„Приближете се към Бога и той ще се приближи към вас…“ Какво прекрасно обещание.

Всеки от нас може да се обърне към Бога с увереност, че Той ще се приближи към нас толкова близко, че ще усещаме присъствието Му.

За много от нас това не е лесно. В живота ни нещо постоянно се стреми да ни отклони от Бога и ние имаме все по-малко и по-малко време да останем насаме с Него.

Децата, работата, телевизорът, Интернет, дори и служението ни към църквата, всичко това изразходва нашето ценно време.

Може би е време да преразгледаме приоритетите си? Нужно е да се откажем от някои работи и занятия, за да имаме повече  време да прекарваме насаме с Бога.

Бог иска да общува с нас. Той е направил всичко възможно, за да бъде близо до нас. Простил ни е греховете с цената на смъртта на Своя Син.
Дал ни е Словото Си и безценна възможност да се молим, и да Му се покланяме.

Той е непосредствено близо до нас. Ако ние се приближаваш към Него с една крачка, Той прави две към нас.

Всеки човек тук на земята е зает със своите си работи. Космосът за него се явява далечен и абстрактен, но не и за учените, които го изследват.

За тях, всяко ново откритие е нов етап в разбиране на непознатото, а за всички останали земни обитатели е истинско чудо.

През 2014 г. астрономи откриха първата система от планетни пръстени, които се намирали около астероида Херикло.

Това било съвсем неочаквано за учените. За тях било напълно непонятно как може да се образува пръстен около толкова малък обект.

В дома на Патароците посрещнаха свещеника с голяма радост.

– Колко мило от ваша страна да ни навестите. Заповядайте, седнете, – каза Климент.

Доротея наля чашите на масата, но взе шишето със себе си и го прибра. След като сръбна малко от чашата свещеникът строго каза:

– Климент идва редовно на църква и води Емил със себе си. Но младите трябва да идват да се изповядат всеки петък и да посещават богослуженията поне три пъти в седмицата. Петър и Симо не съм ги виждал в храма, откакто пристигнахте, така че с изповедите здравата сте закъсали.

– Имаме много работа, – обади се Петър – и нямаме много възможности за грях. –  Симо, ти успя ли да съгрешиш тази година?

Симо направи печална физиономия, въздъхна и каза укорително:

– Ако бях направил нещо такова, най-напред на теб щях да кажа, – обърна се той към Петър. – Останал съм си неосквернен.

На Петър брадичката му потрепери:

– Аз също съм съвсем невинен.

– Сигурни ли сте? – попита отец Кирил. – Не става въпрос за кой знае какви грехове. Да речем, не сте ли споменавали напразно името Господне?

– Мили Боже! Никога! – извикаха и двамата в един глас.

Петър и Симо изглеждаха потресени и възмутени от подобна идея. Отец Кирил изглеждаше учуден и може би малко разочарован, че и двамата се оказаха без пороци.

– Има много начини човек да съгреши и не всички са явни! – каза свещеникът. – Може например, да споделите вината за нечий грях, без сами да сте го извършили, като сте мълчали. Съгрешил ли е някой ваш познат?

Симо и Петър поклатиха глави в крайно недоумение. Отец Кирил размаха пухкавата си длан като търсеше вдъхновение.

– Може да сте съгрешили спрямо Святия Дух, като сте отхвърлили всепризнатите истини, например за значението на Светата литургия и тъй сте отблъснали Божията благодат от душите си.

Свещеникът изглеждаше много доволен от тази своя идея, но двамата се възмутиха и едновременно вдигнаха ръце пред сърцата си.

Отец Кирил не се предаде толкова лесно и започна да изрежда куп дребни прегрешения:

– Пристъп на завист, гордост, гневливост, някоя малка лъжа или …. нечестиви помисли.

При тия думи Петър се прекръсти и погледна свещеникът с недоумение:

– Не разбирам какво искате да кажете. Признавам, че съм невеж относно тези …

– Нечестиви помисли, – добави Симо. – Скъпи отче, можете ли да ни обясните какво е това, за какво говорите изобщо? Ами ако сме ги имали, а не сме знаели за тях?

– Може би грешим без да знаем, – допълни Петър. – Можем ли да попаднем в ада заради тези нечестиви помисли?

Сковани и парализирани от тревога, двамата вдигнаха глави.

– Похотливост, – свещеникът подръпна с едната си ръка расото, – от латински походливиум,  което значи ….ъъъ … да си ходил и изливал нечестиви течности в миналото или да мечтаеш за …. бъдещо въображаемо или реално съвкупление, грубо казано.

– А, съвкупление!

– От латински, – започна да обяснява Климент, който учеше редовно всяка вечер латински, – съвкуплениус, което ще рече да се съберат накуп пленници.

– О, това ли било, – захилиха се Симо и Петър.

Отец Кирил обидено надигна полите на расото си, прекоси бързо стаята и затръшна вратата зад гърба си.

Струйка кръв се процеждаше изпод временната превръзка, която бе сложил Дамян. Той направи знак на момчето да седне и леко надигна марлята. Отдолу се разкри противна, неприятна на вид рана.

– Трябва да се зашие, – каза Дамян.

