Днес Симо се бе развихрил. Готов бе да доказва и най-невероятните неща. Не можеше да му се отрече нищо, беше ерудиран и знаеше какво говори. Обикнвено смачкваше опонентите си за броени минути.

Гледаше Владо закачливо и отново подхвана:

– По-сигурно е да си прасето на Ирод, отколкото негов син.

Владо добре познаваше историята, както древната, така и по-новата. Той разбираше на къде бие Симо, но искаше да чуе аргументите и тогава да отговори. Но нещо го караше да се  усъмни в казаното и за това  уклончиво каза:

– Не го проумявам това.

– Думата „син“ и „прасе“, както знаеш са сходни, – започна настъпателно Симо. – Освен това Ирод е изповядвал религията на евреите, за това никога не би убил прасе. Но в замяна на това не е изпитвал никакво неудобство, да елиминира член от семейството си, към когото е хранел подозрение.

– Разбирам, – каза спокойно Владо.

Симо се разпали още повече:

– По негова заповед била убита жена му и били умъртвени стотици евреи, в чиято лоялност се съмнявал.

Смеейки се на глас Симо продължи:

– Имам чувството, че не е смеел да затвори очи от страх, да не би някой да му грабне трон.

Това повече беше монолог, но Владо добре познаваше приятеля си. Той го обичаше и за това винаги му даваше предимство.

Те бяха добри приятели. И при всека от срещите си, единият научаваше нещо ново от другия, за това не търсеха първенство, а се ровеха в книгите и откриваха интересни неща.

Всеки от нас поне веднъж отива във фитнес зала, за изграждане на мускули или нулиране на теглото, но повечето от тези мерки, не са довели до нищо.
За това е нужна правилна мотивация за тренировките.
Един добър начин за мотивация е да тренирате с приятел. Хубаво е ако в началото преди да почнете заниманията имате еднакви параметри. Това ще въведе съревнование помежду ви и значително ще повиши ефективността от тренировката. Така, когато сте заедно  взаимно ще се насърчавате и вдъхновявате.
Мотивацията е важна не само за постоянни тренировки. Особено, когато се изпълняват силови упражнения, трениращият трябва да прилага известни усилия, а това зависи и от настроението.
Нужно е да се повтарят упражненията без да се ограничавате до определена цифра, така се създават условия за изпитване на волята и възможностите.
Който не работи стриктно за спазване на някаква схемата, а до пълното и цялостно изтощение, изпитва само положителни емоции и постига резултатите много по-бързо.
Като цяло в тренировките и натоварването човек трябва да се забавлява. Хората тренират доброволно, защото им е приятно и искат да са здрави. Не се нахвърляйте на големи цели. Започнете от малкото и съответното му постигане, а след това апетита ще дойде и за по-големи неща.

Веднъж една девойка се оплакала на приятелят си, че някой хора постъпват с нея несправедливо. Младежът се замислил, а след това отишъл при тези хора.
Казал им всичко, което смятал за нужно, давайки им да разберат, че той не разрешава да се отнасят така с приятелката му.
Девойката била свидетел на тези разговори, но младежът забелязал, че тя не е останала доволна от всичко това.
– Нещо не както трябва ли казах? – попитал я той, когато останали сами.
– Не, ти каза всичко както трябва, но аз исках друго, – казало момичето. – Когато ти разказах за несправедливостите спрямо мен, просто исках да ми съчувстваш, да ме съжалиш.

Мартин Карлов беше роден за лидер. И щеше да стане такъв, то си личеше ясно. Днес беше поканил приятеля си, както обикновенно на масата с бутилка „подсилващо“.

– Обърна ли внимание на новите ми книгите, – подхвърли Карлов, – Цицерон, Софокъл, Аристотел, ….

– Като младеж и аз се увличах по тях, – скромно каза Данчо.

– Помня Едип цар и онова нещо дето го наричаме съдба – размърда се Мартин, впетил невиждащ поглед в масата.

– Наричай го както щеш съдба, – примирено повдигна рамене Данчо, – предопределение, свободна воля.

– Мисля си за живота ни, който водим, – поде патетично Мартин, – за решенията, които вземаме. Дали са предопределени? А успехите ни и провалите ни? Нима са закодирани в нас още преди раждането? Или всичко е благодарение на нашата воля?

– Питаш ме дали вярвам в съдбата? – спря потока от въпроси Данчо.

– Мм … да, – каза Мартин. – Съдбата ли предопределя живота ни, който водим или ние сами си чертаем пътищата?

– Мисля, че хората разполагат с различни инструменти, – опита се да отговори Данчо,  –  за вършене на добро и на зло. След това, всичко зависи от нас самите.

– Това някаква хибридна система ли е? – размърда се неспокойно Мартин, притеснен, че е изпуснал нещо важно.

– Нещо такова, – неопределено добави Данчо.

– И тези инструменти са различни за различните хора, така ли? – Мартин изкаше да разчопли нешата до край.

Данчо въздъхна:

– Според мен животът на мнозина от нас протича в търсене на тези инструменти и начините, по които трябва да ги използват.

– А нима хората отделят време за това? – удиви се Мартин

– Може би не, – сви рамене Данчо.

– А какво ще кажеш за отговорността?

– Какво точно имаш в предвид?

–  Всеки човек трябва да бъде лично отговорен за нещата, който му се случват в живота и добрите, и за лошите, независимо от последиците. Съгласен ли си?…

Двамата мъже дълго още спореха, но дали това щеше да реши проблемите им? Дали щеше да им отвори очите за истината или ще си остане поредния диспут, в който опонентите разкриват своята интелигентност и жажда за философстване, но без никакъв резултат ……

Мракът пълзеше в ледената нощ и обричаше всичко на тъмнина. Тодор беше обзет от безпокойство. За първи път изпитваше съмнения.

Доктор Савов почука на вратата. Той често посещаваше приятеля си от детските години. Вратата бавно се отвори, но от нея лъхаше мраз и отчаяние. Тодор стоеше на прага, но явно присъстваше там само тялом. Очите му бяха хлътнали, а вечната му ведра усмивка се бе стопила.

Докторът имаше рижава коса, която покриваше с  изгубилия си цвета каскет. Дългото палто с жълти копчета, с което приличаше на адмирал, покриваше леко приведения му гръб. Той се опита да прогони ужасното настроение на приятеля си, когато бяха вече седнали край масата пред традиционната бутилка червено вино и съпътстващите я две чаши.

–  Тодоре, това е времето на съмненията за всички мъже. В телата настъпва промяна, която се отразява на ума. Мъжете вече не вярват в способностите си. За тях парите и престижът нямат вече същата стойност.

– И какво да правя тогава? – тъжно го погледна Тодор.

– Преживей по-спокойно този период, – успокояващо каза докторът. –  Ще дойдат и по-добри времена.

– Има ли лек за мен? – попита Тодор с тъжна усмивка.

– Да, – прозвуча бодро гласът на Савов. – Нарича се смелост, защото много трудно е човек да оцелее без нея в този безсмислен свят.