Слънцето нежно погали бузите на Велика. Момиченцето се усмихна, а после скочи бързо от леглото и веднага се лепна за дядо си.

Тя много го обичаше, защото той не е я гонеше като другите за безбройните и въпроси, а търпеливо я изслушваше и доколкото можеше отговаряше.

– Дядо, дядо ….. – започна нетърпеливо детето.

– Почакай малко, Вели, – старецът се усмихна кротко. – Хайде по-напред да закусим, а след това ще видим какво си наумила.

– Не, не сега, моля те. Ти си толкова добричък.

Дядото примирено вдигна ръце:

– Добре, предавам се.

Велика закачливо погледна дядо си. Нави около показалеца си кичур от косата си. Въздъхна дълбоко и каза:

– Дядо, за мъртви животни знам, смачканите растения и те са такива. Била съм на погребение и съм видяла мъртъв човек, но как може морето да е мъртво? Не се движи ли? Изчезва водата му? …..

– Седни и слушай, – прикани я дядо ѝ.

Велика впери очи в стареца и притихна.

– В това море се вливат много реки, но то не тече на никъде. Приема вода, но не я връща обратно. В него има много сол, а водата, която приема от реките не го прави по-малко солено.

– Сигурно никой не иска да си играе с него и то е самотно, – тъжно отбеляза Велика.

– Да, така е. В това море не могат да живеят риби. В тях са открити съвсем дребни гъбични образования, които могат да търпят солеността му.

– На кого му трябва такова море? – тропна възмутено с крак Велика. – Изглежда ми егоистично и затворено в себе си.

– Вели, колко бързо сама се досещаш сама за много неща, – похвали я дядо ѝ. – От това море се добива много сол ….., но друго е важно и ти правилно го отбеляза.

– Какво? – припряно попита Велика.

– Това море много прилича на живота на някой вярващи. Те идват в църквата с известна нужда, получават молитва, духовна подкрепа, наставление от Божието Слово, насърчение. Много хора им служат, но с течение на времето нищо в живота им не се променя. Те постоянно получават, получават и получават, а нуждите им се увеличават. А това, което е засято в тях, се „изпарява“ някъде.

– О, това е леля Надя, – бързо съобрази Велика. – За нея постоянно се молят, а тя все се жалва за едно или друго, а след това мърмори: „Защо Бог само на мене …..?“

– Помислете за водни басейни, които са пълни с живот, – старецът насочи мислите на малкото момиче в друга посока. – Те са дом на много животни, риби, растения и други организми. И причината за това е движението на водата. Те не само получават вода, но след това захранват с нея други водни обекти. По същия начин е важно за нас, не само да получаваме, но и да даваме „живата вода” на Божието Слово, за да не станем „мъртви” християни.

Старецът весело каза:

– Вече можем да закусваме?!

Слав Звезданов живееше в разкошна къща. Обичаше лукса. Свиреше прекрасно на цитра, имаше многобройни почитатели, но това му доскуча и той се отдаде на виното и разврата.

Хората, които обичаха музиката му бяха объркани.

– Какво стана с него?

– Не можем да го познаем.

Един старец минавайки от там каза:

– Човек потопен в богатство полудява. След това идва период, когато се отказва от всичко и минава в другата крайност, но лудостта не го оставя.

Не се мина много и хората забелязаха нови странности у Слав.

Той започна много рядко да се храни. Дълго време прекарваше под лъчите на пламтящото слънце……

Красивото му тяло се превърна в трудно разпознаваема маса.

Старец, който бе предрекъл, че Слав ще мине в другата крайност, един ден се приближи към него и му каза:

– Звезданов, чух, че преди си свирел много добре на цитра. Дойдох при теб, за да ти задам един въпрос: Какво става, когато струните се разхлабят?

– Никаква музика няма да се получи, – отговори с немощен глас Слав.

– А ако струните са обтегнати? – продължи да пита старецът.

– Тогава от тях е невъзможно да се извлече музика.

– Музиката, която искаш да добиеш от себе си, – поклати глава старецът, – ще бъде прекрасна, ако струните ти бъдат нито разхлабени, нито много стегнати. Нужен е баланс. Запомни, че прекаленото напрежение на силите води до излишък, а прекомерното отпускане докарва слабост. Постигни в себе си равновесие и ще достигнеш целта си.