– Ще извикам лекар, – каза Зоя, която притеснено се въртеше край наранения си брат.

Дамян изпъшка и се намръщи презрително.

– Последният доктор, с когото си имах работа, щеше да ме убие, ако не му бях попречил. Толкова са компетентни, че такава дълбока рана може и да не заздравее. Ще се възпали и тогава един Господ знае какво ще стане. С три-четири шева ще я затворя и след това почти няма да си личи.

Зоя го гледаше объркана.

– Нека първо да доведа лекар да го прегледа. Моля те, опитай се да ме разбереш, – гласът ѝ трепереше, още малко и щеше да заплаче.

Дамян сви рамене.

– Както искаш.

Един час по-късно двама лекари се опитваха да спрат кървенето, но след като шумно се скараха, само влошиха положението със своето опипване и човъркане. Радко толкова се разстрои и подлуди от болката, че отказа да ги допусне повече до себе си. А през цялото време от раната бликаше кръв.

Дамян не можеше да гледа всичко това, за това излезе. Когато след половин час се върна, завари Радко свит в ъгъла. Той не позволяваше никой да го докосне, дори и сестра му.

– Виж, – каза Дамян. – Донесох равнец, за да спрем кървенето.

Зоя въздъхна.

– Какво ще правим? Решавай! – подкани я Дамян.

След малко лекарите бяха отпратени от стаята. Радко престана да вика, но ги наблюдаваше подозрително от ъгъла. Дамян се постара момчето да види как изсипва малко от стрития равнец върху дланта си. Посочи праха, а после раната на Радко.

Изчака малко, след това внимателно пристъпи към момчето и му показа равнеца върху дланта си. Радко го гледаше плахо, но вече не толкова недоверчиво.

Дамян изсипа стрития равнец върху кървящата рана и повтори процедурата още шест пъти. Накрая се дръпна назад и остави Радко напълно да се успокои.

След десет минути кървенето спря. Вече по-спокоен, Радко позволи на Дамян да се приближи и да изчисти билката от раната. Макар че това му причиняваше болка, Радко търпеливо изчака Дамян да си свърши работата.

След това Дамян извади от джоба си кърпа, в която бяха сложени няколко игли с вече вдянати копринени конци. Радко го изгледа със страх. Тревогата, изписана по лицето му ставаше все по-голяма. При всеки опит на Дамян да посегне с иглата към раната, Радко пищеше от ужас.

– Опитай с нещо друго – каза отчаяно Зоя.

– Раната е твърде дълбока, – отвърна Дамян раздразнен от неуспеха си. – Иначе ще се възпали и тогава наистина ще има защо да пищи, а може да млъкне и завинаги.

– Той не е виновен… не разбира, – Зоя опита да защити брат си.

Дамян се отстрани и въздъхна. После извади от вътрешния си джоб малко ножче и разряза дълбоко месестата част на лявата си длан точно под палеца.

Настана мълчание. Радко и сестра му гледаха потресени. Дамян прибра ножчето и докато от раната бликаше кръв, той взе превръзка от масата и притисна разреза.

През следващите няколко минути не каза нищо, а братът и сестрата само го гледаха. После предпазливо вдигна превръзката и видя, че кръвотечението е намаляло.

Бавно пристъпи до масата, взе иглата и внимателно я насочи към раната. След това прониза с нея двата ѝ края. Изтегли нишката, сякаш кърпеше чорап. После я върза на възел, взе нова с вдяната игла и повтори това още три пъти, докато раната бе изцяло зашита.

Тогава вдигна дланта си пред лицето на Радко, за да я огледа внимателно. Дамян посочи зашитата раната на ръката си , а след това отворената рана на Радко. Пребледнял от безпокойство, Радко дълбоко въздъхна и кимна.

Дамян взе нова игла, поднесе я към раната на момчето и натисна.

Петте шева бяха направени успешно, макар и не без стонове и писъци от страна на Радко. Накрая Дамян се усмихна и стисна здравата ръката на пациента си, който бе пребледнял, но мъжествено търпеше болката.

– Кораво момче – каза Дамян. – Хората не знаят колко смел е Радко.

Радко се усмихна, той се чувстваше почти герой.

Джон Уиклиф, виден английски богослов от XIX век, е написал редица статии, обвиняващи Църквата в нейните усилия да заработи пари за сметка на папството и да контролира обществото.

Разбира се, тези негови работи били смятани за ерес.

По решение на събора в Констанс Джон трябвало да бъде публично изгорен. По време на екзекуцията Уиклиф изобщо не е почувствал болка.

До този момент той не е страдал от заболяване, при което се притъпява болката, нито е използвал специални медикаменти.

Как Уиклиф е успял да избегне страданието по време на екзекуцията?

Сега е ваш ред. Де да можеше всеки да не чувства болка, когато го горят. И все пак на Джон му се е отдало това. Как ли го е направил?

А сега да видим кой познава добре историята и то тази на Църквата.

Ако не сте добри по история и не ви се рови за допълнителна информация ви предоставям …..

Отговор: Когато е била извършвана екзекуцитя над Джон Уиклиф, той е бил мъртъв вече от 30 години. Духовенството разкопало останките му, изгорило ги и ги хвърлило в реката.