Николай застигна Здравко:

– Пак нещо си стресиран, – отбеляза той.

– Случва се, – уклончиво отговори Здравко.

– Нима всичко зависи от теб? – попита Николай.

– А от кого? – сбърчи нос Здравко.

– Държиш се така сякаш целия свят е на плещите ти, – укори го Николай, – но истината е, че Бог контролира нещата. Той винаги е с нас и обещава да не ни изоставя.

– Тогава защо нищо не прави? – смръщи вежди Здравко.

– Бог никога не бърза, – заяви твърдо Николай. – Няма крайни срокове за Него. Ако знаеш това, би трябвало да се успокоиш и отпуснеш.

– Винаги, когато се опитвам да „преодолея“ стреса сам, обикновено се чувствам изтощен и разочарован, – призна си Здравко.

– Ако спреш и си спомниш, че Бог е суверенен и нищо не Го изненадва, би намерил нова сила и смелост. Щом Господ е с теб, кой може да бъде против теб!?

Михаела седеше на една пейка в парка с баща си и задаваше въпрос след въпрос:

– Какво означава да действаш нормално? Правя различни неща и си мисля, че постъпвам добре, но … другите реагират остро.

– Нормалното ли? – леко се усмихна бащата. – Това е поведение, което е типично и очаквано, стандарт определен от обществото.

– Но всеки разбира нормалното по свой начин, – махна с ръка Михаела. – Хората са толкова различни.

Бащата замълча, а после добави:

– Нормалното за дадена култура, може да изглежда неприемливо в друга. Нашите представи за нормално ни объркват спрямо другите, които са различни от нас и често не знаем как да реагираме.

– Случвало ми се е да бъда озадачена от нещата, които стават и да питам: „Кога всичко отново ще стане нормално“? – сподели Михаела.

– А понякога не се ли съгласяваш преждевременно и си казваш: „Предполагам, че новото е нормално“, – попита бащата.

– Какво толкова, – повдигна рамене Михаела. – Обикновено знаем какво да очакваме и намираме комфорт, дори това да не е добро и здравословно.

– Такава утеха не винаги е здравословна, – бащата погледна с укор дъщеря си.

– Какво ще стане ако живея живот по-добър от приетия за нормален? – Михаела предизвикателно скръсти ръце пред гърдите си.

Бащата въздъхна тежко:

– Като последователи на Христос, ние сме призовани да живеем различно. Светът ни казва, че трябва да следваме сърцето си, но ние знаем, че сърцето е измамливо. Рекламите ни предизвикват, че трябва да имаме перфектно тяло, но основната ни цел трябва да бъде благочестието. Често ни казват, че трябва да поставим себе си на първо място, но ние трябва да живеем живот, в който да даваме на другите нужното, а такъв живот е възнаграждаващ.

Тодор се грижеше за майка си в последните ѝ години. Тя почина на деветдесет и пет години.

Тялото ѝ отслабваше, но желанията и мислите ѝ се променяха:

– Вече не съм превързана към нещата, на които преди се радвах. Не ме вълнуват луксозните подаръци, новите дрехи и любимите храни. Нищо от това вече няма значение за мен.

Вместо това тя запълваше времето си с молитва, химни и Писанието.

Често казваше на тези, които я посещаваха:

– Обичайте и служете на Господа с цялото си сърце!

Нейната предстояща смърт ѝ даде яснота за най-важното в живота.

Ти и аз не е нужно да чакаме края, за да открием разбирането за това.

Никой от нас не знае колко време ни остава. Не ни е гарантирана още една година, още един ден или още един час.

Защо тогава живеем така, сякаш имаме цялото време на света?

Не чакайте криза, за да пренаредите приоритетите си в живота.

Нека днес бъде моментът, в който ще разберете какво е най-важно и започнете да живеете така, сега.

Крум бе вдигнал ръцете си и се опитваше да надвика бъбренето на останалите в стаята:

– Чуйте, това, което ви надживее, е най-важното.

