Наум тези дни бе много замислен. Приятелят му Пламен забеляза това и го попита:

– Измъчва ли те нещо? Мога ли с нещо да ти помогна?

– Тези дни разсъждавах и достигнах до извода, че любовта не е просто емоция, – бавно се опита да обясни Наум.

– Е, да, – съгласи се Пламен. – Не разчиташ на чувствата си, а просто решаваш да обичаш някого.

– Да, но не и да одобряваш лошото му поведение, – възрази Наум.

– Исус обичаше хората, но ги изобличаваше, за тяхното лицемерие, – отбеляза Пламен. – Любовта прави всичко, което е най-добро за човека.

– Представи си, – каза Наум, – съпруг изневерява на жена си и ѝ казва: „Ако ме обичаше, ще забравиш какво се е случило и ще ме оставиш да се прибера у дома“.

– За това се иска искрена решимост, – тъжно поклати глава Пламен.

А Наум само добави:

– А понякога това означава да умреш на кръста …

Петко още таеше отмъщение за най-грозните моменти, които бе преживял в живота си. Това замразяваше погледа му и той постоянно си представяше жестоките картини от миналото.

Приятелят му Слави един ден го попита:

– Това непрекъснато напомняне на преживяването, ще те направи ли по-добър?

Петко усещаше, че това го унищожава, но упорстваше:

– Не смятам, че Бог ще се справи по-добре от мен с това. Той може да наказва твърде малко или много бавно. За това взимам този въпрос в моите ръце.

– Чуй, – съветваше го Слави, – на Бог принадлежи възмездието. Само Той може да определи точните присъди. Отмъщението е Негова работа. Остави враговете си в Божите ръце.

– И какво да простя и да ги оставя ненаказани?

– Прошката не е одобрение на това, което са ти направили. Можеш да мразиш, начина, по който са злоупотребили с теб, но не позволявай на омразата да те погълне.

Павел бе напрегнат. Той бе споделил с приятели, че видял как ескимоси убиват вълк.

Когато някои от тях чуха това, настояваха:

– Разкажи ни. Изглежда, да е доста интересно.

Павел потръпваше при спомена, но не можеше да се отметне.

За да се освободи от натрапчивото желание на приятелите си с неохота започна:

– Ескимосът намазва ножа си с животинска кръв и го оставя да замръзне. Добавя се още един слой кръв, след това още един, докато острието се скрие напълно.

Всички мълчаха и слушаха внимателно, само Симо, както винаги бързаше:

– А после?

– Остави го да разказва, – сръгаха Симо.

– Ловецът забива ножа си в земята с острието нагоре. Вълкът следва миризмата, намира източника и ……. започва да ближе, – продължи Павел, виждайки неприятната картина пред себе си. …… Възбудено от вкуса, той облизва окървавеното острие прогресивно по-бързо и по-силно. ….. Не забелязва откритото острие, което пронизва собствения му език, …… нито че сега консумира собствената си топла кръв.

– Е, той жадува за още повече, – отново се обади Симо.

Този път никой не се обади, нито реагира на думите на бързака.

– …… и така, докато падне мъртъв, – завърши с тъга Павел.

Всички мълчаха потресени.

Мълчанието бе нарушено от бай Манол:

– Жалко за вълка!

И малко по-спокойно разясни:

– Това е една ужасна история, но трогателна илюстрация за това как ние също сме в опасност да бъдем погълнати от собствените си страсти.

Младежите се съгласиха.

Студът си е студ, но когато си край печката, можеш да се събереш с приятели и да разговаряш с тях.

Така направи и Гошо. Приятелите му Мартин, Сашо и Добри не чакаха повторна покана.

– Сърцето не изразява само чувства, – започна Сашо.

– То е място на искрени надежди и любов, – добави Добри.

– Да, но днешното общество определя най-силните ни чувства като „истинското ни Аз“ и отгоре на всичко настоява да ги ги изразяваме, – опонира Гошо.

– Но нашите желания могат да ни хванат в капан, – отбеляза Мартин. – Съвременният потребителски манталитет създава желание за трупане на материални блага, които според света ни осигурят статус и идентичност.

– Днес лошо се възпитават децата, – намекна Добри. – те желаят одобрение и любов, а им се подхвърлят технически чудеса и така се злоупотребява с тях.

– А някои от тях по примера на родителите си, стават работохолици, – вметна Сашо.

– Проблемът на работохолика например не е в това, че обичаме работата твърде много, – подчерта дебело Добри, – а че обичаме Бога твърде малко в сравнение с кариерата си. Това, което праведните желаят, е самият Бог, да видят лицето Му. Единствено ако търсим връзката си с Бога и копнеем за Него, другите ни мечти и интереси няма да ни хванат в капана.

– Само ако обичаме Бог повече от всичко, правилно ще приемаме и всичко останало, – заключи Мартин.

Нощта бе заела мястото си, а приятелите не бяха усетили това.

Разделиха се и си обещаха утре, да се съберат у Мартин.

Марк отиде във Филипините.

Там в едно малко село видя прокажено момче. То бе отбягвано от всички. Бе отхвърлено.

Но се намери човек, който да прегърне обезобразеното лице, ръце и крака на момчето.

На другия ден Марк видя приятелят си Йоан да държи в скута си това прокажено момче и да го учи на някаква игра.

Когато ръцете на Йоан докосваха дланите на момчето, лицето му светете в сияеща усмивка.

Марк видя картината на Божието състрадание, но тя бе малко по-различна.

Момчето, което седеше в скута на Бог бе той.

Господ обича със съвършена любов.

Боже, помогни ни да видим света през Твоите очи, за да можем да покажем Твоето състрадание към него.