Горанов бе професор в Университета. Лекциите му бяха интересни и бъдещите специалисти с охота ги посещаваха. Професорът си имаше свой подход, с който искаше студентите му да се изградят като творчески личности. Той често чуваше от учащите се в университета да се оплакват от въпросите на изпита:

– Това го няма в записките ми!

– Този въпрос го няма в учебника!

– Може и така де е, – казваше Горанов на студентите, – но аз искам да размишлявате върху въпроси, които не са изяснени дума по дума в учебника. Целта ми е да усвоите материала толкова добре, че сами да можете да го прилагате на практика.

Но студентите не бяха съгласни с него и роптаеха:

– Нали на изпита идваме, за да покажем как сме усвоили знанията от учебника? За каква практика става дума тук?

– Всъщност, – продължи да ги убеждава Горанов в правотата си, – ако прочетете материала, потърсите помощта ми и участвате в обсъжданията по време на лекциите, със сигурност бихте се справили със всяка задача, която ви поставят.

Един ден, когато пак имаше мърморене след изпита, Димитър взе страната на професора:

– Когато се сблъскаме с трудни житейски въпроси, като объркан социален проблем или някоя морална дилема, какво ще правим? Знаем само да се оплакваме. Трябва да се научим да мислим и разсъждаваме, а не като папагали, да заучаваме точните отговори на определени въпроси.

– Прав е, – съгласи се с него Дамян. – Ако утре се сблъскаме със ситуация, която не е описана в учебника и изисква от нас размисъл, какво ще правим тогава?

– Вярно казвате, – присъедини се към тях и Христо. – Не е достатъчно само да наизустяваме нещата, трябва да се научим и да мислим.

Все още се намираха недоволни и мрънкащи, но болшинството осъзна метода на работа на преподавателя си и се съгласиха с неговия начин на действие.

Страната има нужда от мислещи хора, а не от роботи отговарящи на въпросите: „Ако….. то….“

Човек е същество надарено с разум и той не трябва да забравя, че той му е даден, за да го използва.

Най-добрата защита в живота от стила „катерица в колело“ са: любов към живота, съществуването на ценности извън работата, развитие на културата и грижа за наличие на радост в ежедневието.

Красивият залез, смехът на детето, интересен филм, горещо какао през зимните вечери, могат да запълнят не по-малко, отколкото поредната „шестица“ на работата.

Но за това е необходимо „открито сърце“, ако в него има болки и страдания, по-добре е да се започне с лекуването на тези рани.

И радостта ще дойде, само малко трябва да ѝ се помогне. За целта е необходимо да отделите време за себе си, а не за своите постижения.

Важно е да си дадете възможност да помързелувате, нищо да не правите, да помечтаете, да се поглезите, да се наспите най-накрая.

Това не е престъпление, а част от грижата за себе си, здравето си и емоционалното си състояние. Това у мнозина за съжаление липсва.

За тези, които са привикнали към адреналинов живот в бързи темпове, това може да се окаже много сложно.

При високи скорости е леко да прескочиш самия себе си. Така, че трябва малко да забавите темпото и отново да се научите да празнувате в живота. Той ни е даден за радост, а работата е само част от него. Нека да не забравяме това.

Новата разработка на учени от Калифорнийския университет в Сан Диего ще помогне да се получат по-ясни визуални изображения с висока резолюция, без да се налага да се използват външни камери.

Екипът е използвал силициеви нанопроводи, които се имплантират в ретината и имитират работата на фоторецепторните клетки.

Когато светлината попада върху тях, те генерират ток и го предават на очния нерв. В този случай, проводниците са толкова тънки, че от тях може да се изтъче мрежа с плътност близо до тази на ретината.

Втората отличителна особеност на новата система е уникалния елемент за безжично захранване, който дистанционно предава енергията на имплантанта чрез индукция.

Бяха изминали пет години, откакто Донка за първи път прекрачи прага на университета. Тя завърши с отличен успех специалността си и бе поканена да остане на работа в учебното заведение, което бе завършила.

Надежди, мечти, очаквания, всичко се бе събрало в тази покана. Очертаваше се бъдеще, за което отдавна Донка си мечтаеше.

Тези дни тя имаше проблем с една от задачите, които ѝ бе възложил един от професорите. Трябваше да предаде работата си на другия ден и нямаше никакво време да поправя грешките си.

Донка бе много напрегната и стресирана. Не виждаше изход от създалата се ситуация.

На другия ден тя трябваше да ръководи упражненията на група студенти. След занятието един от младежите я попита:

– Можете ли да ми отговорите на въпроса, колко е пет плюс две?

Въпросът ядоса Донка. Тя бе напълно сигурна че студент от четвърти курс, какъвто бе Дамян, може сам да си отговори на въпроса.

Донка се намръщи и му каза:

– Ти знаеш отговора – седем. Защо ме питаш?

Той се усмихна топло и отговори:

– Не, съвсем не исках да ви засегна или да се подигравам с вас. Според вашата математика пет плюс две е седем, но не и според Божията.

Донка се заслуша в думите на студента внимателно. Тя усещаше, че тук се крие нещо повече от проста математика.

Дамян прибра буйния си перчем и спокойно обясни:

– За Бога пет плюс две е повече от пет хиляди, защото Той може да нахрани пет хиляди души само с два хляба и пет риби.

Този оригинален отговор помогна на Донка да преодолее стреса и да се успокои. Замисли се върху казаното от Дамян и се помоли:

– Господи, моля Те помогни ми.

За нейна изненада професорът разбра затрудненията ѝ и даде на Донка още една седмица отсрочка.

„Да, Бог е с нас, – каза си Донка, – Той винаги е с нас и ни дава надежда и мир. За Бога няма нищо невъзможно“.

Радостни сълзи заляха бузите ѝ. Тя не беше сама, Бог нямаше да я изостави. В кавито и обстоятелства да се намираше, тя можеше да очаква помощ единствено Него.

Бе късен следобед. Жените бяха привършили вече домакинската си работа и по това време се събираха на голямата пейка край пътя. Тук освен да поклюкарстват за този и онзи, си разменяха рецепти и споделяха новите в селото, които лично ги засягаха.

– Често сервирам на семейството си едно и също ядене няколко пъти, – похвали се Радка, – така има малко повече време за себе си.

Баба Стойна се намръщи и с бучащия си глас каза:

– Когато го сервираш първия път, яденето е много вкусно, но когато го сложа на масата отново, има чувството, че не давам най-доброто на хората седнали да ядат.

– И аз съм така, – обади се Гаца, – все едно ги храниш с остатъците от миналата храна.

„Все едно да „вместваш“ Бога в ежедневието си, – помисли си Каля, – вместо да отделяш специално време за Него. А аз какво правя? Сутрин набързо Му благодаря, изреждам нуждите си, вместо да Го търся и почитам по цял ден. А и Библията не чета всеки ден“.

Стоянка, сякаш отгатнала мислите на приятелката си прибави:

– Както храната, която готвим, храни телата ни, така и Божието Слово храни душите ни. Няма по-добро от приемането на прясна и свежа храна всеки ден.

– За съжаление и на Бога предлагаме остатъците, – обади се баба Митра. – Първо се съобразяваме със своите желания, а Неговата воля е като допълнителен план, по който действаме, ако нашия не стане.

– Когато даваме на Бога най-доброто, – каза Каля, – ние Го признаваме за Господар на живота си. Така смело ще следваме волята Му.

Имаше още коментарии по този повод, но всички бяха съгласни в едно. Никога не сме прекалено заети, че да нямаме време за по-дълго общуване с Бога.