?
Вързаният тежко въздъхна:
– Лошо….отивам да ме бесят.
Старецът надигна леко глава и каза:
– Недей се плаши…., че има и по лошо.
– От туй по-лошо, здраве му кажи, – поклати глава мъжът.
А същевременно си помисли, че стареца е луд и говори глупости.
Двамата мъже пристигнаха на мястото на екзекуцията. Изведнъж се появи запъхтян младеж, който носеше свит на руло лист. Оказа се, че е пристигнало ново нареждане.
Едва тогава арестуваният разбра, че има и по лошо от лошото, което го е сполетяло. Когато прочетоха заповедта се разбра, че вместо въже, окованият с белезници трябва да бъде набит на кол.

Изворът, който бликаше под шарената сянка безгрижно и спокойно ромолеше. Дърветата от древни времена са хвърляли сянка над чашата му.
Колко е необикновен животът на един извор! Всеки миг се ражда отново, а по възраст се мери със скалите и далеч превъзхожда дълголетие на гората.
Някаква змия, която се криела в този извор, колкото и чист и невинен да изглежда се промъкнала в един старец и си живяла там дълги години, като тормозела стария джентълмен повече, отколкото можел да издържи човек.
В сърцето на всеки човек има достатъчно отрова за появяването на цяло гнездо змии.
Няма ли някакъв лек за това ужасно зло?
Има, но е непостижимо. Ако човек успее да забрави само за миг…, змията може и да не издържи в него. Човешката разстроена мисъл е причината, която я е родила и хранила.
Чудовищният егоизъм, проявил се при всеки под формата на ревност, е най-страшен демон, промъкнал се в човешкото сърце. Може ли гръд, в която той толкова дълго е живял, да се пречисти?
Миналото, колкото и печално да е, няма да хвърля сянка върху бъдещето. За да му отдадем дължимото значение, трябва да го приемем като един анекдот от Вечността.