Наближаваше празник. Семейство Трифонови очакваха дете.

В навечерието на празника Мая получи родилни болки. Теодор бъзо я закара до болницата.

Всичко вървеше нормално. Започнаха спазмите, които Мая търпеливо издържаше.

Изведнъж лекарите се стъписъха.

– Нещо се обърка, – промърмори един от тях.

Теодор усети, че нещо не е наред. Скоро той чу ужасяващият писък на апарата. Сърцето на жена му престана да бие.

Теодор безпомощно наблюдаваше как неговата любима жена пребледнява и постенно губи живота си. След 4 минути лекарите решиха, че Мая е мъртва.

Всяка секунда забавяне костваше живота на детето. Докторът с болка обясни положението на Теодор:

– Жена ви е мъртва, за да спасим детето трябва да направим цезарово сечение.

В залата се чуваше бръмченето на апаратурата, виковете на лекарите и медицинските сестри, но Теодор нищо не чуваше. Той бе още в шок.

Отсъстващият поглед на Теодор не се откъсна от тялото на жена му. Той наблюдаваше как лекарите разпарат корема ѝ, за да спасят живота на малкия.

Детето бе извадено от утробата на майката, но викът на новороденото не се чу. Лекарят постави мъртвото дете в ръцете на Теодор.

И стана нещо неочаквано. Малкото почна бавано да диша, а след това започна да вика. То беше живо. Случилото се може да се нарече чудо…..

Когато покриха тялото на Мая, един от лекарите чу удар на сърцето ѝ. Той бе слаб, но стабилен…

Скоро Мая отново отвори очи.

Никой не можеше да обясни какво точно се е случило, но на Теодор не му бяханужни никакви хипотези.

С радостни сълзи, той показа на Мая новороденият им син, който здраво бе заспал, без да се интересува от това, че едва не умря……

Беше обичаен ден. Ребека работеше на касата на един магазин.

Към касата пристъпи майка с малкото си дете, което носеше на ръце.

Ребека започна да закача малкото:

– Сладурче, на пазар с мама ли? Какво си купихте?

Изведнъж Ребека забеляза, че майката изобщо не реагира. Тя се усъмни, че нещо не е наред и инстинктивно хвана детето и го изтегли към себе си.

И добре, че направи така. Майката бавно започна да пада, Ребека успя за малко да я задържи за ръката, но след няколко секунди жената се озова на пода. Но детето беше вече в ръцете на Ребека.

На майката бе оказана медицинска помощ и сега тя е у дома си.

– Надявам се, че майката се чувства по-добре, – каза, след това в разговор с други хора, Ребека.

Радвам се, че има такива хора като Ребека, които се оказват на нужното място в точното време.

Някои хора са толкова отдадени на работата си, че на упорството им можеш да завидиш.

Такава е Ли Йухонг. Тя работи като лекар в родното си село.

Много хора работят като лекари и не всички се трудят в градовете. Но при Ли има един нюанс. Тя е загубила краката си, когато е била на четири години. Като малко момиченце и е ходила на детска градина. Веднъж изтичала на пътя и попаднала под колелата на камион.

Когато станала на 8 години, тя се научила да се придвижва с табуретки. От тогава Ли направила всичко възможно, за да стане лекар.

Сега тя вече 15 години лекува около 1000 човека от 300 къщи в нейното и съседното село.

Ли се омъжила за Ксинг. Той напуснал работата си, за да се занимава с домакинството и да помага на жена си, да достига до пациентите си. Понякога я носил дори на ръце.

За 15 години работа Ли е износила 30 табуретки …

Хубаво е когато човек е на мястото си и се занимава с това, което му харесва.

Някой се обърнал към Иванов със следния въпрос:

– Можете ли сам да изсвирите нещо на пияното за четири ръце?

– Не мога, – извинил се Иванов, – но за моята жена – прекрасен работник, изумителна домакиня, великолепна приятелка, грижовна майка за децата си, активистка в различни сдружения, жена, която гледа да върви една крачка пред модата, – това не е проблем.

Бе края на 80-те години. Да запишеш детето си в добра детска градина е незабравимо събитие не само за родителите, но и за детето.

За един такъв ден на Мира облякоха най-хубавата рокля, която родителите ѝ успяха да ѝ купят. Тя беше с воланчета и панделка отзад.

Мира не очакваше нищо лошо от родителите си, за това се съгласи да отиде с тях, за да види мястото, където момчета и момичета по цял ден си играят.

За да бъде представянето на Мира още по-добро, майка ѝ постави на главата ѝ панделка, която леко се поклащаше от кой знае, от къде появилия се вятър.

– Как се казваш, дете, – попита директорката на детската градина Илияна Георгиева, когато посрещна Мира в коридора с родителите ѝ.

– Станимира, но в къщи ми викат Мира, – отговори бързо Мира.

– А на колко години си? – продължи теста си Георгиева.

– На четири, – каза Мира и бързо скри ръцете си отзад.

– А как се казват майка ти и баща ти? – въпросите заваляха един след друг, без да дават възможност на детето да се опомни.

– Родителите ми се казват Огнян Петров и Мария Атанасова., – каза Мира.

– Имаш ли баба и дядо? – продължи проучването директорката.

Мира обичаше да ѝ се задават точно въпросите, за това попита:

– По линията на майка ми или откъм татковата страна?

Не очаквайки такъв „удар“ Георгиева само се намести на стола:

– Интересно …

Докато траеше изпитът на Мира, се събраха група учителки и лелки от детската градина, за да чуят интересната дискусия.

Без да дочака следващия въпрос Мира демонстрира по съвършен начин знанията си:

– Зная нашият домашен телефон, мобилния на татко, на мама и на баба Неда.

– Станимира, а сега ни кажи някое стихотворение, – влезе в крак възстановилата се директорка.

– Може ли да бъде за малко момче?

– Може, – вдигна рамене Георгиева.

Мира, приглади рокличката си, провери дали панделката е на главата.

– Само на стола няма да се кача, – съобщи тя на аудиторията.

И започна високо и с добра дикция стихотворението си.

Всички бяха във възторг. Предстоеше такава „многознайка“ да постъпи в тяхната детска градина. Никой нямаше нищо против това …