Есента ни стопли с лъчезарното си слънце. Нивите се раззелениха. А добитъка се зарадва на възможността да попасе свежа зеленина.

Тодор бе изпаднал в трудна ситуация и не намираше изход от положението.

Той сподели това със със стария си баща, който всички тачеха и наричаха „мъдреца“.

Свел глава Тодор слушаше стария Филип:

– Признай си, когато изпаднеш в трудно положение, желанието ти е да вземеш нещата под контрол.

– Ние всички искаме да преглеждаме, да инспектираме, …. – думите на Тодор прозвучаха по-скоро като оправдание. – Искаме да живеем с увереността, че всичко ще бъде наред и нещата, които не са, ще могат да бъдат оправени с известно усилие.

– И тайничко си мислиш: – усмихна се Филип, – „Ако планирам всичко внимателно и се трудя достатъчно, мога да превъзмогна всяко смущение, което ме гнети“.

Какво можеше да каже на това Тодор?

А старецът продължи:

– Проблемът идва когато нашите усилия не са достатъчни. Когато трудностите, които срещаме, са по-големи от възможности ни или са напълно извън нашия обхват на влияние. Когато срещаш обстоятелства, които бързо изчерпват твоите духовни, емоционални и физически резерви, може би ще поискаш от страх да се прилепиш към нещо здраво.

– И какво е това „здраво“, за което трябва да се хвана? – въздъхна тежко Тодор.

– Въпросът, който трябва да си зададеш, е: Дали моите безпокойства ме водят към Бог или към собствените ми ресурси? Държиш ли се за нещо различно от Господа, някаква форма на земна сигурност, вместо да Му се довериш да ти помогне? Запомни, че каквото и да държиш твърде здраво, ще го загубиш. В каквото и да се вкопчиш търсейки в него безопасност, то става идол за теб. Без значение дали е богатство, дарба, връзки с хора, които могат да ти свършат работа, власт, …

– Трябва ли да задържа Бог като източник на увереност? – попита Тодор.

– Тази роля по право принадлежи на Него, – удари с длан по коляното си Филип. – По скоро Той ще позволи да се провалиш, така че да видиш, че Той е твоя суверен и неизменен Господ. Бог копнее да се предадеш в ръцете Му. Той ще се грижи за всичко, което те засяга, по най-добрия възможен начин, а също и ще те подкрепя в процеса.

– Какво друго ми остава? – тъжно се усмихна Тодор.

– Въпреки че Господ ще те тества, Той ще изявява Своята безкрайна любов, – стареца потупа насърчително сина си по рамото.

Облаците почти изпълваха небето, но слънцето успяваше да пробие през тях. Не се очакваше дъжд, но не можеше да се каже, че е слънчево.

Станчо бе жестоко обиден. Не от някой непознат, а от най-добрият си приятел. Той вървеше и от време на време стискаше яростно юмруци, сякаш се готвеше за бой.

Горчивината го поглъщаше. В мислите му се зараждаше отмъщение, а то имаше чудовищен апетит.

Струваше му се, че само един акт на мъст не е достатъчен. Недоволството го изпращаше надолу по някаква зловеща спирала.

Боньо го видя. Опита се да го спре, но Станчо изобщо не го забеляза.

– Станчо, – Боньо извика след него, но реакция нямаше.

Двамата не бяха приятели, но си помагаха. Боньо бе свидетел на свадата между Коста и Станчо. Двамата се нахвърляха един върху друг. ….. Беше грозна гледка.

Всички знаеха за голямото им приятелство, но това бе съвсем неочаквано.

Изведнъж лицето на Станчо потъмня. Той обърна гръб на приятеля си и закрачи бързо. Искаше по-скоро да напусне това място.

Боньо последва Станчо. Настигна го и го потупа по рамото.

– Прости му, – посъветва го Боньо.

– Прошката не е игнориране на неправдата, – Станчо му се озъби. – Тя не оправдава и не пренебрегва несправедливостта и грубото отношение.

– Помирете се, – настояваше Боньо.

– „Прости и забрави“, – намръщи се Станчо, – е непостижимо за мен. Думите му ще оставят болезнен спомен за мен. Не можеш просто да ги съблечеш като стара дреха и да ги хвърлиш.

