– Симеон Петров, чух, че ходите на църква?
– Да, ходя.
– На кого се молите там?
– На Отец, Сина и Святият Дух.
– На друг?
– Исус Христос.
– И още на кого?
– На Отец в името на Исус.
– Ясно, сектант.

Един ден на Цоко се обади синът му Велко:

– Тези дни ще мина през село. Какво ще кажеш да излезем някъде заедно.

Жената на Цоко отдавна бе починала, а децата му се разпиляха в големите градове. Дъщеря му се омъжи във Варна, а синът му замина за Пловдив.

Старецът са радост прие поканата, защото синът му постоянно пътуваше, често отсъстваше от страната и отдавна не го бе виждал.

Когато двамата се събраха отидоха в местния ресторант, където предлагаха чудни деликатеси. С тях привличаха хора, които им гостуваха от много далече.

Баща и син имаха много неща, които трябваше да споделят един с друг. Не можаха да се разделят в близките 3-4 часа.

Накрая Велко плати сметката, а на изненадания си баща каза:

– Дай тези пари на някой, който наистина се нуждае от тях.

И Цоко прибра парите, които бе приготвил за обяда.

След като се разделиха, старецът тръгна към градинката в центъра на селото. Там чу зад гърба си слаб глас:

– Извинете. Днес загубих портфейла си и сега няма с какво да платя в хотела, където съм отседнал. Можете ли да ми помогнете?

Цоко почувства, че трябва да помогне на този младеж. Извади парите, които бе предвидил за обяда и ги подаде на младежа. След това добави:

– Ще се моля за вас.

– Много ви благодаря, – в очите на младия човек се появиха сълзи.

„Явно Бог иска да споделяме неговата любов и милост на всяко място, – каза си Цоко. – Господ винаги е готов да ни помогне, независимо в какво положение сме. Така и аз трябва да бъда готов, да помагам на хората, които имат нужда“.

Млада жена се бе привила не толкова от болка, колкото от загубата, която бе претърпяла.

– Защо, – плачеше Радка в прегръдките на мъжа си, – едно толкова щастливо събитие в живота ни се превърна в трагедия?

Тя цяло денонощие бе под надзора на лекарите.  Медицинският екип бе под напрежения. Положиха всички усилия, но бебето почина.

Болничната стая изведнъж охладня. Чуваха се изплашените гласове на медицинските сестри.

Лекарят се надвеси над нея. Погледът му бе изпълнен със съчувствие. Той бавно и много ясно каза:

– Съжалявам, синът ви не можа да се пребори.

– Не мога да приема всичко това, – хлипаше Радка. – Умът ми не го побира. Как ще преодолея тази болка и мъка. Къде сбърках? Как Бог можа да допусне такова нещо?

Скръбта бе изпълнила душата ѝ.

Тя напусна болницата и се прибра в къщи, но нямаше мир в душата си.

По-късно, когато чуеше, че се е родило дете на техни приятели, Радка не се радваше, а плачеше. Минеше ли край детски магазин, гледаше с тъга и болка изложените дрешки, играчки и детски принадлежности. Малките деца вечно ѝ напомняха за най-мрачния ден в живота ѝ.

Приятели я посещаваха и търсеха начин да я изтръгнат от това ѝ състояние.

Радка намираше утеха единствено в молитвата и когато четеше Библията. Божията любов я обгръщаше всеки ден отново и отново. Веднъж Божията милост ѝ вдъхна надежда. И тя възкликна:

– Спомените от онази злополучна нощ още предизвикват сълзи, но Бог е промислил нещо добро за мен и аз ще имам дете …. Господи благодаря Ти, че ме избави от тъгата ми. Помогни ми още по-ясно да виждам светлината Ти и никога да не забравям, че ме обичаш…..

Влиза жена в църквата и се кръсти три пъти.

– Аз не ходя често на църква, но трябва да се помоля за сина си, за да може да изкара изпита си. На кого да се помоля?

– На Бога, – отговори ѝ свещеника.

– Какъв Бог? На коя икона трябва да поставя свещ?

Пасторът на месната църква срещнал най-големият лентяй и постоянен посетител на всички кръчми в областта.

За изненада на минувачите той топло стиснал ръката му и казал:

– Много се радвам, сине мой, че ти най-сетне стъпи в правия път! Ако знаеш какво голямо удовлетворение изпитах, когато вчера те видях  в църквата.

Пияницата бил не по-малко изненадан от останалите хора:

– А, значи там ме е занесло вчера …, – казал той, идвайки на себе си.