Posts Tagged ‘спомен’

Благодари преди да заспиш

сряда, януари 13th, 2021

Нощта отдавна бе притихнала над земята. Гаснеха и последните светлини в прозорците. Студът намерил терен да се развихри, скова всичко и дъждът се превърна в сняг.

Методи лежеше в леглото, но не можеше да заспи. Спомените го връхлитаха един след друг.

Чу баща си как го съветваше:

– Преди да си легнеш благодари.

– За какво да благодаря, в последно време само неприятности, загуби и злополуки? – възпротиви се Методи.

Той чу отново спокойния глас на баща си:

– Благодари, че имаш дом, какво да ядеш, къде да легнеш, че имаш приятел …..

– Какво толкова, това на всеки се полага, – възрази Методи.

Неумолимият глас от спомените продължи:

– Благодари, че виждаш светлината, защото много са лишени от зрение и не я виждат. Благодарен бъди, че чуваш, за това са необходими здрави уши. Имаш два крака, с които ходиш, където искаш, но много са приковани към инвалидния стол или безжизнено лежат в кревата, вперили поглед в тавана.

– Животът е пълна бъркотия и не всичко става както го желая …… , – недоволството на Методи се превърна в мърморене.

– Спри и оцени това, което е сега и тук. И преди да затвориш очи и да потънеш в царството на сънищата кажи: „Благодаря ти , Боже!“

– Да, прав си. Всичко идва от Него, – тихо прошепна Методи. – Благодаря ти Господи!

Утешителните думи

четвъртък, април 2nd, 2020

Нина бе едва четири годишна, но усърдно опознаваше света. Тя непрекъснато се въртеше край баба си Недялка и слушаше безкрайните и истории, далечни спомени от миналото.

Това и бе останало само на старицата. Загубила зрението си преди две години, нищо друго не можеше да прави, освен да разказва на внучката си.

Нина награбила по две три кукли, коя за косата, коя за краката, сядаше до баба си у слушаше.

Малкото дете често чуваше тежките въздишки на баба си и за това все я питаше:

– Бабо, лошо ли ти е? Да ти донеса вода?

Бабата тихо с дрезгавия глас отговаряше:

– Нищо не ми трябва, чедо.

Но веднъж както се бе умислила, от устата на Недялка се отрони с въздишка следното:

– Лошо, много лошо.

– Какво е лошо, бабо? – попита Нина.

– Скоро ще умра ….

– И какво от това? – малкото дете протегна любопитно врътлето към баба си.

– Не ми се иска, – отговори с въздишка бабата.

Нина се засмя:

– Нищо, бабо.

– Как така нищо? – недоумяваше старата жена.

– Нали Христос е възкръснал? – попита Нина.

– Да, възкръснал е, – потвърди Недялка.

– Тогава и ти ще възкръснеш, – уверено каза Нина.

– А, добре … – съгласи се възрастната жена, удовлетворена от отговора на малката.

Недялка бе на 92 години и скоро почина, но без страх във сърцето. Христос възкръсна, от което следваше, че и нея я чака същото.

Пътят към прошката

сряда, ноември 13th, 2019

indexПепо пак се бе начумерил. Крачеше нервно из стаята и подритваше ожесточено всичко, което му се изпречеше на пътя.

– Как можа? Знае ли той с кого си има работа? – думите му клокочеха като събуден вулкан.

Той не веднъж бе чувал от родителите и баба си:

– Негодуванието е отвратително и подло удовлетворение на душата. Горчивината активно го използва.

– Отмъщението има чудовищен апетит, за това се пази по-далече от него!

В Пепо всичко кипеше. Той размаха ръце и през зъби заскърца ядно:

– Един начин на отмъщение никога не е достатъчен. Ще си го получи. Друг път сериозно ще си помисли, когато реши да се заяжда с мен.

Обидите го спускаха надолу по една низходяща спирала.

Някои хора възприемат пътя към прощението неправилно. Те смятат, че той трябва да бъде невероятно приятен, не изискващо нищо от нас.

Нека бъдем реалисти.

Прошката не прощава престъплението. Тя не е съжаление за нарушението или желание да го игнорираме и подтиснем.

