Нестор дойде в града да си търси работа. В селото, където живееше с родителите си нямаше от къде да изкарва пари.

Малкият цех, който бяха открили в селището преди три години, го разтуриха и Нестор остана без хляб.

Младият мъж бързо намери работа, а за квартира реши да пообиколи повече места. Хареса си една стая с легло и маса. И наемът го устройваше.

Новият му дом се нуждаеше от ремонт и Нестор реши:

– Като взема първата заплата, непременно ще подобря условията си на живот. Ще облагородя това мазе.

Речено-сторено. В ремонта Нестор вложи много сили и средства. И когато трябваше да се наслади на всичко постигнато, хазаина му дойде и му каза:

– Съжалявам, но трябва да освободите квартирата. Брат ми идва и ще живее при мен, а аз нямам друга стая, която да му предоставя.

Нестор застана объркан и нещастен в средата на ремонтирания си дом.

– Каква излезе тя? На какво се надявах, а какво получих?

Ако желаем само материално да устроим живота си, забравяйки за основната си цел тук на земята, ще стигнем до положението на този нещастен човек, прекарал времето си в ненужен ремонт.

Трябва да мислим за периода, когато ще напуснем този свят и е нужно да го използваме така, че да не съжаляваме за пропуснатите моменти.

След катастрофата, като че ли животът ѝ свърши, но Вера реши да не се предава. След многобройните операции, които спасиха живота, но не краката ѝ, тя бе преместена в нова квартира.

Първите дни можеше само да гледа само през прозореца. Но през него не видя очарователни пейзажи, които да радват окото ѝ, а безкрайно много боклуци.

Когато Вера получи инвалидната си количка, с която да се придвижва навън, тя си постави за задача, да почиства тротоара от бутилки, празни кутии от цигари, фасове, кофички от кафе и какво ли още не.

Хората я виждаха не един ден, че прави това, но въпреки всичко не стигаха до кошчетата, които бяха поставени за изхвърляне на боклука.

Призивът на една възрастна жена, която поддържаше инициативата на Вера бе:

– Уважавайте човешкия труд! Та тя е инвалид, не се ли срамувате от немарливостта си?!

Резултатът бе нулев.

Вера на малки почивки в непоносимата жега, а по-късно и в появилия се силен вятър, дори и през нощта продължаваше трудното си начинание. От инвалидната количка да събира разхвърляните непотребни неща  за нея не бе леко, но тя упорито напредваше.

На любопитните и тези, които я упрекваха Вера обясняваше:

– Това е мое съзнателно решение. Големият боклук няма да ме спре. Ще направя всичко по силите си, за да бъде нашето селище чисто. Това нека вразуми хората, да почистват след себе си и да не се държат като прасета.

Вера бе без работа. Никъде не я приемаха, където и да кандидатстваше за каква да е дейност. Така в нея се зароди желанието да бъде максимално полезна на обществото със своя доброволен неоценен труд.

Колко жалко, че никой  последва примера на Вера. Присмиваха ѝ се зад гърба и я наричаха луда.

Хубавото време радва всеки. Но щом започнат дъждове и то не какви да е, а цели порои, които предизвикват наводнения, тогава нещата стават лоши. Да не говорим за градушката, която опустошава всеки стрък, а земята побелява от безброй бели зърна, никому ненужни.

Болно е, когато чуеш за земетресения, изригване на вулкани, наводнения, пожари, катастрофи, които унищожават не само хора, но заличават цели селища и градове.

Златан, Руско и Милен обсъждаха  кадрите, които бяха гледали. В тях хиляди хора погиваха при поредния катаклизъм на нашата земя. И тримата бяха потресени от видяното.

– Погледни какво става! В какво мога да бъда сигурен на този свят? – ръкомахаше притеснено Златан.

– Вярно е, че правителствата се разпускат, фондовите пазари се рушат, войните и бедствията водят до запустение и смърт, а човешките взаимоотношения приключват, ….. – потвърди Руско.

– Да, „тук нямаме постоянен град“, – прекъсна го Милен.

– Някой  е казал, че единственото нещо, в което можем да бъдем сигурни е, че не можем да сме сигурни в нищо, – наблегна философски Руско.

– Но в дълбините на човешкото сърце съществува потребност от увереност и от това не можем да се отървем, –  тъжно констатира Златан.

– Знаем, че животът ни трябва да е изграден на солидна основа и то такава, че върху нея никога да не се колебаем, – разсъждаваше на глас Руско.

– И къде да намерим такава? – попита недоверчиво Милен.

– Само Бог никога не се променя. Неговата любов и Неговите обещания са непроменени. Само в Него можем да намерим мир и увереност, които толкова много ни липсват, – изказа изводът до, който бе стигнал в разсъжденията си.

– „Който живее под покрива на Всевишния, Той ще пребъдва под сянката на Всемогъщия“, – цитира Писанията Милен.

– Спасението не е просто случайно, неясно усещане за Божието присъствие. Това всъщност е живот с Бога, живот в присъствието на Пастира, – заключи Златан.

Достолепов обичаше да се присмива на хората, които вярват в Бога. Самият той твърдеше:

– Аз съм атеист – и се гордееше с това.

Веднъж той пътуваше с влака до едно неголямо селище. Щеше да изнася поредния си доклад.

Влакът спря на една малка гара и Достолепов излезе в коридора на влака. Там един от пътниците беше запалил цигара, а кондукторът му направи забележка:

– По-добре не пушете тук. В това село живеят християни и ако видят какво правите, няма да ви се размине лесно …..

Достолепов чу препоръката на кондуктора и реши да се пошегува с някой от местните. Когато един мъж приближи към влака той му подвикна:

– Кажете ми къде е тук пътя към ада?

Мъжът изобщо не се смути, погледна солидния господин и спокойно отговори:

– Вървете напред и никъде не се отклонявайте! Нищо не променяйте в живота си и за нищо не се разкайвайте. Така ще пристигнете навреме там, а може и по-рано.

Достолепов се изчерви. Челото му се покри с капчици пот. Той извади носната си кърпа и притеснено се обърса.

„Дали като свърша с доклада си, да не се пъхна набързо в някоя църква, да запаля свещ и да поискам прошка от Господа? – помисли си той. – Ами ако Той наистина съществува и аз съм се отправил към ада?!“

Всеки си има мечата. Макар понякога и неосъществима, тя не напуска съзнанието ни и чертае ярка картината на осъществяването ѝ.

– Ех, ако можеше ….!

Кой ли не е въздишал по неизпълнимия си блян.

В едно малко селище, някъде накрай света, живееше един Чук. Той беше трудолюбив и съвестно изпълняваше задълженията. Неуморно чукаше ден и нощ до изнемога.

Но Чукът имаше една мечта. Искаше да полети в космоса.

– Другите летят, с какво съм по-лош от тях? – казваше той. – Освен това ще прикова звездите към небето, така че да не падат от него.

Чукът можеше и да полети, но не знаеше как да се издигне нагоре, но имаше и друг проблем.

Самият той често се чудеше:

– Толкова съм зает в работата си, че не знам, от къде да взема свободно време за това начинание, а толкова много ми се иска да полетя в космоса!

Така чукът продължи да работи всеотдайно без почивка, въпреки мечтата, която много често спохождаше мислите му.

А вечерно време, когато видеше някоя звезда да пада, въздишаше тежко:

– Е, мен ме няма там, в противен случай това не би се случило.

И отново въздишаше. За него мечата му се струваше непостижима.

Какво да се прави, като бе нужен толкова много на земята …..