Архив за етикет: старец

По-надълбоко

Бай Петър бе добър стопанин. В градината му растяха най-големите и вкусни плодове и зеленчуци.

По-младите любопитстваха:

– Кажи ни, как го правиш?

– И ние искаме да отглеждаме такива плодове и зеленчуци.

Старецът се усмихваше и кротко обясняваше:

– За да навлязат корените на растението по-надълбоко в земята е необходима точна комбинация от слънце и дъжд.

– Ако има много валежи, какво се случва тогава? – бързо попита Пламен.

– Ако има много дъжд, – започна да обяснява бай Петър, – корените не навлизат надълбоко за допълнителна влага, защото тя не им е нужна. А когато няма достатъчно дъжд, корените изсъхват.

– Не можем да контролираме дъжда, за слънцето да не говорим, – започна разпалено Тодор. – Тогава какво трябва да правим?

– Нищо, – потупа го по рамото бай Петър. – Бог, Който може да дава дъжда и слънцето на определеното време, разпределя Своята екологична смесица по начин, който предизвиква корените да търсят по-надълбоко вода.

– И какво излиза? Всичко зависи от Господа?! – възкликна Наталия.

– Така е, – съгласи се бай Петър. – По подобен начин слънчевата светлина от присъствието на Сина стопля душата ни с благословенията на Неговото присъствие, докато дъждът от милост и благодат ни освежават с животворната любов и прошка.

– Колко хубаво го каза, – плесна с ръце Радостина.

А старецът продължи:

– В тези сухи времена на необходимост нека да навлезем по-дълбоко в Божията любов, да изпитаме ново ниво на интимност, което идва само от вътрешната дълбочина на духовното укрепване.

Младежите мълчаха и жадно поглъщаха думите на бай Петър.

– Здравата коренова система на вярата процъфтява в дълбоката почва на Любовта на нашия Спасител, – настървено говореше старецът. – Исус винаги е с нас, Той дава най-доброто за живота ни, точно от това, което се нуждаем най-много.

Всички тези думи звучаха на младите като балсам, но те не стихваха:

– Независимо дали преживявате потоп от непосилни проблеми в отношенията си с другите или суша е овладяла духовната ви жизненост, имате достъп до живата вода на Господ Исус. Влезте дълбоко с корените на вярата чрез Неговата праведна река от любов и Светият Дух със сигурност ще укрепи вътрешното ви същество.

Скритите измерения

Празник е, а Драган се опиваше от собствената си философия:

– Времето има много скрити измерения.

– Глупости, – възрази Пламен, – времето си е време. То се измерва по определен начин.

– Много тесногръдо разсъждаваш, – упрекна го Драган.

– И какви са тези скрити измерения? – попита Пламен присмехулно.

Драган пое дълбоко въздух и започна да обяснява важно и наперено.

– Първото измерение е, когато физически се пресичаме един с друг в пространството.

– Може да се приеме, – уклончиво се съгласи Пламен.

– Второто измерение е времето, изминало от появата ни на земята, – продължи самоуверено Драган. – Това е нашата натрупана възраст.

– Ха, – възкликна Пламен сякаш бе намерил пробойна в твърденията на Дечо. – Един старец и едно бебе могат физически да пресекат пътя си в едно и също измерение на времето, но техните корени се връщат към различни слоеве на времето, от които са „израснали“.

– Има моментни потоци на времето от раждането до смъртта и всичко това тече тук и сега, – наблегна на думите си Драган. – Можеш да излезеш и да се срещнеш с хора от всички възрасти.

– А какво е следващото ти измерение? – попита Пламен.

– Това е времето, през което чрез различни дейности се обучаваш, – поясни Драган.

– Интересно, – повдигна вежди Пламен, – някои неща се получават мигновено, а за други трябват хиляди часове.

– Тайната на успеха се крие именно в това трето измерение на времето.

– Сигурен ли си? – попита скептично Пламен.

– Напълно, – изпъчи се Драган. – Тук постигаме успехите си в бизнеса, науката, спорта …

– А не си ли забелязал, – Пламен наклони главата си леко на една страна, – че каквото и да постигнеш, се чувстваш празен. Нещо не ти достига.

– Именно това кара човек да продължи напред и да превзема нови висоти, – патетично заяви Драган.

– Не ти трябват нови висоти, а Един, Който може да ти даде радост и мир, дори и в трудните ситуации.

