Вечерта беше учудващо тиха. Времето бе се затоплило и Стефан реши да се поразходи.

В парка младеж и девойка се разделиха доста нервно. Сякаш бяха не приятели, а врагове.

Момичето навело глава продължи с бърза крачка към края на парка.

Младежът бръкна в джобовете си и неспокойно закрачи, като се въртеше в кръг край малкото езерце.

Стефан долови напрегнатият му глас:

– Какво си въобразява Надя? Да, признавам, че е толерантна, но не е достатъчно красива, за да ме съблазни.

„Колко е груб, – помисли си Стефан.- Момичето не изглеждаше никак лошо. Не бе от онези глезли дето сами се натрапват и искат само на тях да им се обръща внимание. Какво не ѝ хареса толкова? А може би очакванията му са били съвсем други?!“

Стефан сериозно се замисли.

– С какво право съдя този млад мъж? – каза си той. – Колко пъти съм допускал същата грешка в реалния свят?

Стефан прекара пръстите си по буйните кичури на косата си и продължи своя монолог:

– Какви приятелства съм пропуснал само, защото не съм искал да се откажа от прибързаната си оценка за хората!

Излизането му от дома и срещата с тези млади хора съвсем не беше случайна.

– Ето сега, когато съм приел Исус за свой Господ и Спасител, – продължи да разсъждава Стефан, – аз се отказах от старата си същност, заради това, което съм в Христос. Вече не съм сам, а част от семейството на тези, които вървят по пътя на безусловната любов.

Стефан искаше да настигне младежът и да му каже:

– Ако знаеш какво е направил Исус за теб, нямаше да съдиш Надя. Дори щеше да искаш другите да те възприемат така, както те вижда Той.

Но младият мъж бе изчезнал в мрака.

– Колко е трудно, – въздъхна Стефан, – да се освободиш от желанието да преценяваш и сравняваш, да се дистанцираш от стремежа си да се чувстваш по-добър от другите……

Стефан спря.

– Бог е излял любовта си в мен, но не да я задържам, а да я споделям с другите.

Звездите трепкаха на тъмния небосвод, а Стефан крачеше бодро към своя дом. Той знаеше какво трябва да направи.

Боби бе убеден, че върши правилните неща. Той раздаваше храна на бездомници в една скоро организирана малка кухня.

Така той се запозна с много от хората, които живееха на улицата, защото те идваха да получат храна всеки ден. Бе запомнил и имената им.

Един ден Боби забеляза, че от известно време Диди я нямаше. Тя бе слаба девойка, с големи сенки под очите.

Той попита останалите:

– Къде е Диди защо не идва вече?

Повечето не знаеха. Дони току що бе дошъл и дочу, че Боби пита за Диди. Тогава той му каза:

– Тя почина от предозиране на хероин.

Боби бе зашеметен.

– Тук стоя всеки ден и раздавам храна и хляб на тези нещастни хора, – каза си той, – но нито веднъж не съм им казвал колко много Бог ги обича.

След като свърши работата си Боби се размисли.

– Какво означава да бъда призван на мисионерското поле? – запита се той. – Само да раздавам храна или дрехи?

От този ден нататък той реши да задоволява не само физическите нужди на бездомните, но да им разказва за истинския хляб на живота.

Бог ни дава божествено назначение за всеки ден от живота ни.

Всеки ден имаме срещи с всякакви хора – на работа, в хранителния магазин или търговския център, в квартала, в училището на детето си, в лекарския кабинет – навсякъде.

Всяка от тези срещи е възможност за нас да помогнем на някого да оправи отношенията си с Бога.

Беше такова време, когато есента бе уморена, а зимата още не искаше да идва.

Николета се бе запознала наскоро с Максим, който я покани на среща.

Младежът я хареса от пръв поглед, а тя с нетърпение очакваше предстоящата среща.

Двамата имаха общи познати, но странно до сега не се бяха срещали.

Максим като кавалер трябваше да почерпи новата си приятелка и той го направи.

Николета бе изненадана от това, което ѝ бе предложено.

„Само хамбургер и вода с лед?! – помисли си с неудоволствие тя. – Изглежда не е много богат и си брои стотинките си“.

Но на глас нищо не каза.

Максим усети реакцията и съответно си помисли:

„До толкова ли е изпаднала, че очаква от мен богато угощение, а може би и шампанско“.

Преди срещата Максим си бе казал:

– Очаквам тази девойка да дойде на срещата ни, за да общуваме, а не да я нахраня богато. Мога да я почерпя само с кафе, но не искам да изглеждам в очите ѝ като скъперник.

Разочарованието на двамата от срещата бе голямо.

Пожелаха си довиждане, но никой от тях нямаше желание за друга среща.

Кой беше виновен за това?

Дали неполучилата обилна храна с шампанско или жадуващия за общение млад мъж.

Съучениците на Марко, често му подхвърляха хапливи реплики свързани с неговия недъг. Това бе невероятно жестоко за него.

Обикновено той не се сърдеше на този, който го обиждаше, а на тези, които се смееха след думите му.

Имаше едно момче, което много го дразнеше и Марко избягваше да го среща, както на път за училището, така и по коридорите.

Казваше се Валери. То беше яко и силно момче, но езикът му бе хаплив и подигравателен.

Един ден Марко не можа да избегне срещата, но вместо да избяга се устреми към Валери. Когато стигна до него спря и попита спокойно:

– Защо правиш това?

– Какво правя? – стреснато извика Валери.

– Защо говориш такива ужасни неща за мен?

– Това обижда ли те?

– Да, – призна Марко, – боли ме като ги чуя.

– Аз само се шегувах, – с наведена глава тихо каза Валери. – Изобщо не съм подозирал как се чувстваш. Извинявай, съвсем не съм искал да те обидя.

Марко усети искреност в тези думи и кротко каза:

– Прощавам ти.

Вероятно Валери очакваше друго, но не и това. Марко го разбра. Той съжалява за това, което му бе причинил.

След този случай не само Валери, но и никой друг в училище не смееше да му се подиграва.

Времето бързо летеше. На Генади Николаевич му предстоеше среща с пастирите в тяхната област. Той с нетърпение очакваше да сподели своя опит и да се поучи от чуждия.

Дойде денят и той секачи на самолета. Мислите му бяха насочени към срещата. Той не обръщаше внимание на нищо около себе си.

Изведнъж Генади долови плач, охкания и стенания.

– Какво става? – попита той човекът на съседната седалка.

Мъжът уплашено и бързо отговори:

– Не чувате ли моторите на самолета. Ще се разбием….

„Аз съм християнин, – помисли си Генади, – нищо лошо няма да ми се случи. Бог ще се погрижи за мен“.

Изведнъж Николаевич чу :

– А останалите? Ако самолета се разбие, те къде ще отидат?

Генади се огледа. Наоколо цареше смут и страх.

Той се изправи и извика високо:

– Хора ние можем да се разбием, но това може и да не се случи ….

– Ох, какво да правим? – множество гласове откликнаха в хор.

– Покайте се……

И Генади ги поведе в молитва.

Лицата на хората се разведриха. Започнаха да се усмихват.

Самолетът благополучно се приземи със 247 новоповярвали, отдали живота си на Христос.