– Така е, – съгласи се Боньо, – но в случая да простиш означава да промениш отношението си спрямо Коста.

– След тези негови думи? – Станчо подскочи като ужилен. – Никога! Чуваш ли, никога!!

– Но ако разсъдиш добре, – отново започна да го увещава Боньо, – както казват влезеш в неговите обувки, ще го разбереш и ще откриеш причината поради, която ти е наговорил такива обидни думи.

– Да вляза в обувките му, да го разбера, …… – Станчо започна да се смее грубо. – Че аз го познавам като петте си пръста. Не сме приятели от вчера.

– Прошката е решителна стъпка, която не бива да се пренебрегва. Ако продължаваш да нервничиш и да му се ядосваш, ще загубиш мира и спокойствието си. Ще се самоизядеш сам.

– Тебе какво ти пука? – стрелна го със див поглед Станчо. – Какво си тръгнал след мен? И все повтаряш: „Прости му! Прости му!“ Нямам нужда от съветници.

Боньо бе набрал инерция и продължи кротко:

– Станчо, припомни си хубавите моменти, които сте изживели заедно. Не позволявай обидата да изсмуква удовлетворението и задоволството в душата ти.

Станчо спря. Сякаш се пробуди от някакъв кошмарен сън.

– Коста е болен и в последно време бързо се изнервя, затова понякога говори глупости, – каза си Станчо. – Как можах да приема брътвежите му за чиста монета. Глупаво е. Той страда. Трябва да му помогна, а не да му се сърдя.

Станчо се усмихна и тръгна обратно към Коста. Когато стигна до него, видя, че приятелят му е плакал.

– Прости ми, че бях неблагоразумен и не се съобразих със състоянието ти, – каза Станчо и го прегърна. – Това е пълен абсурд. Ти си ми най-добрия приятел и такъв ще си останеш, независимо от обстоятелствата, болести или кризи, през които преминаваме.

– Прости ми, – хлипаше Коста, – ти си прекрасен човек. Как можах да изговоря толкова нелепости?

Двамата тръгнаха заедно, но вече примирени.

Виктор влезе в стаята и погледна към баща си. Старецът бе прекарал три часа в банката за прехвърляне на някакви пари и изглеждаше уморен.

– Татко, не е нужно толкова дълго време да стоиш в банката, – Виктор потупа баща си по рамото. – Това можеш да направиш онлайн.

 – И всичко мога да правя като си седя в къщи и никъде не излизам, натискайки само копчетата?! – Недоволно измърмори бащата.

– Да, – потвърди Виктор.

– С тези машинки губим нещо ……

– Какво? – побърза да попита Виктор.

– Днес докато чаках в банката се срещнах с трима мои приятели, – въздъхна старецът. – Единият бе до леглото ми и плачеше с мен, когато се разболях. Другият видял, че сестра ти се е свлякла на земята и не дава признаци на живот. Качил я на колата и веднага я откарал в болницата, а после ни заведе при нея. Третият е служител в банката, той ми помогна да се справя с попълването на безбройните хартийки, пред които стоях като объркан. Това съчувствие и съпричастност ще го усетиш ли онлайн?

– Да, прав си, – нещо дълбоко се събуди във Виктор. – Ако само си пиша с някой в Интернет не мога да разбера как ме възприема. Дори и да има антипатия към мен, не бих я усетил. Преките контакти ти осигуряват по-добра визуална представа за човека срещу теб.

– Тези машинки не носят живот, – каза баща му.

– Да, – махна с ръка Виктор, – адаптираме се към новите технологии, но се превръщаме неусетно в биороботи, лишени от чувства и възприятия.

– Чрез тях губим човешкото в себе си. Липсват ни задушевните разговори на масата. Нали всеки бърза към дома да се срещне с домашните си, а младите тичат на срещи с любимите си, – очите на бащата сияеха.

Виктор мълчеше навел глава, а баща му продължи:

– Не е ли по-добре да излезеш навън, да си поговориш с човека. Кой знае дали утре именно той няма да ти помогне, когато си в затруднение?

Рано сутринта Катя и Павел тихо се съвещаваха, над няколко листа изписани с дребен почерк.

От днес започна работата им като помощници на директора.