– Имаш предвид Господ?

Пламен поклати глава утвърдително.

– Не съм убеден, че Бог съществува, – заяви Драган. – Според мен човек трябва да се усъвършенства непрекъснато.

– Това, че не вярваш, не отрича Неговата реалност и вездесъщност, а потвърждава нежеланието ти да Го приемеш.

Драган само вдигна рамене, но замълча. Той знаеше колко е ревностен Пламен особено, когато ставаше въпрос за Бог.

Светлината

Дядо Симеон разказваше, а внукът му унесено слушаше.

Малкият Мони, както му викаха на галено си представяше картините, които рисуваше дядо му:

– В началото нямаше зора, която да сложи край на нощта. И слънцето го нямаше, за да стопли деня. Не съществуваше луна, която да се отразява във водата. Отсъстваше и хоризонта. Бе една безкрайна нощ …

– Само тъмно, – възкликна Мони, – колко страшно …

– Но Бог не ни остави в здрача, – усмихна се успокояващо старецът. – Той раздели светлината от тъмнината. „Бог нарече светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ“.

– Е, така вече е много по-добре, – обади се Мони.

– Тази светлина може да се приема не само буквално, – продължи дядо Симеон. – В духовен смисъл тя представлява истината, духовното разбиране и разпознаване на нещата, което получаваме от Божието Слово.

– Дядо, до сега не съм свързвал по такъв начин светлината със Словото, – призна си Мони.

Старецът погали внука си по главата и го посъветва:

– Чети Библията, така запалваш светлината в себе си.

Мони гледаше въодушевено дядо си и клатеше глава. Какви чудни неща му се откриваха, когато разговаряше с него.

Повери Му раните си

Венелин се мръщеше, а дядо му Стоян го напътстваше:

– Не осъзнаваш ли, че когато негодуваш срещу някого, все едно си го поставил в затвор и си останал да пазиш вратата на килията му, която е изпълнена с омраза.

– Но аз трябва …, – възпротиви се Венелин.

– Ако си тръгнал да уреждаш сметки, никога няма да си починеш, – прекъсна го старецът.

– Глупости! Ще му натрия носа и готово, – гневно реагира Венелин.

– Дори да смяташ, че този против теб ти дължи извинение, той може да не се съгласи на това. Едва ли ще се покае, защото може да не иска да се промени.

– И все пак аз ще му докажа …- стисна силно юмруци Венелин.

– Ако се стремиш към отмъщение, никога няма да получиш справедливост. – наблегна дядото.

– Дори и да е така, пак ще …

– Помисли, – старецът погледна с тъга внука си, – ако си отмъстиш, това ще бъде ли достатъчно?

– И какво? Нима наистина негодуванието е затвор за противника ми? – присви очи Венелин.

– Не поставям под въпрос това, че си бил наранен, – въздъхна старецът. – Само се питам: Твоето негодувание ще изцели ли раните ти?

– Какво да правя? – попита тихо Венелин.

Дядо му го погали по главата и го посъветва:

– Вместо цял живот да охраняваш затворническа килия, по-добре повери нараняването и раните си на Исус.

Сякаш никога не се е случвало

Зима бе изпълнена с много сняг и студ. Сава караше микробуса, който дядо му бе преотстъпил временно.

Пътят бе леден и хлъзгав.

Изведнъж задната част на микробуса се завъртя.

Сава се оказа във въздуха, излитайки от доста висок насип.

В тези минути, той си каза:

– Колко хубаво би било, ако не умра…

Миг по-късно микробусът заскърца по стръмния леден склон и се претърколи на дъното.

Сава изпълзя от смачканата кола невредим.

Микробусът бе напълно съсипан, но Бог бе пощадил младежа.

А дядо му?

Всъщност той никога не каза нито дума за микробуса.

На Сава се размина мъмренето. Дядо му не поиска някаква компенсация за автомобилът.

Старецът само се усмихна, прегърна внука си и каза:

– Радвам се, че си добре.

Дядо му едва ли е забравил разбитият микробус, но той постъпи, както Бог постъпва с нас.

Без да си спомня и да ни засрамва, дори не ни кара по някакъв начин да изплатим дълга си, който по право Му дължим, избра да не го помни вече.

Сякаш разрушителното дело, което сме направили, никога не се е случвало.