Джон Стайнбек .е носител на Нобелова награда през 1958 г. Той е автор на книгите: „На изток от Рая“, „Гроздовете на гнева“ и „За мишките и хората“

В едно от писмата си той отговаря на сина си, които е признал, че е лудо влюбен в Сюзън. Писмото на бащата е пълно с любов, мъдрост, нежност и оптимизъм. А ето какво гласи и самото писмо:

Ню Йорк

10 ноември ..1958г.

Скъпи Том,

Ние получихме твоето писмо тази сутрин. Ще кажа какво мисля по въпроса, а след това Елейн (майката на Том) ще напише нейната гледна точка.

Първо, ако си се влюбил, това е добре, това е най-доброто, което може да се случи на всеки. Не позволявай на никой това чувство да го направи малко и незначително.

Второ има няколко вида любов. Една от тях е егоистичната, съпроводена с с жестоко и алчно чувство. Такава любов подчертава собствената си важност. Това е уродлива и дефектна любов.

Другият вид любов ти помага да откриеш в себе си най-доброто – доброта, внимание, уважение. Уважение не като маниери и поведение, а много повече, да признаеш другият за уникален и ценен.

Първият вид любов може да те направи болен, малък и слаб, а втората може да освободи в теб сила, мъжество, доброта и даже мъдрост, за чието съществуване вътре в теб не си знаел.

Ти казваш, че това не е кучешка любов. Ако чувствата ти са дълбоки, наистина не е такава..

Мисля, че ме питаш за това, което чувстваш. Ти сам знаеш, че това е много по-добро, от всичко друго. Искаш да ти помогна да разбереш, какво да правиш по-нататък и ето какво мога да ти кажа.

Усети блаженството, радостта и благодари.

Обект на твоята любов е най-добрата и най-красивата. Постарай се да бъдеш достоен за нея.

Това, че обичаш някого, не е толкова страшно, че да не можеш да говориш за него. Но трябва да разбереш, че някои хора са много стеснителни и с това човек трябва да се съобразява.

Момичето знае или усеща, това което чувстваш към него, но то иска да го чуе от теб.

В случай,. че това чувство остане без отговор по една или друга причина, това не го прави по-малко ценно или добро.

И накрая, разбирам, че ти усещаш, че те обичат и аз много се радвам, че си влюбен.

Ще се радваме да се срещнем със Сюзън и с удоволствие ще е приемем. Елейн ще се погрижи за всичко, това е в кръвта й. Тя също знае много за любовта и може би, тя ще ти помогне повече, отколкото аз.

И не се страхувай, че ще я изгубиш. Ако това е правилно, то ще стане. Главното е да не се бърза.. Нищо добро няма да изчезне.

С любов,

Па

Във Великобритания девет годишно момче страдащо от аутизъм, трябвало да хване волана и да управлява кола, когато майка му, която карала автомобила, загубила съзнание. Това бил Джонатан Андерсън, който е бил с диагноза синдром на Аспергер.

Момчето не е имало друг избор, освен да поеме управлението на колата, която се движел със скорост от 70 км/час. Детето успяло да спре кола, като включило ръчната спирачка.

Инцидентът е станал, когато майката на Джонатан го е карала на училище. Момчето е признало, че се е било много уплашено, когато майка му припаднала, защото той никога не се е опитал да шофира.

Майката на момчето е споделила, че синът й още от малък се интересувал от различни технически приспособления и устройства..

В навечерието на Нова година учителката помоли третокласниците да напишат какво биха искали Дядо Мраз да им подари. Когато учителката се прибра в къщи, седна да провери писмените работи на децата. Една от тях много я разстрои. Тя няколко пъти прочете писмото. Не не търсеше грешки. Сега за нея те нямаха никакво значение. В стаята влезе мъжът й.
– Какво се е случило, скъпа, та си така разтревожена?
– Ето, прочети, моля – и тя подаде на съпруга си тетрадката.
„Дядо Мраз, не искам много от теб. Миля те да ме превърнеш в телевизор. Много ми се иска родителите ми да се събират вечер пред мен и да ме слушат без да ме прекъсват. Когато татко се върне от работа, да ме попита какво ново е станало в живота. А на мама, когато й е тъжно, да идва при мен. Искам да ми се радват, както на новия телевизор, който заема цяла стена у дома. Е, мога да се поотместя, за да има място и за една малка елхичка. Искам известно време да поживея като телевизор.“
– Бедното дете….нима има такива родители? – възмути се мъжът на учителката.
Жената вдигнала глава ипогледна мъжа си с очи пълни със сълзи:
– Скъпи, това е написал нашия син….

Синът на началника на пощата и още едно момче от другия край на селото бяха добри приятели.
Реката бе замръзнала и една нощ двамата тръгнаха да се пързалят с кънки, разбира се без разрешение. Какъв смисъл има да ходиш да се пързаляш нощем, освен ако това ти е забранено? Какво удоволствие е да се пуснеш по леда посред нощ, ако са те пуснали с готовност?
Към полунощ, когато бяха изминали повече от половината път към отсрещния бряг, чуха зад себе си страхотен грохот, трясък и пукот. Веднага се досетиха какво означава това. Реката чупеше ледените си окови.
Тръгнаха обратно, уплашени до смърт. Когато луната се показа между облаците виждаха къде е лед и къде вода. Летяхме с пълна скорост. Скриеше ли се, чаках, Намерехме ли някъде здрав леден провлак, пак тръгваха, а стигнехме ли до вода, отново спираха и чакаха някой голям плаващ леден блок да им послужи за мост.
Цял час им отне обратният път. Разстоянието изминаха със свити от страх сърца. Най-после наближиха съвсем брега. Спряха се отново. Пред тях отново имаше вода и трябваше да чакат някой леден блок.
Навред около тях плуваха парчета лед, удряха се едно в друго, струпваха се на планини покрай брега и всеки миг опасността растеше. Вече нямаха търпение да стъпят час по-скоро на здрава земя, затова избързаха и започнаха да подскачат от блок на блок.
Но синът на началника на пощата не успя да издебне добре един от тези блокове и цопна във водата. Банята си беше баня,….а брегът бе толкова близо. След един-два маха цопналия стъпи на дъното и се измъкна навън. Малко след него на брега стъпих и другия, цял и невредим.
Те бяха толкова запотени, че тази ледена баня се оказа фатална за „гмурналия“ се в ледената вода. Той легна на легло …. заредиха се едни болести… Като капак на всичко накрая го хвана и скарлатина, от която оглуша напълно.
След година-две загуби и говора си. Няколко години по-късно се научи отново да говори, но някак особено. Човек не винаги можеше да разбере какво се опитва да му каже. Понеже не можеше да се чува, не можеше да контролира гласа си. Понякога уж ти говори тихо, а можеш да го чуеш чак в другия край на селото.

Колумбийският наркобарон Пабло Ескобар , когато бил на върха на своята кариера през 1989 г. имал състояние възлизащо на 25 милиарда долара.
Неговия син разказва интересна история за времето, когато бил подгонен от властите.
Ескобар се укривал тогава в планините. В себе си имал налични 2 милиона долара. Буквално той ги изгорил всичките, за да сгрее замръзналата си дъщеря и да приготви храна.

Явно, макар да е притежавал милиони долари, сърцето му не е било покварено от парите, щом е можел да ги жертва за детето си.