Сътрудниците на санитарната служба в Китай намерили дете, чийто родители просто го били изхвърлили на улицата, защото момчето било болно от церебрална парализа.

Добри хора решили да осиновят бебето, независимо, че всички познати ги уговаряли да не правят това и ги молели да не взимат такава тежест върху плещите си.

Приемната майка на момчето е казала, че то едва може да се обслужва, а говора му могат да разберат само тя и мъжът ѝ.

Въпреки всичко тези хора се отказали от доста неща, за да икономисат пари за рехабилитация на момчето.

И двамата мечтаят състоянието на момчето да се подобри и то да може да заеме своето място в обществото.

Момиче със зелени, наивни, широко отворени очи. С тяло налято от соковете на пролетта. Все още нежно и примамващи към себе си. Все още чисто и живо.

Тя развълнувано ви разказва за своята любов, за нещо смешно или за безпомощното момче в своя курс, което тя покровителства като майка и го угоява със супа и палачинки.

–  Вие смятате ли да сключите брак?

– Не, какъв брак… …. Първо трябва да се изуча, твърдо да стъпя на краката си, да започна да изкарвам пари, жилище да си намеря. Та ние сме още студенти ….

Програмата заложена в това момиче от родителите и обществото е по-силна от думите, които бих искала да ѝ кажа: „Целият свят сега е за теб“.

Какво да кажа, ако системата здраво я държи в ръцете си, пие младите ѝ сокове, които са предназначени за друг, а тя отдава всичко, дори безразсъдството на младостта си.

А за нейните родители, които вече са преминали през живота си, какво им предлага системата, да събират  реколта от червиви плодове свързани с проблеми, болести и чувство на опустошение.

Кои вече мисли за бъдещето на своите деца и търси други начини, други пътеки, които още не са отъпкани, превърнали се послушен път, а истински. .. живи … и естествени.

Възможно е да ме чуете.

Не е нужно да ви разказвам за жените, които са уморени, изтощени, изгубени, раздразнени, опустошени и с празни очи. Те са на повече от четиридесет години, въпреки че проблемите на жените се появяват още по-рано, когато са още на 30. Наблюдава се същата празнота и разочарование от живота. Тя вече е видяла всичко в него и не вижда причина да живее повече.

В девойката се насърчава отговорността, ангажираността, усърдието, интелигентността, готовността за усвояване и възпроизвеждане на мислите на другите хора, желанието да даде удоволствие на някой друг, които същевременно  нарушават собствената ѝ природа.

Не ви ли се струват, че много от тези качества са мъжки – дисциплината и прекомерното натоварване с отговорност убиват момиче в девойката и бъдещата жена.

Жена може да се възстанови, да преодолее всякакви трудности, да успокоява, да дава любов и майчинска топлина. Но тази способност се проявява, когато жената е жена, такава, каквато е създадена.

Не е нужно тя да се втурва към матрицата на изкуствената система, да получава дипломи, парчета хартия и да губи силата си, изтощавайки и опустошавайки живота си, докато достигне до разбитото дъно на собствените си надежди.

Има изход. Всеки може да го намери. Но всяка жената трябва да осъзнае, да се дръпне от матрицата и да заживее истинския си живот.

Елена бе само на 17 години, а ѝ се живееше толкова много. Но сбърка и сега на ръцете ѝ тегнеше девет месечен син.

Нито усмивката, нито слабото гласче на малкия я радваха. Тя искаше да се отърве от него.

Един ден, както си седеше, Елена реши:

– Ще го дам в някой детски дом.

И отиде, но и казаха:

– Скоро ще навършиш 18 години и ще трябва да плащаш издръжка за детето.

Това нацяло обърка плановете ѝ.

– Е, има и други начини да се отърва от него. Например да го умора от глад….., – зловеща усмивка се изписа на лицето ѝ.

И го направи. Излезе, заключи вратата и не се върна цели осем дена.

След осем дена полицаите извикаха съседите за свидетели. Това, което хората видяха там силно ги разтърси.

– Не съм чула бебето да плаче, – каза баба Неда, като се кръстеше непрестанно, стресната от изкривеното малко телце.

