Тодор видя през прозореца приятеля си Симеон, който носеше в ръце футболна топка.
– Каква прелест! – възкликна Тодор.
Даже от 4-я етаж ясно се виждаше, че това е истинска футболна топка, каквато Тодор и Симеон бяха виждали само по телевизора по време на футболен мач.
– Явно, че ще падне голяма игра, – каза Тодор и се усмихна, но изведнъж се намръщи. – Да, но тази топка няма да е моя. Той ще я внася и изнася, когато си иска. Ще я държи под леглото си, ще я премята в ръцете си, когато пожелае и ще ѝ се радва.
Завистта ухапа като змия сърцето на Тодор. И отровата ѝ завладя разума му.
В миналото поради завист двама съседни царе започваха война и то не каква да е, а опустошителна. И в този случай едва не стана нещо подобно.
Тодор намрази Симеон. И реши категорично:
– Край на приятелството ни. Даже и ръка няма да му подам. Никога! Какво си мисли той, че като има топка, е голяма работа?!
Изведнъж на вратата се позвъни.
– Сигурно е Симеон, – каза си Тодор ядосано. – Няма така леко да ти се размине… Сега ще ти дам да се разбереш.
Отмъстителна усмивка заигра по лицето му. И с гневна походка тръгна да отваря. Тодор със замах отвори вратата и здраво стисна ръцете си зад гърба.
На прага го гледаше широко усмихнат Симеон, който му каза сърдечно:
– Честит рожден ден! Това е подарък от мен и родителите ми, – той протегна ръце и му подаде топката.
Това беше оная същата, която Тодор беше видял през прозореца, но сега, когато беше толкова близко, тя бе неустоима.
Цялата му злоба и яд се изпариха. Тодор въздъхна дълбоко, засрами се и осъзна:
„Симеон ми е най-добрият приятел и той е много по-скъп от всяка топка. От завист, каква глупост щях да направя?“
Двете момчета си подадоха ръце и излязоха заедно да изпробват подаръка.
