За да преживеем в пълнота радостта на Великден, трябва да възкресим душата си от мрака на греха.

Великденските празници ни предоставят чудесна възможност да се отвърнем от светските дела, които ни притискат, така че остава много малко време да погледнем на ближните и на самия живот от позицията на вечността.

Празничните великденски дни ни дават шанс да отделим повече време за душата си, за да се присъединят към основното събитие в човешката история – Възкресението на Господ Исус Христос.

Но това е основното събитие в живота на всеки човек, защото то предлага възможност за радост, която дори не можем да си представим.

Великден е радост, неописуем дар на Божията благодат, който получават тези, които го търсят.

Великденските празници са повод да се пречупи привичното, греховното и „празничния стандарт“.

Идете в храма, помолете се, изпълнете се със светлина и пасхална радост. Споделете радостта за Възкресението Господне с близките си, особено с тези, които се нуждаят от утешение и поддръжка.

Мнозина  смятащи се за интелектуално извисени над другите, разглеждайки събитията случили се на Възкресение Христово, възмутено възкликват:

– Това не може да бъде. То противоречи на естествения ход на нещата.

На такива им е скъп света, където всичко е естествено и обяснимо. За тях вярата в смъртта и възкресението на Христос включва  риск да се пренебрегне „естествения ход на нещата“ в този свят.

Такива не могат да придобият вяра и да се доверят на Бога, защото попадат в непредсказуема област, където няма гаранция и увереност в това, което са свикнали да очаква в ежедневието си.

Вярата в Разпнатия Христос е призив към собственото ни разпятие. Когато човек търси Небесното царство, се увеличава риска да „загуби“ това, което има тук на земята, макар и малка гарантирана радост.

Малко са хората, които са готови да живеят въпреки стихиите в този свят.

От тук и желанието на човек да се приближи до Бога, се свежда до практически земното, което е полезно за обикновеното ежедневие. Ето защо формалната религия на нашите съвременници повече прилича на бягство от Бога.

Христос е принесъл Себе Си в жертва, но за много от хората в света този дар се оказва ненужен. Колко жалко. На тях не им трябва Христос, а дядо Мраз, изпълняващ желанията на тези, които през годината са се държали добре.

За съжаление хората са привлечени от второстепенните неща и християнството не е част от техния живот.

Нищо в света не е смущавало тъй силно човешкия ум и не е разкривало тъй ясно неговото безсилие, както това е направил Кръстът. Още преди векове, когато Той за първи път се е издигнал на Голгота, е станал за света най-голямата съблазън и най-голямото безумие.

Бог не премахне страданието и човешката болка, Той ги направи Свой Собствени, приемайки смърт и поругаване.

Грехопадението, Божието дълготърпение, въплъщението в образ на роб, срамната смърт на Кръста, Възкресението всичко това е за тези, които са позволили на Христос да влезе в живота им.

Празниците събират хората. Тези веселия са като отдушник на натрупалата се неприязън към несгодите в ежедневието.

Този Великден събра Делян и Димо. Те не се познаваха отпреди, но взаимно се харесаха. Димо познаваше много от събралите се, докато Делян беше случайно попаднал на това място. За втория празникът се изразяваше в ядене, пиене и почивка.

Когато двамата останаха сами на масата Димо се оживи:

– Дядо ми е разказвал за „Велиден в Дахау“ през 1945 г. Хората, които току що били освободени поискали да отпразнуват Великден. И там 18 свещеници отслужили литургия.

– Та те са били на ръба на смъртта, едва са отървали кожата си, – каза Делян.- За какво им е било всичко това?
– Такива хора  наистина могат да осъзнаят напълно Страстната седмица, – с уважение каза Димо.

– Ако човек е здрав, щастлив и има успех в живота, способен ли е да схванат същността на тази Страстна седмица?

– А защо не? – попита Димо. – Състоянието на човека не е от значение. Има хора, които не могат да изпитат радостта от Великден, поради отчаяние, болка и мъка. Такива отдавна са станали безжизнени и бездушни, съвършени мъртъвци. Всеки човек  е способен да разбере смисълът на страданията Христови.

– Но ние хората сме толкова променливи, – махна с ръка Делян. – Дори и да искаме да бъдем с Христос, след това пак извършваме някоя глупост или изказваме някаква нелепост.

