Това в една отвратителна бяла стая. Уж се говори за по-добро отношение към болните, но болниците продължават да бъдат в ужасно антисептично бяло.

Явно в медицинското обслужване не се прилагат изследванията потвърждаваща, кои цветове успокояват. Това е един „безличен“ подход към лечението, архитектурните решения и отношението към болката и паниката на болните.

Сотир и Милена вечеряха с болничната храна. Това бе някакво месо плувнало във воднист кафеникав сос, клисав грах, пръснат върху коравото като камък пюре от картофи и парчета ябълка, които бяха загубили цвета си.

Подобна храна обясняваше разнообразието от бисквити и чипс разхвърляни по леглото.

Милена се беше поизправила. На най-неудобните места от тялото ѝ стърчаха тръбички, а Сотир беше издърпал стола и използваше леглото ѝ за маса.

– Искаш ли нещо да ти донеса? – попита Сотир.

– Не се притеснявай. А ти как се оправи днес? – попита на свой ред Милена.

– Добре, – изломоти Сотир, явно не искаше да споделя за разправиите в работата си.

Той я наблюдаваше и забеляза колко бе отслабнала. Би дал всичко за да се размени с нея, за да не я гледа как се измъчва и гърчи ден след ден.

Милена сякаш прочете мислите му и тихо пророни:

– Съжалявам, – искаше да добави, „че ти причинявам всичко това“, но замълча.

– Какви ги говориш? – Сотир не можеше да се отърси от мисълта, че тя е в това ужасно състояние заради минали негови дела. – Да не би ти да си виновна за всичко това?

– Как ще платиш за операцията? – попита Милена, въпреки че знаеше каква огромна тежест е това за него.

– Не се притеснявай.

– Спестяванията ни са на привършване, – Милена с мъка прикри отчаянието си в гласа.

– Ти мисли само за това как ще оздравееш и ще се оправиш, – нежно каза Сотир.- С финансовия въпрос се заемам аз, не се притеснявай.

Стомахът му се бе свил на топка от безпокойство. До сега през всичките години, докато бяха заедно, той не я бе мамил в нищо, но сега само за няколко минути изрече две лъжи:

– Прическата ти е супер. … А тази ли? Тя изобщо не е по красива от тебе, – каза Сотир, когато двамата разглеждаха едно списание.

– Мили, – Милена му се усмихна по начина, с който сгряваше душата му.

– Да?

– Всичко ще се оправи, – И макара тя да вярваше в това искрено, Сотир не можеше да се отърси от страха, че най-лошото им предстои.

Тези, които не могат да си намерят работа в България, да се обърнат към службите за безработни в Китай. Там има доста интересни предложение.

Ето ви едно от тях.

Китай е рай за Интернет троловете. Там те могат да изкарват прехраната си, като се занимават с това, което им харесва и предизвикват хаос в Интернет.

Китайското правителство използва около 300 хиляди интернет коментатори, които за 50 цента пишат положителни коментари за китайското правителство. От там идва и името им „Армия за 50 цента“.

Платените тролове се стараят да опровергаят и погребат под тонове положителен спам всякакви негативни коментари или критически статии относно китайското правителство.

Стефан и Ина все още бяха влюбени един в друг, дори много повече от мига, когато се бяха запознали.

Тогава тя бе скоро завършила магистратурата си по математика и веднага ѝ бяха предложили учителско място в едно елитно училище. Стефан беше много по-голям от нея, но когато се погледнаха, между тях пламна искра.

Събра ги една „щастлива“ случайност.

Ина подпря бронята на Стефан и двамата изригнаха в препирня. Не можеше да се каже, че първата им среща бе особено романтична.

Половин час си разменяха хапливи реплики:

– Къде караш? Сляпа ли си?

– А ти къде се навираш пред мен, – не отстъпваше Ина.

– Кой ти е дал книжка? – ежеше се Стефан.

– По пътя си срещам все такива“професионалисти“ като теб, – не му оставаше длъжна Ина.

По колите нямаше никакви поражения, но не в това беше работата. Въпросът бе принципен.

Смешното бе, че двамата не си спомняха да са се карали така жестоко с някого до сега. Обикновено и двамата опитваха по всякакъв начин да помиряват хората около себе си, но те не бяха такива в този момент.

Тяхното направо си беше същинска война. Полицаят, който се спря, за да разбере какво става, вдигна ръце от тях.

– Ако не престанете веднага, ще ви арестувам и двамата, – заплаши ги той.

Схватката бе в разгара си, когато Стефан отчаян предложи:

– За да се помирим, предлагам една вечеря в близкия ресторант. Аз плащам.

Това породи още няколко минути спор, но накрая Ина се предаде.

