В групата пак бяха се върнали на въпроса:

– Защо не споделяме вярата си?

– Обикновено човек говори за това, което обича, – наклони леко глава напред Милен.

– Така е, – съгласи се Генчо. – Моя дядо постоянно ни говори за градината си, където обича да ходи и с голямо желание обработва.

– Леля Мария пък непрекъснато говори за внуците си, – размаха ръце отегчително Мая. – Колко прекрасни били. Какво правели и т.н.

– Естествено е да говорим за нещата, които обичаме, – потвърди и Тодор. – За това с радост споделяме около какво е изграден живота ни.

– Мисля, – смръщи вежди Деси, – че има много причини да не споделяме вярата си…

– Но една , която е доста неудобна, е, – прекъсна я Найден, – , че не обичаме Бог и животът ни може да не е изграден около живота с Него в Неговото Царство.

– Не се ли изсилваш малко? – попита Стефан.

– Но помислете за това, ако всички около вас знаят любимия ви футболен отбор, но не много за вашето ходене с Христос, тогава? – Найден леко присви очи.

– Независимо дали приемате това или не, – сбърчи нос Милен, – но за да бъдете добри свидетели за Господа, ще трябва да изградите своя ежедневен нормален живот около Христос.

Всички се съгласиха.

Това бе наистина малко селце, но по необясними причини вечер хората му оставаха без ток.

Когато се оплакаха на местната електрическа компания, експертите бяха озадачени:

– Не откриваме никакви проблеми в електрическата мрежа.

Мъжете от селото се събраха и решиха:

– Да се организира отряд, който да наблюдава селото и да намери причината за прекъсването на тока вечерно време.

Тази идея се оказа повече от добра.

Скоро отрядът от доброволци залови местната млада жена Юлия.

Един от тези, които я бяха хванали, негодуваше срещу нея:

– Тя спирала тока на съселяните си. И Защо го е правила? За да се срещне под прикритието на тъмнината с приятеля си.

– Защо на тъмно, какво ѝ е пречело да го прави явно? – попитал един от селяните, който не бе участвал в доброволната група. – И ние някога сме били млади, и сме се влюбвали.

– Тони, нейният възлюбен, – уточни друг, – е от онова село, дето сме постоянно във вражда с тях. И девойката не е искала да се знае, за връзката ѝ.

След като тайната бе разкрита съселяните на Юлия бяха готови да набият Тони, но той избяга и доведе хора от неговото село да се бият с тези, които го бяха подгонили.

Двете враждебни групи се събраха и тъкмо се готвеха да започнат боя, когато Петър най-старият човек от селото на Юлия се провикна:

– Спрете! Какво правите?

– Дядо Петре, ти не се меси в нашите работи, – скочи пред него Калоян.

– Деца, не си заслужава да се биете, – каза кротко старецът. – Не е ли по-добре да ги оженим? Така и ние ще имаме всяка вечер ток и двамата млади ще бъдат заедно.

Мъжете закимаха с глави в знак на съгласие.

– Добро е това, – каза Симеон от селото на Юлия.

– Нека тази сватба бъде първата стъпка за премахване на враждата между нашите села, – обяви тържествено Васил, кмета на селото на Тони.

Бе небивало веселие. Хората се радваха, прегръщаха и си искаха прошка един от друг.

За наша радост тази почти Шекспирова любовна история завърши щастливо.

Насъбралите се на мегдана коментираха скорошните земетресенията, които оставиха много хора без подслон, храна и топлина в това студено време.

Отзивите бяха различни.

Някои се заеха даже да разкриват причините за това нещастие, което бе постигнало толкова много хора.

– Не трябва да бързаме с изводите, – наблегна бай Сотир.

– Така си е, – подкрепи го Генчо. – Бихте ли купили къща, ако ви беше позволено да видите само една от стаите ѝ? Бихте ли си купили кола, ако видите само гумите и стоповете ѝ? За да преценяваме нещата добре, трябва да ги видим цели.

– Едно падение не прави човека некадърен…., – обади се Стоян.

– Едно постижение също не го прави успешен, – побърза да добави Ганчо.

– Житейските злополуки и ужаси са само страница от голямата книга на живота, – каза бай Сотир. – Докато не разберем цялата история, не бива да даваме преценка за житейските бури.

– Само Един знае какво става и какво ще последва, защото Той е Авторът на тази книга, – извиси глас Христо. – Знайте, че Той вече е написал и последната ѝ глава.

Катя влезе в стаята и всичко се изпълни с нейната заразителна радост.

Ще кажете, всеки може да се радва, но тази жена скоро се бе възстановила от тежка операция.

Когато Милена я видя, тя си спомни за всичките пъти, когато Катя бе плакала с нея.

„Каква жена, – помисли си Милена. – Винаги нежно ме е поправяла и не ме е оставяла без насърчение. Когато усещаше, че е наранила чувствата ми, искаше веднага прошка“.

Милена се сети и за думите на Катя, които тя често ѝ казваше:

– Сподели честно борбите си. Въпреки всичко имаме много причини да хвалим Бога.

Катя се приближи до Милена и я прегърна нежно, казвайки:

– Здравей, скъпа.

След което двете поговориха малко. Разговорът ѝ завърши с молитва.

Двете се разделиха. Катя си тръгна тананикайки си и както винаги търсеше кого да благослови.

Докато чакаме завръщането на Исус, ще се изправим пред много трудни ситуации, но винаги ще имаме причини да се радваме на всеки ден, даден ни от Бога.

Павлов крачеше бавно натоварен с мрачни мисли. До него вървеше Симо и от време на време поглеждаше към него.

– Посещението в църквата намалява, – отбеляза с тъга Павлов.

– И аз го забелязах, – въздъхна Симо. – Дори и сега, когато вече свободно можем да се събираме, броят на хората, които посещават църквата не е стигнал нивото, което бе преди пандемията.

– Как можем да ги върнем обратно? – попита Павлов. – Как можем да ги накараме да станат от креватите си и да дойдат на църква в неделя сутрин?

– Повечето от хора се подчиняват на желанието на тялото си, а то не иска да се надигне сутрин, особено в неделя, – констатира Симо.

– Екранната проповед няма да им даде прегръдка или Господна вечеря, нима не го осъзнават? – Павлов смръщи вежди.

– Хубаво е да се събираме като вярващи, – каза Симо, – за да се поклоним на живия Бог. Това не трябва да се възприема като задължение към другите, нито към нас самите.

– Не си ли забелязал, че когато не искаме общение, точно тогава най-много се нуждаем от него? – тъжно се усмихна Павлов.

– Е, има хиляди причини, които могат да ни накарат да се откажем от пижамената църковна неделя, – Симо се опита да насърчи изпадналия в безизходица пастир.

– Дай, Боже и други да мислят така, – без въодушевление поклати глава Павлов.