– Ако човек се потопи в преживяванията на Спасителят през тази Страстна седмица, никога не би могъл да забрави това, – възрази Димо. – Това страдание на Христос докосва всеки и човек се променя.

– Могат ли страданият, през които преминава човек да му помогнат да приеме Христос за свой Спасител? – попита Делян.

– Много от хората, които са били в концлагери не са били християни и не са станали такива след преживяванията си. Ето, например, Примо Леви е описал ужасите, които е преживял в един от лагерите на смъртта. Чрез книгите си той е искал да промени света, да го коригира и насочи към мир и разбирателство.

– Навярно това не е помогнало много, – в гласа на Делян се усети съжаление.

– Този човек е узнал много за човешкото достойнство и неговото пренебрегване, но не е разбрал какво Христос е направил за него. До колкото зная се е самоубил, защото не е могъл да преживее зрелищните шествия на неонацистите в мирно време, – обясни Димо.

– Тогава какъв е смисълът на страданието, което този Леви е преживял? – попита Делян.

– Страдания без Христа съществуват, но това не означава, че са безсмислени, че Бог не просвещава човек по някакъв друг начин. Тези хора могат и да не станат християни, но смисълът на страданието виждат в други неща, които са вложени в Христос, защото човешкото достойнство е чувство, което е заложено в човека от Бога.

– Някои казват, че страданието приближава човек до Христос, но изглежда това не винаги става – констатира Делян.

– Страданията могат да приближат човек до Бога, но могат и да го отдалечат. Могат да го променят, но могат да убият  всичко човешко в него.

– Изглежда не е много лесно да видиш в своите страдания присъствието на Бога, – въздъхна Делян.

– Да, но за тези, които са способни на това, се оказва спасение, – каза уверено Димо.

– Това означава ли, че страданията, които са преживели хората в концлагерите и не са им помогнали да станат християни, са били напразни?

– А дали за това, че не са могли да простят на своите мъчители, не е станало пречка да станат християни? – попита Димо, като внимателно се вгледа в своя събеседник.

Делян се замисли. Той  разбра, че ако се ядосва на някого, не може да му прости и изкарва цялата си злоба върху него, всичко това става преграда между него и Бога.

През каквито и страдания да премине човек, ако не иска да възприеме Истината, той остава неспасен …

Тайната вечеря в горната стая, предшествана от измиването на краката на учениците от Спасителя, е станала образец и пример на Христовата любов и нежност.

Християнинът е призван да бъде светлина в света, която разсейва тъмнината.

Много е важно, всеки сам за себе си, да си изясни: Къде е моето място в това важно събитие? Доколко съм готов да се отвърна от неправдата и греха, и да бъда съпричастен към триумфа на Възкръсналия Спасител?

Когато всеки от нас осъзнае същността на тази необикновенна вечеря, предшестваща следващия трагичен ден, ще има реална причина за духовна радост.

След като човек преживее схватката със собствените си греховни навици и стремежи, вкусвайки освобождението от греха, става съпричастен към великото и славно Възкресение Христово.

При царуването на Петър Велики боляринът Желябужский извършил тежко престъпление, за което бил осъден на смърт. Но той имал син, който от най-ранна възраст се отнасял към него с много любов.

Младият човек бил поразен от нещастието на баща си и от позора, който паднал върху тяхното семейство. За това решил да пожертва живота си, за да спаси баща си.

Той срещнал царя при входа на двореца. Хвърлил се в краката му и се разплакал:

– Господарю, баща ми е нарушил своя дълг пред Бога и Отечеството и сега е осъден на смърт. Не роптая срещу вашето решение, но смея да прибегна до милосърдието ви. Заповядайте, велики господарю, вместо моя баща, аз да понеса наказанието му. Аз с радост ще жертвам живота си за него. Господарю, не отхвърляйте сърдечното ми желание да заплатя на баща си за възпитанието, да избавя майка си от загуба на съпруга ѝ, а братята и сестрите ми от това, да останат сираци, а също и  да освободя цялото ни потомство от срама.

Царят се трогнал от нежната любов на сина към баща му и казал:

– За възпитанието на такъв син прощавам на баща ти. Нещо повече, давам ти неговото място и мисля, че ти ще бъдеш по-добър баща изпълнявайки неговата работа.