Елена много искаше да поговори с някой за това, което я тревожеше. Видя Донка и се запъти към нея, но тя беше заета с други проблеми. Нейна позната имаше семейни неприятности. Съпругът на тази жена преживявал кризата на седната възраст. Горката, едва издържала, а Донка гледала да я подкрепя.

– Накупил си цял гардероб нови дрехи, – разгорещено започна да обяснява Донка.

– Може би иска, да промени малко начина си на обличане, – предположи Елена. – С теб не сме ли го правили?

Донка поклати глава.

– Но тези дрехи са за много по-млади от него, в тях изглежда като оглупял човек – каза с тъга Донка. – Освен това се шляе по улиците, слуша музика, която обича съвремената младеж и се мъкне по разни заведения.

– Добре де, какво толкова, – каза Елена опитвайки се да успокои приятелката си. – На колко годи ни е?

– На 45, – ядосано изфуча Донка. – Казват, че била опасна възраст за  мъжете.

Елена се замисли сериозно, но какво може да се  направи в този случай?

– Присмях му се в лицето, – каза  ядосано Донка. – казах му направо, че изглежда смешен и съвсем не му подхожда да се облича като хлапе.

– И?

– Каза ми да си гледам работата, – очите на Донка святкаха яростно. – Каза, че аз вече може и да не ставам за нищо, но това не важало за него. Да го питаш ти него, за какво не ставам?

– Ужас, – отбеляза Елена.

– Горката Меги, седи си в къщи и се страхува за него, да не се забърка в някоя каша. Не можех с нищо да помогна, но му дадох оная книга..

– Каква книга? – скочи Елена.

– Как беше заглавието ѝ? Нещо от рода, …., съвети … за тийнейджарите, сещаш ли се?

Елена избухна в смях. Донка никога не го усукваше, казваше направо нещата.

– Добре си го наредила! – запревива се Елена от смях.

– Меги не може без него, – продължи тъжно Донка. – Точно това я притеснява, че мъжът ѝ на тези години е тръгнал да се доказва като мъжкар. Държи се като глупав наперен петел.

– Да им се чудиш на мъжете, – каза спокойно Елена, – какво им става на тези години? Излежда на тази възраст мъжете съвсем оглупяват. Лошото е, ако това се проточи за по-дълго време.

Двете замълчаха. Знаеха, че ако човек сам не се вразуми, нещата щяха да загрубеят.

Беше наистина нелепо. Тя се чувстваше сломена от това, да бъде принудена да прави това, което някой друг иска. Осъзнаваше, че искащият греши, но се съгласяваше с неприемливите решения. Като, че ли нямаше здрав разум, воля, дори и чувство за хумор. Беше се превърнала в подобие на хората, които преди презираше.

Когато се изправеше пред това самомнително, свръх самоуверено същество, което налагаше желанията си, смес от ледена решителност и шумна агресия, тя не знаеше какво да прави.

Всеки ден ставаше още по-зле, а Лили, малката ѝ дъщеричка, тази малка манипулаторка, още не беше навършила три години.

– Не и не, и пак не! – започваше малкото същество да кипи.

– Да и да! Прави какво ти казвам! – настояваше майка ѝ.

– Не! – и малкото кръче тропваше със всичка сила.

– Лили, стига вече, щом не искаш да си облечеш якето, няма да излезеш навън.

– Не искам да изляза.

– Ще излезеш.

– Няма, – Лили предизвикателно погледна майка си в очите и се наежи.

Този кошмар нямаше край. Дъщеричката на приятелката ѝ Живка също беше непослушна и капризничеше, но Живка успяваше да я контролира с убеждения и заплахи, и никога не я удряше.

Лили не се поддаваше на никакво убеждение, не се страхуваше и от заплахи. Правеше каквото си иска. И ако някой се опиташе да я спре, беше готова да умре, но изобщо не желаеше да се подчини.

Когато нещата бяха по вкуса ѝ, Лили беше очарователно дете, любвеобилно, жизнено и всички ѝ се възхищаваха. С радост отстъпваше играчките си на другите деца, беше щедра, а това изненадваше майка ѝ, която беше свидетел, на порциите ѝ от ярост.

Лили просто обичаше да прави всичко по свой начин. Това тревожеше майка ѝ и рано или късно тя щеше да приложи и по-строги мерки, но не биваше тази малка манипулаторка, да гостодства още от сега. Ако допуснеше това, кой знае какво щеше да стане със нея, когато порасне.

