За всекиго по нещо

Групата се изкачваше към върха. Пътеката бе стръмна.

Поради ентусиазма и умората едни бяха по-напред, а други значително изоставаха.

Камен се катереше някъде по средата и философски разсъждаваше:

– Животът е едно стръмно изкачване….

Той чуваше насърчителните викове на тези отпред:

– Не се предавайте! Давайте нагоре!

И му ставаше добре на сърцето.

– Човек трябва да има много сила и твърда походка, за да достигне върха, – продължи разсъжденията си той.

Докато се изкачваше, хоризонта пред него се разширяваше.

Той гледаше и се възхищаваше на това, което виждаше от височината, до която бе достигнал. За това махаше на тези, които бяха след него, да побързат, за да се насладят и те на очарованието, което го бе обзело.

Ако сте изпреварили другите „извикайте“ ги. Това ще им предаде смелост да си проправят път по скалистата пътека.

Когато намалее вярата на някой и „маслото“ му е почти свършило, издигнете глас и насърчете уморения и изтощен пътник, за да го предпазите от падение.

Споделете вашите борби по стръмната пътека и как Господ ви е помогнал в бурите и ви е спасил от големи опасности.

Даниела притеснена се качи в самолета. Тя водеше за ръка тригодишната си дъщеря и отчаяно се опитваше да я успокои, защото малкото момиче я удряше и плачеше. Вероятно се плашеше от голямата метална птица в чийто търбух влизаха.

А с другата ръка тя притискаше до гърдите си увито в одеяло бебе.

Младата жена стана още по-неспокойна, когато се събуди и четиримесечният ѝ син, който започна да плаче. Беше огладнял.

Пътникът седящ до Даниела погледна съчувствено младата майка и ѝ предложи:

– Дайте да поддържа бебето, докато сложите колана на дъщеря си.

Момиченцето приковано на седалката, се огледа изплашено. Мъжът се усмихна на детето, извади една книжка и каза на момиченцето:

– Я да видим какво има тук? Ето ти моливчета. Можеш ли да оцветиш тази картинка?

Детето радостно протегна ръка, взе моливите и тихо каза:

– Да.

Докато малката прехапала долната си устна съсредоточено драскаше по листа на предоставената ѝ книжка, Даниела успя спокойно да нахрани сина си.

„Какъв учтив и приятен човек, – помисли си Даниела. – Само Бог ми го е изпратил. Бях в такава ситуация, че можех всеки момент да избухна в плач и да се потопя в отчаяние, когато този мъж се намеси и ми се притече на помощ“.

Когато преживяваме огромната Божия доброта, нека потърсим умишлено възможност да извършим добро дело за някой друг човек.

Слънцето силно препичаше. Само едно малко бяло облаче се бе отделило някъде от събратята си. Така заблудено и неориентирано се носеше из небесната шир.

Изведнъж то се поспря и се ослуша внимателно. Долавяше съвсем слаб звук:

– Жадна съм! Искам да пия.

Бялото облаче се огледа и забеляза малка слаба фиданка, която агонизираше и береше душа от жажда, поради сушата обхванала земята.

– Малко дръвце, как мога да ти помогна, – съчувствено каза облачето. – Аз все още не съм наедряло достатъчно. Сега тепърва набирам сили, за да излея на земята значителен по количество дъжд.

Вече изпадайки в несвяст, фиданката стенеше:

– Искам да пия! Жадна съм! Умирам …..

Облачето се съжали, застана над умиращото дръвце и изля всичко без остатък от себе си.

Минаха години.

Младата фиданка се превърна в голямо и красиво дърво.

И когато някой пътник търсеше закрила от палещите лъчи на слънцето или от бурния вятър премесен със ситен дъжд, то го приютяваше.

А листата му нежно шумоляха и от най-лекия порив на вятъра разказваха:

– …… то бе едно малко бяло облаче. Искаше да порасне и да излее много дъжд на земята, но пожертва себе си, за да спаси изгарящата от жажда фиданка, която се превърна в силно и едро дърво, …….. каквото съм сега.

Достолепов обичаше да се присмива на хората, които вярват в Бога. Самият той твърдеше:

– Аз съм атеист – и се гордееше с това.

Веднъж той пътуваше с влака до едно неголямо селище. Щеше да изнася поредния си доклад.

Влакът спря на една малка гара и Достолепов излезе в коридора на влака. Там един от пътниците беше запалил цигара, а кондукторът му направи забележка:

– По-добре не пушете тук. В това село живеят християни и ако видят какво правите, няма да ви се размине лесно …..

Достолепов чу препоръката на кондуктора и реши да се пошегува с някой от местните. Когато един мъж приближи към влака той му подвикна:

– Кажете ми къде е тук пътя към ада?

Мъжът изобщо не се смути, погледна солидния господин и спокойно отговори:

– Вървете напред и никъде не се отклонявайте! Нищо не променяйте в живота си и за нищо не се разкайвайте. Така ще пристигнете навреме там, а може и по-рано.

Достолепов се изчерви. Челото му се покри с капчици пот. Той извади носната си кърпа и притеснено се обърса.

„Дали като свърша с доклада си, да не се пъхна набързо в някоя църква, да запаля свещ и да поискам прошка от Господа? – помисли си той. – Ами ако Той наистина съществува и аз съм се отправил към ада?!“

Представители на различни професии имат свои особености. Какво ли не прави човек, за да има успех и късметът му да не изневерява.

Но най-суеверни сред професионалистите, се оказват може би космонавти! Това е една от новите професии, но рисковете и опасностите при нея са много големи.

Да, космонавтите са смели, мъжествени, волеви, интелигентни, трудолюбиви, … но все пак са и обикновени хора. И нищо човешко не им е чуждо.

На 25 март 1961 г. предстоеше стартирането на петият космически спътник с куче и манекен на борда.

Преди полета на първият космонавт оставаше малко повече от полови месец. Но за това знаеха малцина, напрегнати изпълнени с ентусиазъм и с не малка доза страх от предстоящия експеримент.

Юри Гагарин заедно с останалите кандидати от първия отряд, бяха дошли на космодрома, за да присъстват при пускането на спътника.

Това беше петият космически спътник, но той беше съпровождан с много надежди, трепет и безпокойство, както и всеки от предишните четири. Всичко се концентрираше върху нови задачи, въпроси и цели.

Гагарин погледна кучето, на което му предстоеше да полети и попита:

– Как се казва?

– Късмет, – беше отговора.

– Е, късметът няма да ни обърка плановете! – Засмя се Гагарин. – Нека да го наречем Звезда!

Така четирикракият пътник на петия космически спътник, излетя с това символично име.

А колкото до късмета, за космонавтите никога не е бил излишен ….