Двама приятели се връщали през нощта от селото в града. По пътя ги нападнали крадци.
Приятелите хукнали. Прескочили една ограда и стигнали до гробищата. Бързо се скрили зад паметниците на гробовете.
Крадците дошли до гробищата, осветявали пространството с фенерчета, но не смеели да навлязат навътре. Съвещавали се известно време, а след това си тръгнали.
Двамата приятели дълго стояли в мрака и мълчали. По едно време единият се размърдал:
– Виж, тук е твърде страшно. Може би е време да се махаме от тук? Навярно са си отишли.
– Не се страхувай от мъртвите, – казал другият. – С тези, които живеем е далеч по-страшно.

То беше малко и игриво горско поточе. Заливаше заоблилите се камъни, а тревите и цветята накланяха глава, за да се освежат и да му се порадват. Бълбукаше незабележимо в гората и само птичата песен му пригласяше. Неговото начало бе закътано в горската шума, под сенките на старите буки.

От там мина турист и забеляза нежната като сълза, бистра вода в изворчето. Поразчисти около него, обиколи го с камъчета, които намери наоколо, а когато слезе в село разказа на хората за него.

Любопитните поеха веднага към гората и бързо го намериха. А то с веселото си ромолене радостно ги посрещна. Който опитваше водата му цъкаше с език и оставаше удивен от вкуса ѝ.

Веднъж малко момиченце се бе търкулнало в изворчето. То се бе подхлъзнало от острия камък, който се вижда още от началото на гората. Краката, ръцете и лицето на детето бяха издрани от храстите и шубраците по нанадолнището, но когато наранените места се навлажниха в изворчето, болката изчезна. А на другия ден и белег не остана от тях.мъже, трактор, камион, работници, Така из селото се разчу, че водата на изворчето е целебна. Заточиха се хора от къде ли не, само и само да опитат лековитата вода. Дали защото бяха искали да оздравеят или бяха повярвали в целебните свойства на водата, но всеки докоснал се до нея, ако не окончателно изцерение получаваше облекчение на състоянието си.

Трима предприемчиви мъже в селото решиха да отведат водите до селото и да направят лечебница. Речено сторено. Загърмяха трактори и камиони по нанагонището. Работници тичаха нагоре, размахваха ръце и обяснява нещо един на друг, но човек като ги гледаше от далече имаше чувството, че изобщо не се вслушват в това, което им казват другите.

Дядо Сотир клатеше недоволно глава и казваше:

– Не е на добро това. Ще съсипят изворчето ни. Хукнали след печалбата, а не осъзнават, че с тези машини разрушават гората и всичко в нея. Ще затрият изворчето, няма да го видим вече.

Големи циментови тръби, бяха сложени в дълбоко прокопани канали. Новата лечебница се белееше насред площада. Оставаше съвсем малко още да се направи. Да пуснат водите на изворчето към селото.

Група от яки мъже със запретнати ръкави и придружаващите ги официално облечени в костюми хора от градаската управа наобиколиха изворчето. Дълго време спореха и се съвещаваха нещо.

После дойде една машина, кофата и захапа с зъбите си дъното на изворчето. То усети болка, светлината край него помръкна и го обгърна тъмнина.

Накой от работниците извика:

– Вижте, водата изчезна! Погледнете, земята, която загребва багера, дори не е кална.

Всички се стъписаха. Огледаха  наоколо и се смаяха, сякаш там никога не е имало вода. После махнаха с ръка и всеки пое нанякъде.

Тръбите, траповете и лечебницата останаха като надгробен камък на изчезналото изворче. Птиците замлъкнаха в гората, а усмивката изчезна от лицата на хората. Някаква вялост и нежелание за живот се настани в селото.

Най-старата жена на селото започна да нарежда с висок глас:

– Парите и жаждата за богатство съсипа  всичко. С мръсните си сметки и интриги съсипаха малкото ни изворче. Няма ли съд да такива търгаши?!

Хората навеждаха примирено глава, мъката стягаше като с обръч сърцата им. Болката по загубеното изворче растеше и не им даваше мира.

Работният ден беше свършил. Жените свършили с едно друго в къщите се хукваха към пейката, както някои подигравателно я наричаха „клюкарката“, защото на нея жените споделяха това, което са видели и чули през деня.

Обикновено мъжете отсядаха на чашка в местната кръчма. Мрачни, небръснати, с мътен поглед вперен в чашата, мъчеха да удавят в алкохола болката и мъката си.

Това е ежедневието на повечето села днес.

Та да се върнем на „клюкарката“.  Тук жените споделяха и търсена утеха една от друга. Те не просто „обменяха новини“, а търсеха отговори на въпроси, които ги измъчваха и притискаха в ежедневието.