В Барселона има едно специално заведение, в което се сервират различни видове кафета. То винаги е пълно. Но има нещо много интересно, когато си поръчваш кафе, сервитьорът непремено те пита за името и си го записва. Когато Роси беше за първи път в това заведение, тази практика я изненада и бурно изказа негодуванието си:

– А личните карти няма ли да искат?

Данчо ѝ разясни положението спокойно:

– Реално, предлаганите видове кафета са много, а клиентите още повече и те непрекъснато се сменят. Прието е да се записват имената на клиентите, за да се избегнат грешките. Така всеки ще може да пие това кафе, което си е поръчал.

На Роси ѝ стана много смешно, когато чу сервитьорът да съобщава:

– Кафе за Роси.

Веднъъж тя беше пак там с приятелката си и един германец с жена си, която беше българка. Решиха да си направят шега и да не кажат истинските си имена, а да си измислят шеговити.

Когато сервитьорът попита Роси за името, тя каза:

– Кифла, – и леко се усмихна.

Приятелката ѝ се нарече Дрисла. Германецът избра името „Змей“, защото жена му често му казва:“ Ето идва моя змей“. Това обръщение много му харесваше. А жена му се нарече „Пръдла“.

Сервитьорът много внимателно и съсредоточено записваше имената, без да се влияе от разменящите си усмивки на масата клиенти. Тези имена за него нищо не значеха. Но той беше усърден и учтив в работата си.

По-късно се разнесе гласът на сервитьорът:

– Кафе за Кифла. Кафе за змей, – което някак си се бе превърнало в Исмаил, може би така е прозвучало немското произношение на тази дума. – Кафе за Дрисла. Кафе за Пръдла.

Групичката едва не падна под масата от смях. След това започнаха да се оглеждат дали няма българи в заведението, защото голям срам щяха да берат.

Нина с голяма радост постъпи в университета, вече беше втора година, когато ѝ се случиха неприятности. Тя изпадна в депресия и реши да сложи край на живота си.

Докато вървеше към реката чу, че някой я вика. Ускори крачка.

Тогава усети как някой я хвана за ръката. Обърна се и видя приятелката си Жана.

– Накъде си се забързала така? Изглеждаш много зле. Какво ти е?

Нина мълчеше и заби поглед в земята. Жана я погледна  и каза:

– Тъкмо отивам на църква, искаш ли да дойдеш с мен?

Нина поклати отрицателно глава и  поиска да продължи пътя си, не искаше да сподели с приятелката си какво е решила да направи. Жана усети отчаянието ѝ и насила я повлече към църквата.

Този  ден свещеникът говореше как Бог лично преследва човека, за да възтанови отношенията си с Него.

Изведнъж Нина усети как сърцето ѝ съвсем осезаемо се изпълни с любящото присъствие на невидимия Бог. Тя разба, че Бог непрекъснато я е следвал от момента, когато всичко в живота ѝ се сгромоляса. Негова беше ръката, която я спря, за да не извърши непоправимото.

Истината я озари и Нина предаде сърцето и живота си на Бога. И в нея настъпи невероятен мир.

Да израстнеш в християнски дом е голямо благословение, но това не те прави християнин. Активното участие в младежка група, посещаването на християнско училище, старанието да бъдеш „много добър“, могат да спомогнат да станеш християнин, но това не е всичко.

Деси отново бе преживяла поредната раздяла с момче. тя не можеше да преодолее влечението си към момчетата и секса с тях, въпреки че ходеше на църква и участваше в мероприятията ѝ. След всяка приключила връзка тя се чувстваше излъгана и изоставена.

Вчера се опита да обясни на приятелката си какво се случва с нея. Докато разказваше за поредната раздяла, сълзите ѝ се стичаха по лицето. Явно болката беше много силна. Беше опитала всичко: четене на Библията, налагане на някакви граници при среща с момчета, …… и въпреки всичко се проваляше.

– Деси, – погледна я съчувствено приятелката ѝ и я докосна по рамото, – можеш ли да си представиш, някой да ръководи църква и да няма лична връзка с Бога? Предполагам, че случая при теб е от подобно естество.

Деси се разплака още по-силно. Сълзите ѝ се изливаха като истински потоп.

– Искаш ли да се помолим заедно, – предложи приятелката ѝ.

– Да. – смело каза Деси и избърса очите си.

Тя нямаше вече какво да губи.

И те се помолиха.

През годините различни хора бяха посявали семена в сърцето на Деси. но това беше момента на нейното спасение.

Сега, когато тя се довери на Христос и прехвърли контрола на живота си върху Него, Неговият Святи Дух ще ѝ даде сили да се пребори с изкушението и ще ѝ помогне да заживее богоугоден живот.