Живеем в тежки времена. В домовете си се чувстваме като в затвор. Ограниченията ни правят уязвими към страха, депресията и неусетно се отчуждаваме един от друг.

Но има хора, които въпреки забраните се чувстват свободни. Дядо Тихомир и чичо Павел, както го наричаха в махалата, бяха от тези люде.

В днешния слънчев ден седяха на припек и разговаряха.

– Злото никога не се отказва, – повдигна вежди старецът. – То отчаяно води борба до край.

– Нищо не се добива чрез пирове и увеселения или приказки и възгласи, – подметна Павел, – а само в изпитания и духовни битки.

– Свобода дадена ни от Спасителя ни освобождава от всяко подтисничество и робство, – отбеляза дядо Тихомир.

– Тя ни е дадена чрез кръвта пролята на кръста от Божия син, – отбеляза Павел.

– Няма да поставим в бяг царя на злото с любезни фрази, – усмихна се Тихомир. – Той не се отказва лесно.

– Успехите ни в борбата срещу него, – повдигна показалеца си нагоре Павел, – се записват със сълзи и жертви.

– Това е, – натърти старецът, – призовани сме да водим една трудна и постоянна битка.

– Не сме родени за да живеем меки постели и на безопасни места…

– Трябва да добием сила от Бога, – поклати глава дядо Тихомир, – за да се изправим срещу стихиите и тайфуните в живот си.

– Творецът ни е дал всичко необходимо, – отбеляза убедено Павел, – трябва само да Го следваме.

Утрото бе намръщено и сиво. Можеше и да завали.

Богдан седеше накрая на леглото си, а ръцете му бяха обхванали главата му. Отново мислите не му даваха покой.

– Защо го направих? Къде сбърках? Сега ще си ям попарата, която съм си надробил, – шепнеше отчаяно той.

Така го завари дядо му Борис. Той погледна внука си и въздъхна тежко:

– Престани да се самоосъждаш и самоанализираш, – скара му се стареца. – Няма нужда да се сравняваш с другите.

– Защо, това лошо ли е? – повдигна глава Богдан.

– Това поражда в теб гордост или чувство за малоценност, – добави старецът, – а понякога и двете. Да се сравняваш с другите е не само погрешно, но и безсмислено.

– Да, но нали човек иска да се утвърди, – опонира му Богдан.

– Абстрахирай се от твоите и най-вече от чуждите преценки, – натърти възрастния човек. – Единственият източник на твоето стабилизиране и търсене на признание е безусловната Божия любов.

– На Него ли да се облегна? Съдията, Който гневно издирва слабостите и грешките ми? – възрази Богдан.

– Много си далече от истината, – тъжно поклати глава Борис. – Той даде живота си за греховете ти. Облече те в одеждите на спасението.

– Но ме …… дисциплинира ….

– Той не го прави с гняв, омраза и озлобление. Само се стреми да те подготви за лично общение с Него през вечността, като те потапя в любящото си присъствие.

Богдан само сбърчи нос и махна с ръка.

– Приеми Неговото утвърждаване, което струи от трона на благодатта. – посъветва го старецът.

Младежът бе упорит и лесно не се поддаваше на дядовите си увещания. Но кой знае, може утре да прозре истината и да потърси искрено своя Творец.

Годините му не бяха малко. Той знаеше, че го чака отвъдното и въпреки това усмивката не слизаше от лицето му. Така го помнеха и околните – вечно усмихнат.

Той бе на смъртния одър и се смееше.

– Дядо Слави, ти умираш, какво смешно има в това?

– Как ти се отдаваше винаги да си усмихнат и доброжелателно настроен?

Питаха и недоумяваха хората край него.

Старецът се намести на възглавницата и отговори:

– Бях на дванадесет години и стоях до леглото на умиращия чичо Стоян. Той беше приветлив човек. Не съм го виждал намръщен или сърдит. Дори, когато го нагрубяваха, се усмихваше и им прощаваше. Тогава го попитах: „Защо си толкова весел и винаги се усмихваш дори, когато ти е трудно?

– И какво ти каза той? – нетърпеливо се обади някой.

– Всяка сутрин се изправях пред избора – блаженство и задоволство или мъка и страдание. И аз избирах първите две, за това не ми бе трудно да бъда весел и да се усмихвам.

– И ти си последвал неговия пример?

– Това е напълно естествено, – усмихна се старецът. – Всеки от вас е свободен да избира. Важното е какво ще избере.