Стефан и днес след толкова години се чудеше: „Защо тогава я покани на вечеря?“ Това вероятно бе един необикновен импулс. Ина също си задаваше въпроса: „Какво ме накара тогава да се съглася?“

След два месеца ухажване, местния пастир ги венча. Нямаха нужда от много цветя, приятели или сватбен марш. За тях бе достатъчно, че всеки е намерил половинката си. Те нямаха и близки. Свидетели им станаха една възрастна двойка, осемдесет годишни старци.

Установиха се в апартамента на Стефан. Ина го превърна в уютен дом. Тя обичаше да готви. Стефан се поддаде на кулинарните ѝ умения и скоро трябваше да прибави още  километър към всекидневните си тренировки.

Той бе сръчен, бързо осъществяваше измислените промени от Ина в дома им. Справяше се чудесно със всякакви проблеми – физични, механични, дори и емоционални. Притежаваше умението да ги унищожава бързо.

Двамата гледаха по различен начин на света в сравнение с другите и поради тази причина започнаха да се ценят още повече.

Докато повечето хора бяха влюбени в началните години, а след сватбата просто седяха и наблюдаваха как любовта им се разпада, Стефан и Ина научаваха всеки ден по нещо ново един за друг.

Така любовта им нарастваше, а от ден на ден ставаха още по-близки приятели.

Тони бе дошъл преди два часа в болницата, бяха му съобщили, че съпругата му е припаднала по време на работа. Тя му се бе оплаквала  тези дни от силни болки в стомаха, но той реши, че не е нещо опасно.

Щом влезе в болницата, веднага отиде при лекарят, който я бе приел:

– Можете ли да ми кажете, как е Лили? – погледна втренчено доктора и очакваше да му каже, че нещата не са кой знае какво.

Изражението върху лицето на доктор Стоилов, не даваше никаква надежда и Тони се притесни от мълчанието му.

– Много късно е дошла в болницата, – поглади с пръсти брадата си Стоилов. – Трябвало е да дойдете по-рано, когато е получила първите болки.

– Но те бързо отминаваха и след това тя се чувстваше добре, – смутено каза Тони.

– На вас така ви е изглеждало, – с укор го погледна докторът. – Вероятно не ви е казала, че и след това болките са продължили. Не е искала да ви притеснява.

– И сега какво? – попита отчаяно Тони.

– Ще опитаме да отстраним тумора, но вероятно ще има разсейки, – вдигна ръце безпомощно Стоилов. – За сега нищо не мога със сигурност да ви обещая.

Тони тръгна притеснен и малко изнервен към стаята на Лили. Когато го видя, тя цялата засия:

– Извинявай, че така се случи. Даже не знам как стана.

– Надявам се нещата да се оправят, – Тони се опита да изглежда обнадежден.

– Знаеш ли, преди теб дойде отец Спиридон, – сподели Лили, – Мира му се обадила от службата и му разказала за мен.

– Какво е правил тук? – разгневи се сериозно Тони. – Той няма работа насам.

– Мислех си …..,  – но Лили не можа да довърши.

– Не си мисли глупости, – скочи Тони. – Само не ми казвай, че си искала последно причастие.

– Вадиш си прибързани заключения, Тони, – опита се да го успокои Лили. – Той беше дошъл само да поговорим и да се помоли за мен.

Тони закрачи из стаята.

– Да се помоли? – Тони не можеше да овладее гнева си. – На кого ще се моли? Ако Бог беше толкова милостив, щеше ли да допусне да се случи всичко това?

Лили прехапа устни. Не ѝ бе идвало на ум, че ще се наложи да защитава вярата си и то от човек, който много обичаше.

– Тони, трябва да разбереш едно, – каза кротко Лили, без капчица гняв. – В най-тежките моменти винаги съм разчитала на две неща. на теб и вярата ми в Бога. А точно в този момент, скъпи, се нуждая и от двете.

Двама пътника се отбили да гостуват в едно село. Изведнъж се разнесъл вик:

– Пожар!

Единият от пътниците бързо станал и побързал да помогне, а другият го дръпнал за ръката и му казал:

– Защо да си губим времето? И без нас ще има достатъчно хора, които да се притекат на помощ. Това не е наша работа, това са чужди хора.

Но първият не слушал и хукнал към горящия дом. Вторият без да бърза излязъл и гледал от далече, какво ще стане.

Около горящия дом стояла майка. Тя плачела и отчаяно викала децата си.

– Хора, кой ще спаси децата ми?

Чувайки тези вопли на скърбящата майка, първият пътник изтичал в горящия дом. Той целият бил вече обхванат от огън. Всички мислили, че непознатия ще загине. Но той скоро изскочил от дома с опърлена коса и две малки деца в ръцете и ги дал на майката.

Така става и в духовния живот. Едни съжаляват за времето, а други казват:

– И без нас ще се притекат много ръце на помощ. Това не е наша работа. Това е чуждо дело.

В същото време хората продължават да умират в огъна на пороците и греха и няма кой да ги спаси.

Къде са Божиите люде, който да ги извадят от този огън?