Прошката не води обезателно до помирение. Изразът: “ Прости и забрави!“ е един непостижим стандарт.

Болезнените спомени не приличат на стари дрехи, които просто трябва да съблечем и махнем.

Прошката е акт на промяна в отношението ни към нарушителя. В случая имаме движение от желание да навредим, до откритост и постигане на мир.

Стъпката към прошката е решаваща за нашето щастие.

Живата Вода

вторник, октомври 29th, 2019

images1Дългоочакваният дъжд леко почукваше върху стъклото на прозореца. Рая се бе заслушала в удивителния звук на падащите капки. Те оформяха нежна и вълнуваща мелодия.

– Не мога да видя дъжда, – каза си тя, – защото е много рано, а вън все още е тъмно, но хубавото е, че най-сетне заваля.

Неусетно мислите я отведоха към Живата Вода.

– Каква огромна разлика има между дъжда и Живата Вода, – възкликна Рая.

И тя си представи, как дъждът се излива непрекъснато в продължение на много дни.

– Оу, – изненадано ахна Рая, – ако продължава така, ниско разположените райони ще се наводнят. Дъждът ще бъде твърде много, но не и Исус за нас. Можем да се уморим и преситим от дъжда, но това не може да стане, когато сме в присъствието на Спасителя.

Рая се върна назад в спомените си, когато шофираше колата си в една неочаквана буря. Вятърът блъскаше големи водни струи в предното стъкло и нищо не се виждаше напред.

– Дъждът може да направи пътя ни труден за движение, – отбеляза Рая, – но Исус ни помага да се придвижваме успешно в живота. Изливащите се потоци от небето могат да ни попречат да правим това, което искаме, но Исус ни помага, особено в неща, които Той иска да направим.

До скоро бе суша. Тревата пожълтя. Земята бе станала суха. Бяха пресъхнали кладенците. Реката бе намалила руслото си. Всичко плачеше за влага.

– Когато не прекарваме достатъчно време с Исус, – подчерта Рая, – страдаме от духовна суша. Необходимо е дъждът да бъде в точното количество, нито твърде много, нито твърде малко, за да се напои земята изобилно. В Исус се намира мярката за това точно количество, което е от полза за нашите души. И колкото повече пием от Живата Вода, която Той ни предлага и дава, толкова повече ще искаме от нея.

Дъждът продължаваше да се излива още по-силно навън, но мислите на Рая бяха насочени другаде.

Тя стана от леглото, падна на колене и започна да се моли:

– Господи, нека дъждът на Светият Дух работи върху нас. Нека ни изпълва с още повече любов, така че преливайки от нас, тя да залее онези, които още не познават Живата Вода …..

Силата на насърчението

сряда, август 7th, 2019

unnamedПървите лъчи на слънцето проникнаха през прозореца и огряха стаята. Румен стоеше пред статива неподвижно. Не бе заспал, просто се бе върнал в спомените си назад, когато беше още дете.

Любовта на родителите, сестра му и старата му баба го правеше неуязвим към неприятностите. Те бяха до него. Насърчаваха го и го подкрепяха.

Кога за първи път е хванал молив Румен не помнеше, но лесно му се отдаваше да отрази това, което вижда пред очите си и то доста реалистично.

Веднъж реши да нарисува сестра си Соня. Но колкото и да се стараеше нещо все не достигаше на образа ѝ.

Тогава подпрял с длани главата си, мрачно гледаше към жалкото си произведение, а толкова искаше да зарадва сестра си. След два дена тя имаше рожден ден.

Тогава чу зад гърба си ласкавия глас на майка си:

– О, това е Соня! – и тя нежно го целуна по главата.

Това окрили малкия художник.

– Ето тази целувка тогава, ме направи известен художник, – усмихна се Румен.

Не си мислете, че насърчението е да кажеш нещо добро за някого. Но ако сме сигурни, че това е пътят му, трябва да признаем неподозираната сила, която се таи в този човек.

Нека да благодарим на Бога за моментите, в които получаваме подкрепа и насърчение и се стремим да го предадем на другите.