Васил прекалено много се напрягаше. Ставаше рано и си лягаше късно. Изстискваше до край всеки час от дневната светлина.

Това го изтощаваше, за това нямаше време да обръща внимание на всичко около себе си. Беше сляп за природните красоти.

Какво предизвикваше всичко това? Как мислите дали тази прекалена заетост не е просто начин за скриване на много дълбоки рани?

Да, Васил нарочно гледаше да е постоянно заангажиран, за да не разсъждава върху нанесените му наранявания, които му причиняваха болка и страдание.

Той се страхуваше от тишината и се насилваше бързо и в срок да изпълни всяка задача, но животът под тиранията на неотложните задължения и отговорности заплашваше да унищожи самият него.

– Какво трябва да направя, за да не съсипвам живота си? – питаше се Васил.

А след това си отговаряше:

– Може би е нужно да включи моменти на спокойствие в забързаното ми ежедневие, за да мога да работи пълноценно. Трябва да си осигурявам по-често почивки.

Мъчителни мисли му пречеха да планира нещата, както трябва:

– Как мога да избегна болката и мъката, които са се притаили в сърцето ми? Как да ги преодолея?

След много размисъл Васил откри своя метод, отдалечаващ го от стреса и напрежението, на които се бе подложил.

Той притихваше в мълчание за малко време, вземаше списъка на задачите и ги полагаше пред Господа. В Божието присъствие Васил оставаше болките си и позволяваше на Бога да излекува дълбоките му рани.

Господ вижда, знае и чува, не се съмнявайте в това. Позволете Му да ви успокои чрез любовта Си. Нека той разпали нова надежда за бъдещето ви.

Отново обвинения, а мислите у Явор препускаха бясно:

„Те искат да ме повалят, желаят да опетнят името ми. Усещам заговор против мен. Заливат ме съблазнително звучащи изкушения. О, плътта ми се проваля, а душата ми крещи за отмъщение“.

Явор стенеше и плачеше. Чувстваше, че е попаднал в един голям капан, от който няма излизане.

Съзнанието му долови тих глас. Той се огледа, но в стаята нямаше никой.

Тогава по-ясно чу:

– Не се страхувай! Довери ми се! Аз Съм винаги близо до теб.

– Кой си ти? – попита Явор.

– Дойдох да те освободя от ненужните ти страхове. Потънал си в грижи, но не се бой.

– Но кой си ти? – повтори въпроса си Явор.

– Пострадах много и бях разпнат на кръста, за да ти дам живот и да увенчая главата ти с корона.

– Господи, – извика Явор и падна на колене.

Той вече не се съмняваше, защото напълно съзнаваше кой му говори.

– Боже, в тежките си преживявания и вълнения полагам надеждата си в Теб. Ти си по-велик от всичките ми врагове. С това, което се сблъсквам, не е по-силно от Теб. Само Ти можеш да бъдеш здравата опора под краката ми. Дай ми мир в присъствието на тези, които ме заплашват и неправомерно се нахвърлят върху мен. Защити ме.

Явор се успокои и намери отдих в Божите ръце.

Мартин отдавна си мечтаеше да се изкачи на планината и да наблюдава как Бог твори утрото.

И защо ли нищо не ставаше? Какво му пречеше?

Успиваше се. Предстояха му важни срещи на другия ден и той отлагаше за по-нататък. Често си лягаше късно, забол очи в някоя интересна книга. Но най-интересното бе, че дори когато имаше възможност, нещо леко го придърпваше към кревата и затваряше очите му.

Тази вечер наблюдавайки тъмното небе, върху което просветваха безброй светлинки, Мартин категорично реши:

– Тази нощ преди да просветлее небето и слънцето да се усмихне на хребета, аз ще бъда на върха на планината.

Облече се топло и обу удобни обувки. Нощта бе студена, но светла, така че Мартин нямаше нужда от допълнително осветление, за да гледа къде стъпва.

Когато се изкачи на върха, тъмнината започваше вече да отстъпва и слънцето се появи на хоризонта. Нюанси на различни цветове се сляха в един сноп от съвършена светлина. И слънцето се изяви в цялата си красота.