Дечка беше едра жена, вечно усмихната. Тя не можеше да се удържи на едно място и винаги започваше първа:

– Чухте ли за Мичето? Мъжът ѝ нещо се скарал със сина им, а дъртият да вземе ножа и да го убие. Младо момче, още на живота не се е порадвало. Ами тя, вие и стене, но седи при Рангел. Бог да го убие!

– Какво да прави, къде да отиде? – каза примирено Гаца и въздъхна дълбоко.

Петрана бе буйна, не прощаваше на никой, каквото бе ѝ на сърцето, това ѝ беше и на устата.

– Що не земе Бог да ги затрие такива? А кара слабите и немощните да страдат. Виж Рангел, мъж като върлина, но като се напие, всички са му криви. Сигурно си е попийнал яко, щом е заклал момчето.

Жените на пейката се умълчаха, всяка от тях имаше не малко проблеми в дома си, но тази новина ги бе разтърсила жестоко.

Баба Стойна, най-възрастната жена в махалата, седеше на края на пейката. Обикновено само слушаше какво си говорят жените. Тя разбираше болките и мъките им много добре. Самата тя бе преминала през огън и вода. Загубила бе мъжа си, двамата си сина, а сега и един от внуците си.

– Няма ли Бог да накаже тези изверги и непрокопсаници? – задави се в сълзи Веска, комшийката на Рангел.

Баба Стойна вдигна глава, прибра разпилелите се бели кичури под черната забрадка и с мекия си и топъл глас каза:

– Нашите мъже са жестоки и не мислят за последиците от действията си, но Бог ги обича и тях, и им дава още един шанс да се поправят.  Мислите ли, че на Рангел му е леко сега, след като е дошъл на себе си?

– Но кака Миче, защо трябва да тегли? – прекъсна я Тодора.

– Бог и нея обича, – каза баба Стойна. – За това и на нея, и на нас ни дава сили да издържим, преминавайки през всичката тая мъка и болка.

Мракът пълзеше и потапяше всичко наоколо в тъмнина но в душите на жените бе светло и спокойно, защото те знаеха, че не са сами и има на кого да се облегнат.

През лятото на 1983 г. с нея се случило нещастие. Баща ѝ бил тракторист и работел на полето. Той ѝ отрязал стъпалата на двата крака. Раса била на 3 годинки. В селото нямало телефон. Детето щяло да умре от загуба на кръв и преживяния шок.
След 12 часа Раса лежала на операционата маса в Москва.
За Ту-134 по тревога издигнат в петъчната нощ в Латвия „разчистили“ коридорите до столицата. Диспечерите знаели, че в празния салон лети малък пътник. Отрязаните части от краката били сложени в замразена риба и летели на съседната седалка.
Детето било поето от младия хирург Датиашвили, извикан по спешност от дома си.  Никой до тогава не бил правил такава операция.
Свалили от самолета носилката. Детето било пребледняло като лист. Хирурга извикал:
– Къде са краката?
На пода изпаднали замразените стъпала заедно с рибата.
Рамаз Датиашвили оперирал бързо. Съшивал кръвоносен съд с кръвоносните съдове, артерия с артериите, нерви, мускули, сухожилия. След 4 часа Хирурга и екипа били вече капнали от умора и напрежение.
9 часа по-късно, когато били направени последните шевове, ходилата на детето се затоплили в ръцете на доктора ….. Нямало вече разлика в отрязаните части на краката и тялото на дете, те били вече едно цяло.

През есента състоянието на Дора се влоши. Треската се засили и тя започна да отпада. Ники се опитваше да готви, да се грижи за сина им и да ходи на работа.

Веднъж Славка им дойде на гости, за да види Дора и  да ѝ предложи да се премести при нея на село. Там лекарят живеел на близо и много често ги посещавал. Е, Ники оставаше, защото ходеше на работа, но тя и детето можеха да заминат.

– Не искам да се разделям с Ники, – в очите на Дора проблесна страх от раздялата.

Когато Славка си тръгна, попита мъжа си, който я придружаваше:

– Защо според теб отказа?

– Това се нарича любов, въпреки че любовта не винаги е в твой интерес.

Славка го погледна изпитателно:

– Ти сигурно знаеш това по-добре.

Той беше оставил богатите си родители и се беше оженил за нея, бедното момиче, чийто родители едва свързваха двата края.

Месец по-късно, когато Славка и Дора бяха останали насаме, Дора сподели:

– Оказва се, че се иска повече сила и смелост, отколкото имам, но нищо не мога да направя. Лекарят забрани да се любим, но ние го правим. Ако не съм с него и не се грижа за дома, мога да го загубя.

С трезвия си селски реализъм Славка заключи:

– Може да е по-добре да го загубиш, иначе ще погубиш себе си.

След три седмици погребаха Дора.