Хората във автобуса бяха малко, но всички седящи места бяха заети. Петър седеше и мечтаеше.
На една от спирките се качи поп, тридесет годишен, в черно расо, с брада и голям кръстна провесен на гърдите. След него влезе жена с бебе на ръце. Попа не я видя.
Петър скочи и каза:
– Седнете моля – направи крачка напред и протегна ръка пред свещеника, за да докосне женато по лакътя, за да ѝ покаже свободното място.
Изведнъж попът силно издърпа ръката на Петър в страни и със църковния си бас силно и назидателно каза:
– Какво правите? Няма нужда, аз мога и прав да постоя. Сядайте на мястото си.
Хората наоколо започнаха да се смеят. Петър без да обръща внимание на смеха, успя да настани жената на своето място.
След няколко спирки очите на Петър и попа се срещнаха и се усмихнаха един на друг. Попа пошепна на ухото на Петър:
– Извинете, лошо се получи. Ако бях облечен в цивилни дрехи, не бих си и помислил, че се обръщате към мен. Благодаря ви.
– За какво?
– За това, че ми помогнахте да видя гордостта в себе си. Да, моята гордост е виновна за всичко.
– Е, но нали се повдигна настроението у хората.
– Вярно е, – съгласи се попът.
Когато дойде време свещеникът да слезе, протегна ръка на Петър и двамата се здрависаха. Тогава Петър каза:
– Тъй като вие се притеснявате за своята гордост, то няма да ви целуна ръка и ще се огранича само с едно ръкостискане.
В отговор църковният бас на попа избухна в обикновен човешки смях.

В дома на Петър и Мария растяха две малки деца, момче и момиче. Те бяха добри родители и им се искаше да ги възпитат правилно.

Днес времето беше дъждовно и децата тихо си играеха в стаята с играчките. Всяко от децата бе избрало и си играеше с играчката, която му харесваше най-много.

Скоро тишината бе нарушена.

– Дай ми това, – протегна ръце към играчката на сестра си Михаил.

– Няма, – Дора притисна играчката до гърдите си и даде гръб на брат си.

Обстановката беше напрегната. Ако оставеха децата сами да се разберат, щеше да се стигне до дърпане на коси и разменяне на удари.

Петър погледна дъщеря си и каза съвсем спокойно:

– Дора, ти доста си поигра с камиончето, сега можеш да го дадеш на Михаил да играе.

Момиченцето нацупи устни и погледна настрани недоволно.

Петър взе нежно Дора на ръце и побутна с ръка камиончето към сина си. След това се обърна към Дора и каза:

– Харесва ли ти, когато татко си поделя с теб сладоледа?

Момиченцето прегърна баща си, погледна го с широко отворени очи и каза:

– Да.

– Добре! Тогава подели играчката си с Михаил, а по-късно той ще я сподели с теб. Договорихме ли се? Можеш ли сега сама да му подадеш камиончето?

Дора взе играчката и внимателно я подаде на Михаил, който през цялото това време не помръдваше и стоеше с ококорени очи.

– Ти си умница, Дора, – каза Петър.

Дора наведе срамежливо глава надолу, а по бузите ѝ избиха издайнически червени петна.

Петър се обърна към сина си каза:

– Мишо, сега ти можеш да благодариш на сестра си.

По лицето на Михаил се разля щастлива усмивка. Той погледна сестра си и нежно ѝ каза:

– Благодаря.

Дора топло погледна брат си, а след това се обърна и се усмихна на баща си. Тя усети, че е направила нещо правилно и остана доволна от постъпката си.

В семейството очакваха скоро да се роди дете. Лиза, която е на пет години, пита майка си:

– Какво става с теб, мамо? Корема ти все расте и расте.

– Ядох диня, глътнах семенце. Сега в корема ми расте нова диня! – отговори майката.

Лиза присви очи, опря ръце на хълбоците си и каза:

– Да не си бременна, скъпа?