– И кое е то? – обадиха се два гласа едновременно.

– Сградите се рушат, – вече по-спокойно заговори Крум. – Документи избледняват, но наследството, само то ще ви надживее.

Повечето го гледаха неразбиращо, за това той продължи:

– Римляните са знаели това. Дълго след като градовете им са били погребани в прах, колоните все още са стояли. Те били изветрели и белязани, но упорито държали земята си.

Е, и? – смръщи вежди, недоволен от обяснението, Симеон.

Отговорът веднага бе даден:

– Това е картината на човек, който живее с мисълта за вечността.

– Изобщо не разбирам на къде биеш, – тръсна глава Тони.

Крум въздъхна и се опита да дообясни:

– Наследството не се гради в големите моменти от живота. То се издълбава ежедневно на невидими места като това, как се отнасяте към жена си, как обучавате синовете си, как се отнасяте към отхвърлените и презрените.

– И какво ще получа от това? – попита Радко.

– Човек с наследство пита: „Какво ще остане, след като съм бил тук?“, – възкликна Крум. – Не ви трябват милион последователи, за да изградите наследство. Нуждаете се от вярност и постоянство, когато никой не ръкопляска. Нужна ви смелостта да вградите в другите това, което светът се опитва да събори.

– Той е прав, – намеси се мълчаливият Симо. – Децата ни могат да забравят какво сме казали, но ще помнят как сме живели. Където и да отидете, ще ви запомнят по това какво сте правили и колко верни сте били.

– Така е, – подкрепи го и Стефан. – Наследството не се измерва в годините, а в това кого сте издигнали, обичали и водили.

– Ако животът ви приключи днес, какво би останало като вашето наследство? – Крум предизвика с този въпрос събралите се към размисъл.

Елена бе на осемнадесет години, когато баща ѝ почина от рак. По-малкият ѝ брат Илия бе на дванадесет. Той се затвори в себе си и не искаше да разговаря с никого за чувствата си. Отказваше да говори и за баща си.

По това време Елена учеше в университет, който бе на стотици километри далеч от дома ѝ.

Тя често се обаждаше на брат си и го питаше:

– Как си? Успяваш ли да се справиш с нещата, когато ме няма?

Но Илия искаше да говорят само за комикси.

Елена разбра:

– Ако искам да имам връзка с брат си, трябва да се потопя в неговия свят.

И тя започна да чете комикси. Трябваше да започне да харесва това, което той обичаше.

Така Елена разбра, как брат ѝ възприема света.

В последствие, двамата имаха обща тема – комиксите и затова по-дълго си говореха.

Единадесет години по късно Илия заяви пред Елена:

– Искам да предам живота си на Исус.

През всичките тези единадесет години Елена опознаваше брат си. Стремеше се да разбере какво го интересува. Грижеше се за него, а това бе инвестиция за добрите им взаимоотношения.

Когато отделим време да навлезем в света на някой друг, можем да говорим по-ефективно в реалния му живот.

Искаме да направим и кажем правилното нещо, но не вземаме предвид това кой слуша от другата страна.

Често се ядосваме на онези в живота си, които не са там, където искаме да бъдат и не виждат света по начина, по който го виждаме ние. Желаем те бързо и охотно да стъпят в нашия свят.

За да покажем кой всъщност е Исус и живота, който Той наистина предлага, трябва да влезем в техния свят, да научим техните думи и начини на изразяване.

Необходимо е да обичаме другите, както Бог ни е възлюбил.

Преди те да ни обичат, нека ние да ги обикнем.

Преди те да ни изберат, желателно е ние да ги изберем.

Преди да стъпят в нашия свят, стъпете в техния.

Бог иска от нас наистина да опознаем хората, за да могат те наистина да Го познаят.

Не е лесно, но ще промени живота им.

Това ще им помогне да разберат колко много са обичани.