Тези две неща са неразривно свързани помежду си. Не можем да говорим за едното, без да споменем и другото.
Ентусиазмът на днешното поколение с относително новите си форми на духовен опит не бива да ни подвеждат.
Бог ни изпрати Святия Си Дух не за да преживеем едно духовно пътуване като забавление.
Разбира се, когато сме притиснати, свежият вятър на Божия Дух ни дава нов поглед за важните неща, усещане за Божието присъствие, любов, утешение и радост.
Духът се даде на учениците на Исус, за да занесат по света новата вест за това, че има Господ, че той е победил злите сили и сега за нас се ражда нов свят, и ние сме длъжни да допринясяме за появата му.
Невъзможно е да се мисли за задачата на Църквата и да се забрави за Духа.
Изглежда някои християни си мислят, че Бог е извършил своите дела чрез Исус и сега иска ние да продължим това със собствени сили. Но това е трагична грешка. Тя се поражда от гордост или чувство на безсилие, а понякога и двете едновременно.
Без Божият Дух ние не можем да направим нищо такова, което да има тежест в Божието Царство.
Без Святия Дух Църквата просто не може да бъде Църква.

Константин Философ не издържа голямото напрежение и падна на легло в Рим. Боледува много дни. В тези негови страдания, далече от родината и от мястото на своята мисионерска дейност, Бог му изпрати небесна утеха.
Получи дивно видение, след което сърцето му се изпълни с необикновена радост. И сред болките си той започна да пее псаломския стих:
„Зарадвах се, когато ми казаха: да идем в дома Господен“.
Предупреден чрез небесното посещение за близкия си край, който ще го въведе във
вечния дом Господен, той се облече в хубави дрехи и целия ден прекара в духовно веселие, като каза:
– От сега вече не съм служител ни на царя, ни на другиго някого на земята, но само на Бога Вседържителя.
С тези думи той подчерта, че до сега се  бе чувствувал като пратеник на византийския император и  бе свързан с неговата църковно-държавна политика, но сега вече не е. След като заяви, че отсега нататък ще бъде служител само на Бога, той изрече следния бележит афоризъм, достоен за философския му ум:
– Не бях, бидох и съм во веки. Амин.
С това изповяда, че след като бе приведен от небитие в битие – не бях и след като живя известно време на земята – бидох, оттук нататък ще бъде безсмъртен во веки.
Не познаваме по-сбито изповядване на истината за човешкото временно битие и вечно безсмъртие от това на Св. Константин.
На другия ден философът прие пълно монашеско пострижение – велика схима, при което му бе даден името Кирил.
Безмълвен и молитвено вглъбен, той бе пропътувал много земи като мисионер, а сега се готвеше в продължение на 50 дена за последното си пътешествие, този път
не мисионерско, а небесно.
Предсмъртната му молитва бе произнесена със сълзи на очи и с издигнати към Бога ръце:
– Боже, моля те да бъде опазено повереното ми стадо от безбожната злоба на езичниците, хулещи Господа, да се затрие триезичната ерес, да се разрасне Христовата църква и да се дойде до единомислие на вярващите в истинската вяра на православното изповедание. Благодаря ти Боже, задето ме удостои, колкото и недостоен да съм, да проповядвам Евангелието. Предавам цялото си дело в Твоите ръце.
После се обърна към брат си Методий със следните трогателни думи:
– Ние с тебе бяхме като два вола, които теглят една бразда. Аз падам на
браздата и свършвам своя ден. Знам, ти обичаш много своята планина Олимп. Но заради планината недей оставя своето учителствуване! Чрез него повече можеш да се спасиш!
Тъй и на смъртния си одър св. Кирил продължи да мисли за духовното просвещение на еднокръвните славяни.
След като целуна всички, умиращият каза:
– Благословен да бъде Бог, Който не ни остави да станем плячка на невидимите наши врагове, но строши тяхната клопка и ни избави от тлението.
С тези думи издъхна на 14 февруари 869 г., а беше само на 42 години.

В училище учителят бил атеист. Един ден той казал на децата
– Всеки, който е атеист да си вдигне ръката.
Разбира се, всички деца искали да приличат на преподавятеля си и с радост вдигнали ръка. Само едно момиченце не вдигнало ръка.
– Нина, защо не вдигна ръка?
– Защото съм вярваща!
– А защо си вярваща?
– Защото моят баща и моята майка са вярващи.
– А ако твоят баща и майка бяха глупаци, ти каква щеше да бъдеш?
– Атеиска.

Като християни не трябва да се изолираме от света, в който живеем. Ние сме част от обществото и не са ни чужди неговите трудности, проблеми и радости.
В Библията се говори много за нашата гражданска отговорност. Старият Завет осъжда тези, които са си затваряли очите за страданията на бедните и експлоатацията на слабите.
Не е лесно да се създаде едно справедливо общество. Като християни, ние знаем, че човечеството е засегнато от греха и всеки опит за подобряване на обществото е непълен и несъвършен. Опитването да се създаде идеално общество на земята е утопия.
Но ние трябва да направим всичко по силите ни, за да се облекчи човешкото страдание, да се отстранят причините за несправедливост, етническа омраза, глад и насилие.
Ние сме длъжни да работим за спокоен живот и уважение на човешкото достойнство.
Защо да го правим? Защото Бог обича този страдащ свят
Когато Исус видя тълпите измъчени хора, Той „се смили над тях“.

Заваля обилно. Доскоро хората изнемогваха от жегата. Които можеха, се криеха на сянка и бяха добре, но не всички имаха такава възможност, работата на някои изискваше да бъдат на открито.

Сега благодатните струи се изливаха като балсам за изгорелите, изтормозени и измъчени тела.

Селската кръчма бе приютила редовните си посетители и хора, застигнати от дъжда.

Дядо Петър, едър мъж, все още запазил осанката си, тъжно каза:

– Една душа никога не е напълно изгубена. Трябва да ѝ се даде шанс, да ѝ се помогне да стъпи на правилния път.

Мислеше горкия за пропадналите си внуци, които бяха се забъркали с лоши хора и ги очакваше затвор.

– Прекомерния технически прогрес, напрегнатия живот, – изсумтя Димитър, – всичко това ни влачи не където трябва. Обществото се стреми единствено към нови технически изобретения и по-лек живот.

– У нас опитват всичко ново така, както се смучи бонбон, – засмя се Лальо, – дай им някоя нова джаджа и пощръкляват.

– Апетита за удобства нараства, – каза Димитър, – с него идва и решимостта да ги придобиеш.

– Техниката е хубаво нещо, не съм и против удобствата, но какво става с човека, – философски отсече Димо. – Няма вече време да се занимаваш с околните, всеки се е свил в черупката и мисли само за себе си.

– А кой ще отсее грешките на правосъдието, – обади се дядо Петър. – Там няма милост и не се предоставя възможност за поправление, а се навява само страх. Със страх се контролира всичко, но докога?

– Властите, които са отговорни за общественото спокойствие, рискуват да си навлекат неприятности, но гледат да спасят човека, – намеси се Димо.

– Ако това е така, би било прекрасно, – накак недоверчиво с полуусмивка каза дядо Петър.

Разговорът замря. Дъждът непрестанно барабанеше по стъклата, а всеки от присъстващите се се бе затворил в невеселите си мисли.

Уж за радост ливна този дъжд, да напои жадната земя. Но влажното време, светкавиците, които раздираха мрака и нестихващия порой вода , навяваха само тъжни размишления.