Слънцето силно препичаше. Само едно малко бяло облаче се бе отделило някъде от събратята си. Така заблудено и неориентирано се носеше из небесната шир.
Изведнъж то се поспря и се ослуша внимателно. Долавяше съвсем слаб звук:
– Жадна съм! Искам да пия.
Бялото облаче се огледа и забеляза малка слаба фиданка, която агонизираше и береше душа от жажда, поради сушата обхванала земята.
– Малко дръвце, как мога да ти помогна, – съчувствено каза облачето. – Аз все още не съм наедряло достатъчно. Сега тепърва набирам сили, за да излея на земята значителен по количество дъжд.
Вече изпадайки в несвяст, фиданката стенеше:
– Искам да пия! Жадна съм! Умирам …..
Облачето се съжали, застана над умиращото дръвце и изля всичко без остатък от себе си.
Минаха години.
Младата фиданка се превърна в голямо и красиво дърво.
И когато някой пътник търсеше закрила от палещите лъчи на слънцето или от бурния вятър премесен със ситен дъжд, то го приютяваше.
А листата му нежно шумоляха и от най-лекия порив на вятъра разказваха:
– …… то бе едно малко бяло облаче. Искаше да порасне и да излее много дъжд на земята, но пожертва себе си, за да спаси изгарящата от жажда фиданка, която се превърна в силно и едро дърво, …….. каквото съм сега.
