Ту-16 лети до Америка, където му готвят тържествено посрещане.

Във въздушното пространство на САЩ към самолета се приближават американски изтребители, които трябвало да измерят скоростта на самолета по заповед на Министерството на отбраната на САЩ, които не вярвали, че такъв тежък самолет може да развива крайсерска скорост, т.е. скорост с минимален разход на гориво за километър изминат път.

Туполев помолил радиста да улови честотата, на която разговаряли американците, а след това се обърна към преводача:

– Попитай ги: „Е, измерихте ли?“

Изненаданият преводач задава въпроса на американците.

– Ъ-ъ-ъ-ъ,  – чу се изненаданият глас на американския пилот по високоговорителя, – да, сър. Измерихме, сър. Благодаря. Всичко е ол райт.

Виктор Иванов летеше отново. Той беше депутат, а да отлети за някъде, често му се случваше. Но той не знаеше какво го очаква в това пътуване.

В самолета се случи да седне до едно малко момиче. Иванов се обърна към него и каза:

– Хайде да си поговорим. Пътуването става по-бързо, когато човек разговаря с някого. Така времето минава неусетно.

Малкото момиченце, което току що бе започнало да чете една книга, неохотно отговори на непознатият:

– А за какво искате да говорим?

– Нямам никаква представа, – каза депутатът. – Какво ще кажеш за глобалното затопляне, здравеопазването или отраслите на икономиката, които се нуждаят от финансови „инжекции“?

Иванов се усмихна самодоволно. Какво ли можеше да му каже тази малка хитруша по тези въпроси. А защо да не чуе и едно детско мнение по тях. Децата понякога са доста находчиви.

– Добре, – каза момиченцето,  Разбира се, това са интересни теми, но нека първо да ви задам един въпрос …. Конят, кравата и еленът, ядат една и съща храна – трева, а месото им е различно. Как мислите, от къде се явява тази разлика?

Депутатът бе изненадан от въпроса на това малко дете. Замисли се за известно време, а после се предаде:

– Нямам никаква представа.

– Вие си мислите, че сте компетентни, – каза момиченцето, – по въпросите на глобалното затопляне, здравеопазването или икономиката, а от такива обикновени неща не разбирате?

След това детето продължи да си чете книгата си.

Денят бе прекрасен. Повечето хора бяха излезли, за да се насладят на топлите слънчеви лъчи.

Мартин се разхождаше важно в парка, като бе хванал баща си за ръка.

Изведнъж той вдигна глава и проследи бялата ивица появила се в небето.

– Татко виж самолет, – каза малчугана, след като беше открил черната точица, с която завършваше бялата лента.

– Много на високо лети, – каза бащата. – Навярно си го забелязал заради бялата диря, която остава след себе си.

– Защо самолетът остава в небето такава следа? – попита Мартин.

– Когато във сухия въздух на голяма височина проникне влажен от реактивния двигател на самолета, – започна да обяснява бащата, – той се превръща в ледени кристали.

Синът му го погледна неразбиращо. Момчето още не бе схванало, какво му обясняваше баща му.

– Но там има само облак, – каза Мартин. – А къде са тези ледени кристали?

– Нали си виждал облака пара, който излиза от устата ни в студен ден. Нещо подобно става и там в небето, – засмя се баща му. – Бялата пътека, която виждаш там горе е подобна на този облак. Водната пара е страничен продукт, отделящ при горенето в реактивния двигател.

– А защо не винаги се вижда такава следа след самолета? – попита Мартин.

– Това зависи от височината и състава на околната атмосфера, – каза баща му, – по-точно от температурата и налягането на парите.

– Значи така се образува този дълъг облак, – замислено каза Мартин.

– А след това се разсейва и става част от перестите облаци, – допълни бащата.

Забелязали ли сте, че една от стюардесите преди кацане държи ръцете си отзад зад гърба?

След провеждане на инструктаж по безопасност, когато пътниците вече са пристегнали коланите си, стюардесата минава няколко пъти през салона, като държи ръцете си зад гърба си.

В този момент, тя очевидно не е ангажирани в проверка на предпазните колани.

В действителност стюардесата преброява пътниците. Понякога това става непосредствено преди кацането на самолета, а се случва стюардесите да правят това, когато всички са седнали на местата си.

В ръцете си зад гърба те държат брояч, на който „кликват“ за всеки пътник.
Сега една загадка остана по-малко.