На брега на морето Петрови имаха малка, но уютна вила. Това лято поканиха баба Магда да бъде с тях край морето И тя се съгласи.

Възрастната жена рядко се виждаше със сина си, снаха си и малката си внучка Соня. А сега щеше да прекара една седмица с тях край морето.

След няколко дни четиримата заминаха.

Баба Магда седеше на верандата и плетеше чорап. От време на време вдигаше очи и следеше какво прави Соня.

Малкото момиченце си играеше на пясъка край морето. Строеше замъци и ги украсяваше с черупки от миди и охлюви.

Изведнъж голяма вълна се насочи бързо към брега. Тя удари детето, а морето го повлече навътре.

Баба Магда бе набожна жена. В уплахата си тя извика:

– Господи, моля Те, спаси внучката ми! Смили се над нея …….

Морето сякаш чу този зов за помощ и със следващата вълна върна Соня на брега.

Възрастната жена притича, прегърна Соня, а след това започна старателно да оглежда внучката си.

– Краката и ръцете са на мястото си. Жива е. Само малко се е поуплашила.

Баба Магда въздъхна облекчено.

Подухна лек ветрец и старицата попипа главата си.

– Боже, къде ми е шапката? – едва не проплака тя.

В залисията си тя не бе усетила, как вятърът грабна шапката ѝ и я запокити насред морето.

Елена стоеше мълчаливо. Тя бе отчаяна в болничната стая. От време на време поставяше ръка на гърдите на малкия си син, за да провери дали още диша.

Дишането му бе плашещо плитко. Кожата му бе синкава. Детето беше в безсъзнание. Дрехите му бяха попили кръвта му. Миризмата бе непоносима, но болката на Елена я правеше безчувствена.

Лекарите се готвеха да оперират малкото момче. Елена прегърна сина си, преди да им го предаде.

Изведнъж цялата история случила се на Голгота едновременно я смачка и освободи. Тя осъзна по-ясно фактите за страданието и смъртта на Исус на кръста.

– Колко голяма е била любовта на Отца към нас, – прошепна тихо Елена, – че позволи на любимия Си Единствен Син да изтърпи такова незаслужено страдание. Да пролее Невинната Си кръв, за да покрие мръсотията и срама ни, и да ни приближи до Себе Си.

Синът на Елена оцеля след операцията, но случая ѝ разкри една неподозирана реалността:

– Колко често забравяме, че Бог с любов и доброволно предложи Своя Син да понесе наказанието за нашите грехове, – очите на младата майка се насълзиха. – Бе пролята невинна кръв…… Исус умря вместо мен.

Голяма част от болката ни се явява като последица от греховете ни и неправилните избори, които правим.

Но Бог, в Своята безкрайна милост и състрадание към нас, ни избави от нашето самоосъждане и ни предлага вечен живот.

Петър Иванов беше повече от петдесет години редактор. Той гледаше написаното да бъде изпипано добре. Не допускаше компромиси.

Неговата страст бе не само да открива грешките, а да подобрява фразите относно яснотата, логиката, последователността и граматиката.

Веднъж големият му син Данаил го попита:

– Всички поправят текстовете с червен химикал, а ти със зелен. Защо го правиш? Искаш да изглеждаш по-различен от другите ли?

– Зеленият цвят е „по-приятелски“ настроен, – усмихна се Петър. – Червените дири дразнят всеки начинаещ или неуверен писател.

Целта на старият редактор бе нежно да посочи правилните съчетания от думи и да насочи човека в правилната посока.

Исус поправяше хората с любов. Когато се сблъска с лицемерието на фарисеите, Той ги изобличи остро, но това бе в тяхна полза, ако можеха да го осъзнаят навреме.

Решението за промяна на никого не се харесва. Заради гордост трудно приемаме критиката с радост и благодарност.

Божието поправление с любов ни помага да се променим и да Го следваме.

Нека приемаме от Бога възможността да се поправим, за да растем в мъдрост и разбиране на нещата.

Живеем в тежки времена. В домовете си се чувстваме като в затвор. Ограниченията ни правят уязвими към страха, депресията и неусетно се отчуждаваме един от друг.

Но има хора, които въпреки забраните се чувстват свободни. Дядо Тихомир и чичо Павел, както го наричаха в махалата, бяха от тези люде.

В днешния слънчев ден седяха на припек и разговаряха.

– Злото никога не се отказва, – повдигна вежди старецът. – То отчаяно води борба до край.

– Нищо не се добива чрез пирове и увеселения или приказки и възгласи, – подметна Павел, – а само в изпитания и духовни битки.

– Свобода дадена ни от Спасителя ни освобождава от всяко подтисничество и робство, – отбеляза дядо Тихомир.

– Тя ни е дадена чрез кръвта пролята на кръста от Божия син, – отбеляза Павел.

– Няма да поставим в бяг царя на злото с любезни фрази, – усмихна се Тихомир. – Той не се отказва лесно.

– Успехите ни в борбата срещу него, – повдигна показалеца си нагоре Павел, – се записват със сълзи и жертви.

– Това е, – натърти старецът, – призовани сме да водим една трудна и постоянна битка.

– Не сме родени за да живеем меки постели и на безопасни места…

– Трябва да добием сила от Бога, – поклати глава дядо Тихомир, – за да се изправим срещу стихиите и тайфуните в живот си.

– Творецът ни е дал всичко необходимо, – отбеляза убедено Павел, – трябва само да Го следваме.

Приятелите на Павел Третяков го наричаха „архимандрита“. Причината за този прякор бе интересна. Павел избягваше да се среща с жени по всякакъв възможен начин и дори не мислеше да създаде свое собствено семейство.

Майка му бе напълно доволна от това, защото цялата любов на сина ѝ принадлежеше.

Съвсем неочаквано в Италия Павел видя Вера Мамонтова в една от пиесите, в която играеше и се влюби в нея. Двамата се запознаха.

В Москва Павел започна редовно да посещава къщата на Вера.

Две години Третяков не смееше да обясни чувствата си към Вера, но почти всяка вечер прекарваше у Мамонтови.

Всички в този дом очакваха с нетърпение по-решителни действия от страна на Павел.

Една вечер Третяков се обърна към възлюбената си:

– Госпожице, ще ви задам един въпрос, на който трябва ми да отговорите откровено – и моментално Павел се изчерви.

Лицето на Вера също се обагри в червено.

Всички наоколо тръпнеха от очакване. Някой съвсем тихо, едва чуто каза:

– Най-после.

Павел погледна Вера смутено, след което бавно и притеснено попита:

– Искате ли да живеете с майка ми или би било по-приятно за вас да живеем сами?

Наоколо леко се усмихнаха. Очакваха обяснение, но то излезе някак по-различно.

– Е, по-добре така, – казаха си те, – отколкото нищо.

Не след дълго бе извършено бракосъчетанието. Вера избра да живее в жилище отделно от майката на Павел, която бе настанена в друг дом. Като добросъвестен син Третяков посещаваше майка си всеки ден, но не вечер, а сутрин.

Трябва да се отбележи, че Павел имаше невероятен късмет с избраницата си. Вера прие увлечението на мъжа си по живописта, предаността му към галерията и неприязънта му към светските събития.

На двамата им се родиха шест прекрасни деца.

След години, когато Вера се парализира Павел призна:

– През целия си живот не можех да реша кое е по-скъпо за мен – галерията или тя. Сега виждам, че тя ми е по-скъпа.

През декември 1898 г. Павел Третяков почина, няколко месеца по-късно Вера го последва.