Павел и Христо вървяха заедно по алеята в парка. Те току що бяха излезли от богослужението в църквата.

Една случайност ги събра. Павел беше в много тежко положение и Христо му помогна. От тогава са неразделни.

Още от самото начало на запознанството си, разбраха, че посещават една и съща църква, но нищо не знаеха един за друг, нито се бяха видели преди.

– До сега разбрал ли си нещо за Исус, което не си очаквал? – попита Павел приятеля си.

Христо се замисли за момент, а след това каза:

– Преди да повярвам, си представях Бог като някой, към когото се обръщаш, когато си в беда. Смятах, че човек не трябва да прекалява в молитвите си, защото може да стане досаден.

– А аз си мислех, че моите молитви са по-незначителни от тези на по-опитните християни, – засмя се Павел.

– Представях си общуването с Бога, което трябва да се осъществява според инструкцията; „Използвай само в спешен случай“, – продължи Христо.

– Сега , когато израствам във вярата си, – каза Павел, – отношенията ми с Бога се задълбочиха.

– Вече съм напълно убеден, че Бог иска да бъде част от моя живот 24 часа, седем дни в седмицата, – каза съвсем уверено Христо.

– Ние сме създадени, за да познаваме Твореца си, – възторжено възкликна Павел.

– Все още ми е трудно да проумея, как Създателят на цялата вселена иска да общува с мен, – каза колебливо Христо, – но знам със сигурност, че Бог ни обича безкрайно.

– Знаеш ли как трябва да отговорим на тази любов? – попита Павел със светнали очи.

Христо замълча, той чакаше да чуе какво ще каже приятелят му по въпроса.

– На тази любов можем да отговорим с молитва, размишления върху Словото Му и непрестанно да се стремим да живеем богоугоден живот.

Ласкер дошъл в Париж и се установил в комфортен хотел, както го посъветвал негов приятел от Лондон.

Той оставил багажа си и отишъл в едно кафене, където прекарал цяла вечер.

Късно след полунощ световният шампион открил, че е забравил къде се намира неговия хотел.

След като пренощувал у познат, сутринта изпратил телеграма, да му изпратят адреса на хотела.

А през това време купил карта на Париж и започнал внимателно да я изучава. И накрая търсенето му се увенчало с успех.

Когато влязъл в стаята си, той забелязал на масата телеграма от Лондон.

Поради разсеяност Ласкер изпратил телеграмата без обратен адрес и неговият приятел, добросъвестен англичанин, не могъл да разбере, какъв е смисъла на това мистериозно запитване.

Едва вчера Стилян Христов разбра нещо много страшно за себе си. Той чу, когато лекарят му каза:

– Вие имате смъртоносно сърдечно заболяване. Прогнозите са лоши. Нямате голям избор. Трябва да се подложите на операция.

Стилян се уплаши. Той не знаеше дали след това ще може да се прибере у дома си.

„Ами ако операцията не мине успешно. Ако след нея се залежа, кой ще ме погледне. Съпругата ми почина преди две години, децата ми са по чужбина….“ – терзаеше се Стилян.

Накрая се реши и постъпи в болницата. Там чакаха и други хора, за предстоящи операции и процедури. За кратко време Стилян се сприятели със някои от тях.

Изведнъж молитвите му се промениха. Вместо да се моли само за себе си, той започна да се моли и за другите хора. Когато почина един от новите му приятели, Стилян се опита да утеши близките му.

С други се насърчаваше взаимно, докато чакаше да го оперират.

Молеше се постоянно за своето здраве, докато един ден осъзна нещо много интересно.

– Молитвата ме променя, – каза си Стилян. – Бог ми даде възможност да свидетелствувам на другите и да бъда насърчен от тях. Ето, щом се доверих на Бога, аз се обърнах и започнах да помагам на ближните си.

Той бе преживял истинска промяна. Бе се превърнал в човек, който мисли първо за другите.

Сава много обича спортните надпревари. Някои от тях той следи, като използва записи на дадено състезание, мач или среща.

Един ден след като бе проследил записа на поредното състезание, облегна се удобно във фотьойла и се замисли сериозно:

„Колко жалко, че в живота няма възможност за такива повторения. Пропуснеш ли даден момент, той не се връща“.

Тези мисли го върнаха няколко години назад, когато внукът му Станислав възторжен изтича при него и каза:

– Ще имам мач по крикет, ще дойдете ли с баба да ме гледате?

Нито той, нито съпругата му харесваха този спорт, но той обичаше внука си, за това бързо се съгласи:

– Добре, кога е мача?

– Утре в 9 часа сутринта.

– Непременно ще дойдем, – обеща Сава на внука си.

На сутринта, когато тръгна с жена си, за да гледат как ще се представи Станислав в мача, Сава си взе една книга. Когато съпругата му го изгледа с укор, той тихо промърмори:

– Да мине времето по-бързо.

Мачът започна в 9 сутринта. Беше вече 16:30, но още не беше свършил. Сава бе останал с убеждението, че нищо интересно не се случва и бе забол поглед в книгата.

Изведнъж той чу овации, жена му го сбута:

– Станислав направи страхотен удар, видя ли го?!

Сава го беше пропуснал, а повторение нямаше да има. Не можеше вече да види, какво е направил внука му.

Този болезнен спомен, накара Сава малко да се размърда. Той стана, разходи се из стаята и погледна през прозореца.

– Колко много пъти пропускаме предоставените ни възможности, – тъжно въздъхна Сава. – Понякога забравяме да се молим за някого, да позвъним на приятел, който има проблем, да посетим някой, който е в нужда или просто да се усмихнем на поредния минувач.

Сава отново е върна и седна във фотьойла.

– Колко често пропускаме възможности да споделим вярата си, – с болка се усмихна Сава. – Ето, Бог ни подтиква да го направим, а ние като не Му обърнем внимание и не последваме призива Му, появилият шанс изчезва завинаги. Ако слушаме Божия глас, ще имаме много възможности да Му служим, споделяйки Благата вест и помагайки на ближните си.

Сляпа девойка се мразела, че не вижда. Тя ненавиждала всички, освен своя любим приятел. Той винаги бил до нея.

Тя му казала:

– Ако можех да виждам, щях да се омъжа за теб.

В един прекрасен ден, някой станал донор и дал очи на девойката. Операцията минала успешно и момичето прогледнало.

И тя видяла своя любим.

Тогава той я попитал:

– Ще се омъжиш ли за мен?

Девойката била шокирана, когато видяла, че приятелят ѝ също бил сляп и му отказала.

Младежът си тръгнал разплакан, а след това ѝ написал писмо, в което имало само две изречения:

„Пази очите ми, скъпа. Аз винаги ще те обичам…“