Това стана, за да ни припомни едно древно събитие.
В онова далечно минало хората обезумяха и решиха да си построят кула, която да достига небесата. Бог раздели езиците им за да разруши злото им съгласие.
Святият Дух слезе над апостолите във вид на огнени езици, за да съедини разделеното човечество.
И се извърши дело ново и чудно.
Така, както в древността езиците разделили човечеството и разтрогнали злото им съгласие, така огнените езици на Педесетница довели разделените до единомислие.
Святия Дух се излял чрез огнени езици, защото в нас са пораснали тръните на греха.
Така както земята е богата и плодородна, но ако се остави без да се обработва, произвежда множество тръни така и нашето естество изплъзнало се от ръцете на Създателя, вместо да произвежда прекрасни плодове и добродетели, не приемайки плуга на благочестието и семената на богопознанието, поражда нечестие.
И както често се случва да не се вижда лицето на земята от тръните и плевелите, така и благородството, и чистотата на душата не се виждат, докато не дойде очистителния огън на Святия Дух и не ни направи способни да приемем небесното семе.

Константин Философ не издържа голямото напрежение и падна на легло в Рим. Боледува много дни. В тези негови страдания, далече от родината и от мястото на своята мисионерска дейност, Бог му изпрати небесна утеха.
Получи дивно видение, след което сърцето му се изпълни с необикновена радост. И сред болките си той започна да пее псаломския стих:
„Зарадвах се, когато ми казаха: да идем в дома Господен“.
Предупреден чрез небесното посещение за близкия си край, който ще го въведе във
вечния дом Господен, той се облече в хубави дрехи и целия ден прекара в духовно веселие, като каза:
– От сега вече не съм служител ни на царя, ни на другиго някого на земята, но само на Бога Вседържителя.
С тези думи той подчерта, че до сега се  бе чувствувал като пратеник на византийския император и  бе свързан с неговата църковно-държавна политика, но сега вече не е. След като заяви, че отсега нататък ще бъде служител само на Бога, той изрече следния бележит афоризъм, достоен за философския му ум:
– Не бях, бидох и съм во веки. Амин.
С това изповяда, че след като бе приведен от небитие в битие – не бях и след като живя известно време на земята – бидох, оттук нататък ще бъде безсмъртен во веки.
Не познаваме по-сбито изповядване на истината за човешкото временно битие и вечно безсмъртие от това на Св. Константин.
На другия ден философът прие пълно монашеско пострижение – велика схима, при което му бе даден името Кирил.
Безмълвен и молитвено вглъбен, той бе пропътувал много земи като мисионер, а сега се готвеше в продължение на 50 дена за последното си пътешествие, този път
не мисионерско, а небесно.
Предсмъртната му молитва бе произнесена със сълзи на очи и с издигнати към Бога ръце:
– Боже, моля те да бъде опазено повереното ми стадо от безбожната злоба на езичниците, хулещи Господа, да се затрие триезичната ерес, да се разрасне Христовата църква и да се дойде до единомислие на вярващите в истинската вяра на православното изповедание. Благодаря ти Боже, задето ме удостои, колкото и недостоен да съм, да проповядвам Евангелието. Предавам цялото си дело в Твоите ръце.
После се обърна към брат си Методий със следните трогателни думи:
– Ние с тебе бяхме като два вола, които теглят една бразда. Аз падам на
браздата и свършвам своя ден. Знам, ти обичаш много своята планина Олимп. Но заради планината недей оставя своето учителствуване! Чрез него повече можеш да се спасиш!
Тъй и на смъртния си одър св. Кирил продължи да мисли за духовното просвещение на еднокръвните славяни.
След като целуна всички, умиращият каза:
– Благословен да бъде Бог, Който не ни остави да станем плячка на невидимите наши врагове, но строши тяхната клопка и ни избави от тлението.
С тези думи издъхна на 14 февруари 869 г., а беше само на 42 години.