Няколко души от квартала негодуваха:

– Това направо си е терор!

– Постъпката им хвърля сянка на квартала.

Загрижена жена облечена като вещица добави:

– Разбирам. Хората обичат да са страшни и провокативни на Хелоуин, но това е малко. Никой не иска да види това, когато минава през квартала. ….. Това е смущаващо.

Недоволните взеха пак думата:

– Само преди един месец се преместиха в квартала ни и какво правят днес?

Набеденото семейство бе объркано от силната реакция при появата им.

– Това не са костюми, – каза главата на семейството. – Ние сме едно нормално семейство. Дори не празнуваме Хелоуин.

– Не, вие трябва да се облечете в костюми, които да всяват ужас в околните, – настояваха хората от квартала.

Семейството не се подчини, дори до по-разгорещените обвинители стигнаха обезпокоителни съобщение:

– Те са се облекли в църковни дрехи и се качват в един миниван.

Протестите против новите заселници продължиха докато трая празникът, след което всичко утихна, сякаш нищо не е било.

Недко седна до дядо си и попита:

– Какво иска Бог от нас? Какво очаква Той от нас?

Старецът само се усмихна, а Недко продължи:

– Някои казват, че това е неразбираемо. Наистина ли е така?

– Когато пораснеш, – започна дядото, – ти ще се ожениш. Ще имаш семейство. Какво би искал от децата си?

– Бих искал да живеят мирно и да се отнасят приятелски със всички членове на семейството. Да си помагат. И така да учат и техните деца.

– Това е добро, но какво е още необходимо, за да не отлетят децата ти всяко в своята посока? Кое тогава ще бъде най-важното? – попита старецът.

След като помисли известно време, Недко отговори:

– Да се обичаме взаимно. И тази любов ще обедини семейството ни още по-силно.

– Така е, – съгласи се дядото. – А сега на въпросът ти, който постави в началото …

– Разбрах, – Недко прекъсна старецът, – сам си отговорих на въпроса.

Двете близначки Ева и Мириам бяха набутани в една кола и ги изпратиха в Аушвиц. Двете момичета повече не видяха семейството си, защото то бе откарано в друг лагер.

Близначките още първия ден попаднаха в лапите на д-р Менгеле, известен като „Ангелът на смъртта“. Въпреки всичко те оцеляха.

Години по-късно Ева получи писмо, в което се казваше:

„Аз съм внук на д-р Менгеле. Отвратен съм от действията на дядо ми. ….. Бихте ли ме приели за свой внук?“

Двамата се срещнаха.

Ева се съгласи да ѝ стане внук.

След няколко дни „новата баба“ сподели с близначката си случилото се и ѝ каза:

– Гордея се, че съм му баба. Обичам го. Обожавам го. Той имаше нужда от семейна любов, която никога не е получавал.

– Да, но той е скъсал всяка връзка със семейството си …, – възрази Мириам.

– Вярвам, – заяви твърдо Ева, – че един ден ще намери сили да им прости, както и аз съм го направила.

Валери току що пристигна в селото и започна да подрежда нещата си.

Дотичаха селските деца и започнаха да го разпитват за вещите му.

Той започна да не отговаря всеки път, но това не помогна.

– Какво да ги правя? – запита се Валери. – Да млъкна нацяло е глупаво, но да обслужвам скуката на тези безделници също не е добро.

Изведнъж го осени гениална идея и той се обърна към децата:

– Моите отговори не са безплатни …

– Колко струват? – бързо го прекъсна едно дребно хлапе.

– За всеки отговор петнадесет клякания.

– Какво е това? – попита тъмнокос малко по-едър от другите момчета.

– Ето така, – показа Валери и приклекна няколко пъти.

Веднага последва въпрос:

– Колата ви с какво гориво работи?

Детето приклекна искания брой пъти, Валери му се усмихна и отговори:

– Браво, сега мога да ти кажа. Колата работи на дизелово гориво. Друго да питате?

Внезапно въпросите секнаха.

Детското любопитство е голямо, то е показател за здравето и жизнеността на детето. То трябва да се развива това, но е необходимо да се работи в правилната посока и да няма негативни последици.

Използвайки любопитството си, детето привлича постоянно внимание към себе си. То насочва всички към себе си, отвлича възрастни от собствените им дела и се превръща в център на семейството.

Ако децата задават въпроси, възрастния решава дали да отговори или да се пошегува, но ако продължават да досаждат, трябва да се определи цена за всеки отговор, както бе направено в случая.

Не е ли страхотно, поне имаха малко упражнения?!

Вики с нетърпение очакваше първата си рожба, но претърпя спонтанен аборт.

Тя бе купувала с толкова любов и нежност всичко за бъдещото си дете, че сега гледайки на всичко това ѝ се искаше да вика, да плаче и ридае.

Изведнъж тя се сети за многодетното семейство на Петър и Мария. Скоро се бяха сдобили с ново чедо.

– Ще им подаря всичко, – каза си Вики, – поне тяхното малко бебе да се почувства в по-добри условия.

Мария и Петър бяха много благодарни за този неочакван дар.

Когато разбраха, за болката на Вики, те решиха да я зарадват.

Петър бе дърводелец и то доста добър.

Мария предложи:

– Защо не направиш от детското легло, което Вики ни подари, удобен стол за нея.

Седмица по-късно Петър ѝ връчи подаръка.

Вики просълзена каза:

– Има добри хора …

И се разрида.

– И ти се една от тях, – добави Мария.

Двете се прегърнаха и Вики се усмихна. Това скоро не ѝ се бе случвало.

Бог чрез нас може да трансформира скръбта на някой друг в радост. Той чрез действията ни разкрива добротата и съпричастността Си в болката на пострадалия.