За всекиго по нещо

Днес бе отново бе горещо и нищо друго не оставаше на Боби и Мими да седнат под сянката и да слушат поредния разказ на дядо си.

Старецът бе приказлив и общителен човек. От него можеха да научат много неща.

Дядо Борис като видя внуците си, не чака втора покана, веднага започна да разказва:

– Импалата е средно голяма африканска антилопа. Така я наричат на езика банту. На нея е наречена дори столицата на Уганда – Кампала, което преведено от местния език означава „там, където живеят антилопите импала“. Тези животни могат да скачат на дължина 9 метра и на височина 2,5 метра, а при бягане развиват скорост до 75 км./ч.

– О, това е доста невероятно постижение за животно, – възкликна Боби.

– Това спомага за оцеляването им в африканската дива природа, – поясни старецът.

– Дядо, – задърпа го Мими за ръкава на ризата му, – ние бяхме в зоологическа градина и там стените, с които ограждат животните са най-много метър и половина. Следователно импалата не могат да я затворят на такова място, за да я показват на посетителите.

– За съжаление, – дядо Борис тъжно погледна внуците си, – такива животни държат в зоологическа градина.

– Защо не избягат? – попита Боби. – Нали могат да скачат много по-високо?

– Импалите няма да прескочат оградата, защото не могат да видят, къде точно ще попаднат, – отговори старецът.

– Стената държи импалите вътре в заграждението, защото те не могат да видят какво има от другата страна?! – учудено ококори очи Боби.

– Да, – въздъхна тежко старецът. – Ние хората не сме по-различни от тях. Искаме да знаем изхода от дадена ситуация, преди да продължим напред.

– Че какво лошо има в това? – плесна с ръце Мими.

– Животът на вяра не работи по този начин – и дядо Борис отправи поглед нагоре.

– Какво означава живот на вяра? – попита Боби.

– Да живееш с вяра, – започна да обяснява дядо Борис, – означава да се довериш на Божите добри цели, дори когато те са забулени. В този несигурен живот можем да се доверим на Божията неизменна любов. Няма значение какво ще се случи в ежедневието ни, ние трябва да си поставим една основна цел, да угодим на Бога.

Дали защото времето се оправи или старците станаха по словоохотливи, не знам, но независимо от различията в мненията и пристрастията си, те се бяха събрали в селската кръчма.

Разговаряха съвсем спокойно. Нямаше разгорещени спорове. Просто обменяха мнения.

– Какво ще кажете за „твърде малко и твърде късно“, а за „твърде много и твърде рано“? – попита Симеон.

– Това е начинът, по който бих описал нашето време. В едно общество, претрупано с преувеличени твърдения, намирам случайното „не съвсем достатъчно“ за чисто наслаждение, – изказа мнението си Григор.

– Твърде много празни приказки, богата храна, акцент върху успеха или победата, да бъдеш най-големият и най-добрият …., – започна да изрежда Спас.

– Много сравнения и стремеж за печалба на всяка цена, много срещи и страници във вестника, да не говорим за множеството телевизионни канали, непрекъснатите реклами, спортните отбори, училища и мнения, – продължи списъкът Герасим.

– Днес младите се интересуват от коли, озвучителни устройства, компютри и безалкохолни напитки, да не кажем и алкохол, – подметна Данчо.

– И какво излиза накрая? – поклати заканително глава Петър. – Изграждаме си крайни стандарти. Точките в края на изречението се заменят с удивителни.

– Защо се учудвате? – засмя се Петко, – днес „хубаво“ вече не е достатъчно.

– Трябва да е „фантастично“ и „невероятно“ – забарабани с пръсти по масата Васко.

– Вече нищо не струва една разходка по плажа, – сбърчи нос Дамян, – да послушаш музика, да караш колело или да изядеш една фунийка сладолед.

– Колко е хубаво да се спрем пред истинската красота, – носталгично въздъхна Симеон, – да срещнеш истинска искреност, без явни опити на отсрещния да те впечатли.

– Погледнете, – повиши тон Григор, – за филмите и другите форми на изкуството, речи, проповеди и писания, в които се отразява истинското майсторство, ни убеждават, че е трябвало повече да се каже или изрази.

– Ей, хора, – тропна с крак Петко, – нека да има повече оригинали, а не копия. Да погледнем на познатото по нов начин. Да се сътвори нещо невиждано до сега от отдавна известно нам. Повече мисъл, по-малко приказки.

– Трябва да заявяваш позицията си сдържано, но с по-голям ефект, – подчерта дебело Спас. – Тези неща не бива да се подценяват.

Умориха ли се от приказките или ги налегна умора, но старците се изнизаха един по-един от кръчмата.

Край бай Горан се бяха събрали няколко деца. Те харесваха разказите му и щом го видеха веднага идваха при него.