Бе им зададена задача:

– От тези листове, – бе казал директорът, – трябва кратко и ясно да извадите съобщенията предназначени за нашето училище. Учениците не обичат многословието и се дразнят ако нещо не са разбрали. Затова постарайте се съучениците ви да разберат точно нещата.

Това не се оказа много лесно за младите помощници. Дори ги изнерви допълнително и ги поизпоти.

На помощ им дойде учителката по литература в горните класове. Тя леко ги поведе и те успешно оформиха изреченията.

До тук добре, но се появи ново препятствие.

Извадения текст, трябваше да се прочете ясно и гладко.

– О, това не е за мен, – Катя веднага се дръпна назад.

Павел бе притеснен. Едно е да четеш на дядо си вестник или на по-малкия си брат приказка, но тук те слуша цялото училище.

Павел взе листа и започна да се упражнява. От време на време запъваше и пак почваше от начало.

Наближаваше и времето за четенето по микрофона. Катя показа на Павел, че му стиска палци и се отдръпна.

Включиха микрофона. Буквите заиграха пред очите на момчето и дори се сляха. Павел едва не припадна.

Тогава усети една силна ръка върху рамото си и чу окуражителен мъжки глас:

– Смело, момчето ми. Ще успееш. Само не се страхувай.

И Павел започна. Не направи нито една грешка, а гласът му звучеше уверено.

Когато всичко свърши, той се строполи на стола.

– Много добре беше, – дотича до него Катя и го прегърна.

До края на деня двамата помощници трябваше да се срещнат с различни ученици и да разрешат проблемите им, но и това не се оказа толкова лесно.

Приключили работата си Павел и Катя обезсърчени и много изморени се готвеха да напуснат директорския кабинет.

Точно тогава влезе директорът и ги покани да седнат.

– Е, как мина първият ви ден като мои помощници?

Катя бе навела глава и не смееше да погледне никого.

– Провалихме се, – изпъшка Павел. – Добре, че останалите учители се намесваха та ни помагаха.

– Тук всички си помагаме, – уточни директорът. – За това и успяваме.

– Ние мислехме, че е толкова лесно …… – и Катя се разплака.

– Има още много да учим преди да предявим претенции да станем ваши помощници, – тъжно каза Павел.

– За учене, всеки се учи, – весело отвърна директорът. – Дори и ние въпреки, че според вас сме толкова големи, продължаваме да се учим. Не се отчайвайте. В живота има и такива дни, но те ни подготвят и оформят за нещо по-хубаво.

– Благодаря ви, – очите на Павел светнаха. – Нищо в живота не се постига лесно. Това са ми го казвали не един път в в къщи. Чувал съм го десетки пъти, но до сега не съм го разбирал.

– Каня ви да идвате по-често и да ни помагате, – усмихна се директорът. – Има какво да научим от вас. Бяхте инициативни, не се отказвайте толкова лесно.

– Ще дойдем пак, – казаха в един глас Катя и Павел.

Излязоха от кабинета на директора, но вече не бяха омърлушени. Сега имаха явна цел.

Един ден Иван се изкачи до върха на планината. Той се възхити от това, което виждаше от там.

Стори му се , че някой му говори. Напрегна слуха си и долови тих глас:

– Това е твоето наследство.

И Иван тръгна да вземе това, което бе негово.

Докато вървеше пред него застана човек, който сложи ръка на гърдите му и го възпираше да продължи по-нататък.

– Кой си ти? – попита Иван.

– Твоите борби.

Иван се натъжи.

– Нима няма да стигна до моето наследство?

Нещо го накара и той погледна през рамо си назад. Изненадата му бе голяма.

Десет ръце на мъже бяха опрени на гърба му.

– Кои сте вие?

Последва кратък отговор:

– Твоята цел.

Иван се замисли. Той все още не можеше да разбере всичко, което му се случваше.

– Какво става? Нищо не разбирам! – и безпомощно отпусна ръце.

Удари гръм. Полъхна вятър. И Иван долови тих глас:

– Твоята цел е по-голяма от борбите, които водиш.

С какво се борите днес?

Болест? Мненията на другите хора за вас? Отхвърляне? Несигурност? Наркотик или алкохол? Гняв ? ……..

Без значение каква е вашата борба, винаги помнете, че целта ви е по-голяма от вашата борба!