Станка имаше доста проблеми с един човек. Успя да се откъсне от него, но болката остана.

За да забрави всичко случило се, Станка започна да се опитва чужди рани и грешки да лекува. Стараеше се да изобличава всяка несправедливост.

Опитваше се да реформира онези, които обича, а също така и световната система.

Ревността ѝ да оправи всичко друго около себе си, подчертаваше само едно. Тя не искаше да признае, че е безсилна да го направи.

Един ден нейната приятелка Донка я скастри:

– Да, светът не е такъв, какъвто трябва да бъде, но когато тръгваме да го спасяваме, поемаме ролята на Бог.

– Изобщо не съм си помисляла такова нещо, – изрази доста бурно несъгласието си Станка.

– Разбери, – заканително размаха пръст Донка, – ако се нагърбваш с такива грандиозни задачи, ти постоянно ще бъдеш заета и няма да ти остане време и енергия да се справиш със собствените си проблеми.

– И, какво? Да скръстя ръце и да чакам Бог да оправя нещата ли? – заядливо попита Станка.

– Ние сме безсилни да вършим Неговата работа, – каза спокойно Донка, – но като се съсредоточим върху собственото си възстановяване, оправяйки себе си вместо всички останали, тогава ще бъдем по-ефективни да помагаме на другите.

Ако се опитваме да оправим света, преди да помогнем на себе си и той и ние ще се чувстваме зле.

Те се срещат навсякъде. Мобилните им телефони са винаги в ръка. Погледите им са приковани в тях.

Пръстите им непрекъснато пишат съобщения. Не поглеждат никой в очите. Отговарят машинално.

Дони и Цеца по нищо не се различаваха от тях. Говореха си, но всеки бе забил поглед в екрана на телефона си.

Въпреки всичко младежът се опитваше да хване всяка дума на приятелката си, но мислите му се рееха в електронната му поща.

Двамата бяха в ресторант и очакваха поръчания обяд, но изглежда и храната не ги въодушевяваше вече.

Седяха заедно на една маса, но бяха завладени от емоционалния притегателна сила на мобилните им устройства.

По едно време Цеца стана и отиде до тоалетната.

Дони, който временно бе прекратил прегледа на електронната си поща, за да вникне по-добре в това, което казваше приятелката му, отново я включи.

– Чакам важно съобщение, – започна да се оправдава той пред себе си. – Сега Цеца я няма, мога да погледна само за малко, да видя как там вървят нещата.

Глупости. Всички сме станали зависими от телефоните си и това влияние, за съжаление, започва още от детството ни.

Колкото по-добри стават технологиите, предлагащи нови игри и приложение, толкова по дълбоко потъваме и се отчуждаваме в новосъздадените си изолирани пещери.

Най-големият подарък за твоя любим или близък е твоето цялостно присъствие. Когато си със тях бъди с тях.

Изключи телефона си и посвети вниманието си на човека срещу теб. Това е безценна проява.

Ако някой от приятелите има рожден ден, не му пиши съобщение, а му се обади.

Не се двоуми направи го още днес. Ще бъдеш различен, но кой знае някой от останалите може да те последва.

Стефка се чувстваше подтисната. Тя често оплакваше борбата на сина си с пристрастяването към наркотиците.

Един ден тя бе с приятелката си Камелия и сподели:

– Чувствам се толкова зле. Дали Бог смята, че няма вяра и за това всеки път плача, когато се моля за сина си.

– Не знам какво точно си мисли Господ, – каза Камелия, – но в едно съм сигурна, Той знае как се чувстваме.

– Дори съм сигурна, че може да се справи със всичко, което ни срива, – окрилена добави Стефка.

– Когато плачем и се молим за другите, това не означава непременно, че нямаме вяра. Това се дължи на голямата ни любов и състрадание към тях – откликна Камелия.

Стефка само въздъхна.

Двете приятели наведоха глави и започнаха да се молят. Молеха се и плачеха за освобождението на Стефкиния син от наркотиците.

По едно време Камелия се обади:

– Сълзите и депресията в съчетание с мъката и болката не са нещо ново за човека, но всичко това преливат, отслабват и се отдръпва само, когато си спомним Божията верност и уверено започнем да Го хвалим.

– Какво ни пречи да постъпваме така? – попита Стефка.

– Колебанието между знанието за истинния Бог и неоспоримата реалност на непреодолимите емоции, – отбеляза Камелия.

– Да, да Той знае всичко, – поклати глава, – Стефка, но само Бог може да ми помогне да се справя с постоянно менящите се у мен емоции.

Наталия често ходеше в козметичния салон на Рени. Там Тинка обработваше ноктите ѝ и ги лакираше. Момичето бе много общително и умееше да изслушва всеки.

Наталия бе стеснителен човек, тя скоро бе приела Благата вест и знаеше, че трябва да я сподели с някого. За тази цел бе избрала Тинка, но се притесняваше, че не знае как да я заговори на тази тема.

Преди да тръгне този ден към козметичния салон Наталия простичко се помоли:

– Господи, помогни ми да ѝ кажа за Теб.

Докато Тинка обработваше ноктите и Наталия прелисти едно списание и се спря на една снимка. На нея младо момиче представяше нов модел за сезона.

– Харесва ли ви? – попита Тинка. – Изглежда много добра за модел.

– Това е една моя, много близка приятелка, – отбеляза Наталия. – Тя е била модел в много известни списания. Преди няколко години тя бе чула за Исус и бе отворила сърцето си за Него….

И Наталия разказа как по-нататък са се развили събитията за приятелката ѝ. Спомена, че чрез нея тя също бе повярвала в Бога.

Тинка внимателно я слушаше, а след това сама пожела и с нея да се случи същото.

Наталия бе щастлива. На връщане към дома тя тихо си шепнеше:

– Господи, помолих Те да ми помогнеш да споделя Благата вест и Ти го направи. Благодаря Ти.

Разчитайки на Бог да ни помогне да обичаме околните, ще намерим възможности да споделяме истински вярата си.

Когато обичаме Исус, Той преодолява всичките ни слабости, за да прослави Отец. Божият Дух нека се движи в живота ни, за да споделяме смело Евангелието.

Беше такова време, когато есента бе уморена, а зимата още не искаше да идва.

Николета се бе запознала наскоро с Максим, който я покани на среща.

Младежът я хареса от пръв поглед, а тя с нетърпение очакваше предстоящата среща.

Двамата имаха общи познати, но странно до сега не се бяха срещали.

Максим като кавалер трябваше да почерпи новата си приятелка и той го направи.

Николета бе изненадана от това, което ѝ бе предложено.

„Само хамбургер и вода с лед?! – помисли си с неудоволствие тя. – Изглежда не е много богат и си брои стотинките си“.

Но на глас нищо не каза.

Максим усети реакцията и съответно си помисли:

„До толкова ли е изпаднала, че очаква от мен богато угощение, а може би и шампанско“.

Преди срещата Максим си бе казал:

– Очаквам тази девойка да дойде на срещата ни, за да общуваме, а не да я нахраня богато. Мога да я почерпя само с кафе, но не искам да изглеждам в очите ѝ като скъперник.

Разочарованието на двамата от срещата бе голямо.

Пожелаха си довиждане, но никой от тях нямаше желание за друга среща.

Кой беше виновен за това?

Дали неполучилата обилна храна с шампанско или жадуващия за общение млад мъж.