Нетърпеливият Петър попита:

– Дядо Горане, днес за какво ще ни разкажеш?

Старецът погледна лозовите пръчки, които бяха прекрачили дувара на комшията и се ветрееха свободно, полюшвани от слабия ветрец.

Изкашля се и отговори:

– Днес ще ви разкажа за някои мистерии в лозарството ….

– Мистерии, звучи много загадъчно, – тръсна вързаната си на конска опашка коса Мимето.

Повечето очи бяха вперени в него и с нетърпение очакваха, какво ще им разкаже старецът.

– Най-добрите лозари, – започна дядо Горан, – могат да засеят лозята на идеално място, но почвата не винаги ще бъде съобразена с изискванията на новото насаждение.

– Може би трябва да изберат правилния климат, – обади се Здравко.

– Да, – усмихна се старецът, – но не могат да контролират времето.

– Ако се поливат и торят навреме…., – едва се чу тънкото гласче на Атанас.

– Но не можеш да накараш лозата да произведе толкова плод, колкото е получил съседа, – старецът отново намери слабо място и в това предложение.

Бай Горан въздъхна и добави:

– Тайните на лозарството могат да бъдат изучавани, но не всички могат да бъдат разрешени. Така е и в живота ни. Каквито и формули да измисляме и прилагаме, нямаме контрол над нещата.

– Тогава какво да правим? – попита Кирил.

– Бог ни кани, – лъчезарна усмивка огря лицето на старецът, – трябва само да му се доверим.

– А лозарите, те как се справят? – Деница плахо повдигна глава.

– Тези, които чакат идеалното време, изобщо не засаждат, – старецът погали Деница по главата. – Ако наблюдават със страх всеки облак, не събират навреме плодовете. Ние не разбираме как действа Бог, но Той контролира и прави всичко.

Всички смятаха Петър Незнакомов за християнин, но за дядо Петко си бе чисто и просто интелектуалец.

Питаха веднъж стареца:

– Как така интелектуалец?

А той отговори:

– Той изследва духовните хора и неща отвън, но нищо не достига до него.

– Е, и това е възможно, – съгласи се Станой.

Нако веднага се намеси:

– Как разбираш, че до него не достига нищо. Нали всеки ден чете Библията?

– Може и да я чете, но това върши по задължение …..

– Петър цитира части от Новия завет и знае доста псалми наизуст, това не е ли достатъчно? – попита Лозан.

– Възможно е да знае дори доктрината за оправдание чрез вяра и пак да бъде духовно сляп, – клатеше глава дядо Петко.

Мъжете край него вдигаха рамене в недоумение.

– Не тялото на истината просветлява, а Духът на истината е този, който прави това, – поясни старецът. – Ако сте готови да се покорите на Господ Исус, Той ще освети духа ви. Истината, която сте познали интелектуално, ще стане духовно позната.

– И как ще се разбере това?

– Силата Му ще започне да тече нагоре и навън и ще откриете, че човекът се е променил, – наблегна дядо Петко.

– Променил, ….. външно изглежда същия, – мърмореше под носа си Зарко.

– Когато човек престане да се доверява на собствените си способности, гледайки на тях като доказателство за спасение, а уповава на Божия Дух, той е просветен вътрешно, – каза стареца и млъкна.

Мъжете наведоха глави.

Родителите на Костадин го заведоха на гости при дядо му. Старецът много се зарадва на четиригодишния си внук.

Когато малкият се настани в скута на дядо си, повдигна ръка и започна внимателно да изучава оплешивялата му глава.

Накрая Костадин въздъхна тежко и попита:

– Дядо, какво е станало с косата ти?

– О, – засмя се старецът, – изгубих я преди години.

Малкият свъси вежди и добави:

– Това е много лошо. ….. Май ще трябва да ти дам малко от моите.

Дядото бе очарован от състраданието на внука си. Прегърна малкото телце и силно го притискайки към себе си.

Тези думи на Костадин накараха стареца да се замисли за Божията безкористна и щедра любов.

„Ние грешим и остаряваме, – помисли си възрастния човек, – но нашият Творец остава млад, защото е неопетнен от тлението на греха.
Божията любов е изобилна. Тя не се колебае и не избледнява“.

Старецът отправи поглед към небето и продължи разсъжденията си на глас:

– За това на кръста Той понесе цялата тежест на греха ни, освобождавайки ни от наказанието, което ни се полага.

Внукът му го изгледа изненадано:

– Кой е Той?

И оплешивелият дядо разказа на малкият Костадин разказа за жертвеното агне, Божият Син, Който понесе скърбите и печалта ни.

Как бе наранен поради нашите престъпления, бе бит поради нашите беззакония и понесе наказанието докарващо нашия мир