Докато небесното тяло величествено изпълняваше своето шествие, заливайки със своите лъчи земята и всяка смирена долина, Мартин долови прекрасна песен. Това бе Небесният хор, който прославяше величието на Бога и славното Му утрото.

Чистата и бистра утринна светлина пробуди в сърцето на Мартин жажда за Истината, Която би го изчистила и настроила в хармония с всичко, което го заобикаляше.

Вятърът, който подухна при изгрева на слънцето, пробуди в него надежда за предстояща среща с Бога.

Господ не закъсня. Изпълни го с Духа Си и Божите мисли станаха негови.

Единственото желание на Мартин бе, да живее живот изпълнен с Божието присъствие.

Какво могат да направят Божите нощи и утрини в самите нас?

Времето почна да се променя много бързо. Стана необичайно топло за сезона и дневните температурите се повишиха, но на следващия ден заваля сняг, който достигна три сантиметра.

Колкото и драматична да ни изглежда тази промяна, тя не може да се сравни с едно торнадо, наводнение или силно земетресение.

Бурите сякаш се появяват от нищото. Точно така става и с нашия живот.

Скоро Благой присъства на един от мачовете на сина си. Там той разговаря с Маргарита, жена на средна възраст, която се бореше с множество здравословни проблеми.

Тя сподели:

– Преди бях много близко до Бога. Бях ангажирана в много дейности от църквата, но когато дойдоха трудни изпитания в живота ми, аз се усъмних в Бога. Не можех да повярвам, че Той е допуснал това, което се случваше с мен.

– Нима смятате, че преживяваме изпитания, защото Бог иска да ни изтезава? – попита Благой.

– Разколебах се, – призна Маргарита. – Но как мога да се покланям на Бог, на Когото не мога да се доверявам?

– Това е проблема при вас, – отбеляза Благой, – ще се доверите ли на Бога, когато обстоятелствата в живота ви не са цветущи? Знаете ли, че нашият отговор на болката и предизвикателствата определят до голяма степен нашето бъдеще?

По своята същност вярата изисква доверие в нещо или в някого, което не винаги е предвидимо или разбираемо от човешките стандарти.

Повечето от нас искат неопровержимо доказателство за доброжелателното присъствие на Бог в нашия живот. И това не е ново. Спомнете си Тома, който искаше да пипне и да види или учениците на Исус в лодката, когато се изви бурята.

Когато сте с Господа в лодката, бурите могат да ви разтърсят силно, но няма да потънете. И ако Той е с нас, кой може да бъде против нас?!

Милена наблюдаваше жизнерадостна си тригодишна племенница Таня. Това малко момиченце, когато обичаше нещо, наистина го обичаше.

Независимо дали ядеше сладолед или паста, които много ѝ се услаждаха или играеше на игра, доставяща ѝ удоволствие, Таня не пропускаше да обяви:

– Обичам го –  целият свят, – като размахваше драматично ръце.

Този израз не пропускаше да разтопи сърцето на всеки, който я наблюдаваше.

„Кога за последен път се осмелих да обичам така, – помисли си Милена, – нищо да не задържам и без да се страхувам? Истината е, че Божията любов не е в нашия гняв, страх или срам, дълбоко основани в реалността. Колко е трудно на нас възрастните да приемем това“.

Таня се наведе и тихо прошепна на леля си:

– Обичам те – целия свят!

Леля ѝ отговори в същия тон:

– Обичам те, всецяло свят.

Милена бе безкрайно благодарна, защото тези думи ѝ напомняха, че всеки миг тя е в присъствието на безгранична любов и благодат.

Светът е разделен на лагери и въз основа на това, от какво най-много се боим, често се присъединяваме към този, от когото ни е страх, игнорирайки гласът, които ни припомня нашите предпочитания за визията на реалността.

Сред измамите и борбата за власт, Истината за Божията любов остава. Тя е светлина, която свети в тъмнината и ни кани да научим пътя на смирението, доверието и любовта.