Етнограф посети отдалечено племе от индианци.

Първо пътува със самолет, след това с джип до едно пристанище и накрая плава три дни с лодка, придружен от преводач.

В селото гостите бяха посрещнати, нахранени и сложени да спят в колиба, направена от палмови листа.

На сутринта етнографът излезе от колибата.

Преводачът не се виждаше никъде.

Голям огън димеше на централния площад.

Няколко силни мъже, с вдигнати към небето ръце, опъваха и движеха голямо парче плат, затваряйки и отваряйки пътя за дима.

Някой им крещеше ритмични команди от върха на голямо дърво. Димът от огъня се издигаше на периодични облаци с различни форми и размери.

Оцветени индианци тропаха около огъня и мълвяха нещо тихо.

Етнографа попита:

– Какво правите? Това някакъв ваш ритуал ли е?

Никой не му отговори, тъй като никой не знаеше езика му.

Чу се продължителен победоносен вик.

Мъжете навиха плата и хората се разотидоха.

От едно дърво слезе гол изрисуван индианец. Това бе изгубилият се преводач.

– Какво беше това? – попита етнографът.

– Дивотия, – махна с ръка, преводачът. – В съседното село изчезна сателитният интернет. Дадохме им нови настройки с димни сигнали.

Това бе наистина малко селце, но по необясними причини вечер хората му оставаха без ток.

Когато се оплакаха на местната електрическа компания, експертите бяха озадачени:

– Не откриваме никакви проблеми в електрическата мрежа.

Мъжете от селото се събраха и решиха:

– Да се организира отряд, който да наблюдава селото и да намери причината за прекъсването на тока вечерно време.

Тази идея се оказа повече от добра.

Скоро отрядът от доброволци залови местната млада жена Юлия.

Един от тези, които я бяха хванали, негодуваше срещу нея:

– Тя спирала тока на съселяните си. И Защо го е правила? За да се срещне под прикритието на тъмнината с приятеля си.

– Защо на тъмно, какво ѝ е пречело да го прави явно? – попитал един от селяните, който не бе участвал в доброволната група. – И ние някога сме били млади, и сме се влюбвали.

– Тони, нейният възлюбен, – уточни друг, – е от онова село, дето сме постоянно във вражда с тях. И девойката не е искала да се знае, за връзката ѝ.

След като тайната бе разкрита съселяните на Юлия бяха готови да набият Тони, но той избяга и доведе хора от неговото село да се бият с тези, които го бяха подгонили.

Двете враждебни групи се събраха и тъкмо се готвеха да започнат боя, когато Петър най-старият човек от селото на Юлия се провикна:

– Спрете! Какво правите?

– Дядо Петре, ти не се меси в нашите работи, – скочи пред него Калоян.

– Деца, не си заслужава да се биете, – каза кротко старецът. – Не е ли по-добре да ги оженим? Така и ние ще имаме всяка вечер ток и двамата млади ще бъдат заедно.

Мъжете закимаха с глави в знак на съгласие.

– Добро е това, – каза Симеон от селото на Юлия.

– Нека тази сватба бъде първата стъпка за премахване на враждата между нашите села, – обяви тържествено Васил, кмета на селото на Тони.

Бе небивало веселие. Хората се радваха, прегръщаха и си искаха прошка един от друг.

За наша радост тази почти Шекспирова любовна история завърши щастливо.

Това бе доста отдалечено село и най-лошото бе, че до него се достига по път осеян с дупки.

Хората от там настоятелно умоляваха властите:

– Ремонтирайте единствения път до селото ни.

И молбите им скоро бяха чути.

Изпълнителите на ремонта се хвалеха:

– Използвали сме най-новите немски технологии.

Но радостта на селяните, че се появи гладък асфалт вместо осеяния с дупки път, не трая дълго.

Те скоро откриха лъжата на тези, които бяха извършили ремонта.

Върху дупките бе сложено платно като килим, а отгоре му бе поставен тънък слой асфалт.

За хората от селото не беше трудно да вдигнат това така наречено „асфалтово“ пътно платно с голи ръце.

Измамени, те поискаха наказание на всички виновни за фалшификацията и настояха за нов ремонт.

Явно е, че асфалтовият им килим няма да издържи дълго.

Селото на Георги се намираше близо до река. Хората там използваха малките си дървени саморъчно направени лодки, за да посещават други селища по течението по-надолу.

Предприемчивият Нено си бе направил кръчма на брега близо до водата. Там често идваха пиячите от околните села. Един от тях бе и Георги.

Днес бе продал стоките си надолу по реката и сега отиде при Нено да похарчи спечеленото за алкохол. Напи се, залитайки се качи в лодката си и се отправи към селото си.

Алкохолът толкова бе замаял главата му, че той не можеше да гребе и течението го отнесе.

Много пияни падаха в реката, но той остана в лодката.

Когато Георги се събуди, той се бе вцепенил от студ. Трудно раздвижи ръцете си, а след това загреба към дома.

Всички в къщи го бяха отписали, но той се върна.

По това време в селото им бе дошъл млад човек. Когато този младеж чу патилата на Георги му каза:

– Това е Божията любов проявена към теб. Христос пое греховете ни и умря на кръста вместо нас. На третия ден възкръсна …..

И младият човек му разказа подробно за спасителния план На Бога.

Георги го слушаше със зяпнала уста. Накрая каза:

– Толкова много съм пропилял от живота си бе да чуя това ….

Георги с целия си дом отвори сърцето си за Исус и отдаде живота си на Бога.

Том бе скитник. Остана без работа в големия град. И какво друго му оставаше, освен да се премества от едно място на друго, за да търси някакво препитание?

За жалост времената бяха тежки и трудно се намираше работа.

Един ден Том попадна в живописно планинско село.

Беше много изгладнял, затова се насочи към селската кръчма, на която имаше табела:

Хан „Свети Георги и змеят“.

Той потропа на вратата. Когато му отвориха Том попита:

– Бихте ли ми дали малко хляб?

– Хляб? – изръмжа жената, която отвори вратата. – За такъв жалък и миришещ просяк като теб? Не!

След което тя затвори вратата под носа му.

Том си тръгна, но малко преди да напусне това неприветливо място, той се обърна и отново прочете надписа:

– Свети Георги и змеят.

Върна се и почука отново на вратата.

– А сега какво искаш? – показа се същата жена, която му бе отворили преди.

– Извинете, ако Свети Георги е вътре, мога ли да говоря с него този път?

Всички имаме своите крепости. И понякога ставаме направо неприятни, когато действаме под контрола на нашата „оградена кула“, ограничено мислене или негативен манталитет.

Но Божите оръжия са мощни за разрушаване на такива крепости. А ние като унищожаваме спекулациите и всичко, което се издига против познанието на Бога, пленяваме всеки разум, включително и нашия, да се покорява на Христа.