– Не съм забелязал нещо подозрително повече от седмица, – каза Марин, който живееше в съседния апартамент.

– Бащата на детето виждали ли сте да идва тук? А родителите ѝ? – питаха полицаите.

– Никой не е идвал, – каза леля Йона, – тя живееше сама с детето.

– Бащата, бабата и дядото, сега си живеят спокойно, – каза дядо Кольо, – те  едва ли са знаели, че имат син и внук.

На Елена ѝ предстоеше съд, а наказанието нямаше да бъде малко, защото тя съзнателно бе извършила убийство.

Младата майка гледаше апатично, все едно всичко случващо се, не се отнасяше до нея.

„Ако знаят, че пак съм бременна, – мислеше си Елена, – ще ме разкъсат. За тях съм една малка развратница. Но сега няма, кой да им каже…. А детето просто ще го оставя в някой кош за боклук…“

Ако Елена бе осъзнала грешката си, околните донякъде можеха да я приемат, макар и трудно, но тя нямаше намерение изобщо да поправя нещата.

Кризата нарастваше главоломно в живота ѝ, а тя все повече затъваше в калта.

Монтана Браун от собствен опит знае, че ракът е страшна болест., защото тя е трябвало два пъти да се справи с него.

Когато е била само на две години ѝ поставили диагноза сарком, който се е повил в съединителната тъкан. Родителите завели дъщеря си в детския онкологичен център в Атланта, Джорджия, САЩ. След една година химиотерапия настъпила ремисия.

На щастливо детство Монтана се наслаждавала само 15 години, защото болестта се върнала. Тя отишла в същия център и отново преминала през химиотерапия и болестта пак била победена.

Монтана винаги помнела добрите и отзивчиви медицински сестри, които са работили в центъра, така че сега, когато тя е на 24 години, отново се върнала за трети път в лечебно заведение, но този път като служител.

Монтана е убедена, че собствената ѝ опит ще ѝ помогне да се сближи с най-малките пациенти и благодарение на това, не само ще им осигури професионална грижа, но също така ще им окаже и ценна морална подкрепа.

Виктор си дойде от училище и хвърли чантата си под масата. Събу си обувките и се изтегна на дивана.
Родителите му бяха на работа и щяха да си дойдат чак вечерта.

Стомахът му подсказваше, че трябва се размърда, иначе гладен щеше да остане.

Майка му предвидливо оставяше храната в хладилника, той само трябваше да я стопли.

Неохотно затътри крака към кухнята. Отвори хладилника и извади приготвената му порция. Постави я на котлона и го включи.

– Докато се стопли, ще изгледам един анимационен филм, – каза си Виктор и се върна в хола.

След първият филм последва втори…..

Мина около половин час. Виктор усети лека миризма на изгоряло, но не ѝ предаде особено значение.
Но миризмата започна да се усилва и той си спомни, че е сложил ядене да се топли.

Изтича в кухнята. От тенджерата се виеше черен дим. Цялата кухня не се виждаше от този дим. Виктор бързо отвори прозореца и едва тогава се сети, че трябва да махне изгорялата тенджера от котлона.

Добре, че се сети да вземе кърпа, за да не си изгори ръцете, когато отместваше тенджерата, но за беда я постави на близкия стол. И съдът бързо заплува в разтопената пластмаса, от която бе направен стола.

– Какво да правя? Мама и татко ще се върнат след три часа, – каза си Виктор, като погледна уплашено стенния часовник.

Нямаше да му се размине, на всичкото отгоре остана и гладен.

Набра бързо телефония номер на майка си и изплака в слушалката:

– Мамоооооооо!

– Какво се е случило? – разтревожено попита майка му.

– Всичко изгоряяяяяяяяяяяяя…

– Какво е изгоряло? – тревогата ѝ нарасна.

– Всичкоооооо….

След това Виктор остави слушалката и отиде да си догледа анимационни филм.

Телефонът няколко пъти звънна, но той не вдигна слушалката. Не беше му до приказки.

Майка му се прибра много по-рано от обикновенно. Тя огледа „бойното поле“ и се усмихна:

– Радвам се, че не всичко е изгоряло, а само твоя обяд.

Наказанието му се размина.